Харолд Робинс
Разказвачът (22)

21

Довоенният „Крайслер Еърфлоу“ на Джо изглеждаше някак не на мястото си между ролс-ройсите, кадилаците и континенталите, паркиран на улицата пред къщата на А.‍ Дж., която се намираше на ъгъла на булевардите „Родео“ и „Ломитас“ в Бевърли Хилс. Облеченият в червена куртка пазач на паркинга му даде талонче и откара автомобила. Джо остана за секунда неподвижен, преди да се запъти към входа на къщата. Видя как закараха колата му чак в дъното на улицата, далече от претенциозните возила пред фасадата й. Усмихна се вътрешно. Дори автомобилите ставаха жертви на кастовата система.

Един иконом китаец, облечен в смокинг, отвори вратата пред него:

— Вашето име, сър?

— Джо Краун… — отвърна той.

Икономът хвърли поглед върху списъка, който беше в ръката му, сетне кимна и го покани с жест във вече препълнения с гости хол.

Бланш Роузън, съпругата на А.‍Дж., беше застанала до самия вход на салона. Тя беше привлекателна жена, изглеждаше много млада за своята възраст, която клонеше към петдесетте. Мисис Роузън се усмихна, протягайки ръка:

— Джо! — топло произнесе тя. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш!

— Благодаря за поканата, мисис Роузън — ръкува се с нея той.

— Наричай ме Бланш — рече тя и обгърна с жест помещението. — Сигурна съм, че познаваш повечето от хората тук. Чувствай се като у дома си. Барът е разположен в дъното.

— Благодаря, Бланш — каза той, но тя вече му бе обърнала гръб, за да поздрави следващите гости. Тръгна към бара. Разпозна мнозина от поканените, но само с неколцина беше личен познат или пък ги бе срещал по някакъв повод. Чернокожият барман цъфна в усмивка насреща му:

— Скоч с вода — отговори Джо. Пое питието и се отдръпна в единия край на салона. Плътно обкръжен от хора, А.‍Дж. бе застанал до Джуди, която носеше черна права прозрачна рокля, украсена с паети. Май всички в групичката говореха едновременно.

От входната врата по посока на хола долетя лек полъх от тревожно суетене. А.‍Дж. моментално улови Джуди за ръката и почти я повлече със себе си натам. Джо ги проследи с поглед. Зърна една женска шапка и веднага отгатна коя беше дамата — Хеда. Шапките й бяха прочути — нейна запазена марка… Тя бе едната от двете най-влиятелни холивудски журналистки, завеждащи отдели в редакциите си. Изневиделица се появиха фотографи и заизбухваха отблясъци на светкавици. На Хеда се подмазваше дори самият А.‍Дж.

Гласът на Рей Стърн приглушено избоботи в ухото на Джо:

— Аз като че ли наистина се прецаках, а?

Той се извърна към режисьора:

— Какво те кара да смяташ така?

— Бих могъл аз да съм човекът, направил този филм, но подвих опашка.

— Светът няма да свърши с някакъв си филм…

— Всеки филм, който предизвиква касов сбор, е от значение — взря се в него Стърн.

— Не разбирам какво ме топли това — рече Джо. — След него не съм получавал никакъв ангажимент.

— Ще видиш, че сега ще получиш — каза Рей. — Защо, мислиш, те е поканил А.‍Дж. на днешното парти? Ти си сценаристът на лентата, донесла най-голям приход, която неговата киностудия е произвела през тази година.

Джо остана мълчаливо загледан в режисьора.

— По всяка вероятност ще ти намекне за продължение, преди да свърши празненството…

— Та той дори не ме забелязва! — възрази Джо.

— Не се заблуждавай — рече Стърн. — А.‍Дж. забелязва всичко.

Той сви рамене.

— Не знам… — очите му срещнаха тези на режисьора. — Ти над какво работиш сега? — запита го.

— Над нищо — отвърна Стърн. — Той ме лиши напълно от възможността да избирам. Не ми е ясно защо съм сред поканените. Навярно са преписали името ми от някой предишен списък с гости.

— Хайде, хайде — каза Джо. — Положението не е чак толкова лошо.

— Мътните го взели положението! — изруга с горчивина Рей. — Ще ида да ударя още едно питие.

Докато изпращаше с поглед отдалечаващия се по посока на бара мъж, зад гърба му се разнесе женски глас:

— Вие ли сте Джо Краун?

Той се обърна. Пред него стоеше стройно момиче със сини очи и дълга кестенява коса, която стигаше почти до голите му рамене. Беше облечено в нежна, прилепнала по тялото рокля от синя коприна.

— Да — рече.

Момичето го гледаше настойчиво.

— Аз съм Тами Шеридън. Не ме ли познахте?

— Не, за съжаление… — Джо се почувства така, сякаш беше виновен за нещо.

— Изпълнявам второстепенната роля във вашия филм — каза тя. — Момичето, което влиза в двубой с Джуди…

— Наистина съжалявам — усмихна се той. — Изобщо не съм гледал филма.

— Изобщо ли? — невярващо повтори Тами. — Дори и в прожекционната зала на киностудията ли?

— Така и не ме поканиха — отговори Джо. — Оттогава не съм прекрачвал прага на компанията. Навярно ще го гледам, когато го пуснат в Лос Анжелос.

— Но аз подочух, че вече сте пишели продължението… — каза тя. — Помислих си, че ще съумея да ви убедя да разширите малко ролята ми.

Той се разсмя:

— Сигурно ще успеете. Само че първо трябва да ми възложат работата.

Момичето се усмихна и Джо разбра, че не беше му повярвало.

— Самичък ли сте? — запита го тя.

— Да.

— И не очаквате никого?

— Никого — рече той.

— Странно — каза Тами Шеридън. — Говори се, че сте женен и че тайничко въртите любов с Джуди.

— Хората разправят какво ли не… — отвърна Джо. — Наистина съм женен. Но съпругата ми замина за Ню Йорк, а хобито ми не е да чукам Джуди.

— Чух, че вие сте й уредил ангажимента.

— Не съм.

— Тогава как е получила ролята? — полюбопитства тя. — Джуди не струва пукната пара като актриса. Когато съм в най-лошата си форма, в сравнение с нея аз играя като Грета Гарбо…

— Не знам — направи той движение с ръката си. — Аз съм само сценарист.

Теми хвърли поглед към отсрещната страна на помещението, където фотографите снимаха Акус и току-що влезлия Стийв Кокран.

— Проклета мръсница! — завистливо каза тя, след което отново се обърна към Джо. — Имаш ли кола — попита го.

Той кимна.

— Аз дойдох с такси — обясни Тами. — Не би ли могъл да ме откараш до вкъщи след партито?

— Разбира се — прие той.

— Почакай ме — помоли го тя, докато се отдалечаваше. — Ще се опитам междувременно да прилъжа фотографите да ми щракнат няколко пози.

Джо проследи с поглед походката й, приличаща на обучена за лов на птици хрътка, сетне се насочи към бара и си поръча още едно питие. Температурата в салона се беше покачила и той застана по-близо до прозореца, за да глътне малко свеж въздух. Към него се приближи мистър Метакса, банкерът.

— Моите поздравления, Джо! — весело рече той.

— Благодаря ви, мистър Метакса — усмихна му се Джо — Само че за какво ме поздравявате?

— За хубавия сценарий. С този филм ще спечелим цяла планина от пари. Постъпленията от дистрибуторите ще достигнат може би два милиона долара. Много сме доволни!

— Аз също се радвам — каза той.

Метакса го улови за ръката.

— Ела — рече му. — Довел съм един италиански продуцент, мой добър приятел, който иска да се запознае с тебе.

Джо го последва до някакъв висок, симпатичен мъж, с увенчана с бяла коса аристократична глава. Банкерът припряно заговори на италиански, после преведе.

— Джо Краун, scrittore^[1] — представи го той.

— А това е знаменитият италиански продуцент Рафаело Сантими. Синьор Сантини постигна огромен успех в Рим с „Мотоциклетът с едно колело“.

Джо беше слушал за този филм. Бе една от първите неореалистични творби, които бяха се появили от Италия. Критиците го бяха харесали и малко беше останало да му присъдят наградата на Академията за най-добър чуждестранен филм.

— За мене е чест да се запозная с вас, мистър Сантини — каза той.

— Честта и удоволствието от запознанството са мои — произнесе на английски продуцентът с италиански акцент. — Вашият филм ми хареса. Изключително забавен е и доказва, че притежавате верен усет за онова, което жадува да види публиката. Де да имаха всички подобен нюх!

— Благодаря ви, мистър Сантини — отвърна Джо.

Чужденецът кимна със сериозно изражение:

— Надявам се, че някой ден ще дойдете с мене в Италия и заедно с вас ще направим филм.

— На драго сърце — каза той.

Зад него се разнесе гласът на А.‍ Дж.

— Какъв е тоя макаронаджийски заговор зад гърба ми с моя най-талантлив сценарист? Опитвате се да ми го отмъкнете ли? — Усмихнатата му физиономия беше в пълно противоречие с думите му.

— Ни най-малко… — енергично възрази Метакса.

— Мистър Сантини само се възхищаваше от работата на Джо.

— С него имам договор за трисериен филм — заяви Л.‍ Дж.

Джо се облещи насреща му. За пръв път чуваше за въпросния договор, но запази спокойствие.

— В понеделник сутринта ще се срещнем с мистър Краун в киностудията, за да обсъдим сценария за първата част… — продължи А.‍Дж. — Нали, Джо?

— Точно така, мистър Роузън — отговори той.

— И какво ще бъде заглавието на новия филм? — запита Сантини.

А.‍Дж. го изгледа втренчено, сетне се обърна към Джо:

— Можеш да му го съобщиш.

— „Завръщането на войнствената царица“ — задоволи той без всякакво колебание интереса на италианеца.

— Ама, разбира се! — иронично възкликна продуцентът. — Колко просто, колко находчиво! С такова название филмът е продаден още отсега.

— Да не забравиш — понеделник сутринта в девет часа! — напомни А.‍Дж. на Джо, докато се отдалечаваше ухилен.

Двамата италианци го съпроводиха с очи. С приглушен глас Сантини изломоти нещо на италиански на Метакса, след което отново заговори на Джо.

— Запомнете ми думата, мистър Краун — рече той. — Един ден ние с вас ще снимаме филм в Рим.

С периферното си зрение Джо забеляза Тами, която идваше към него.

— Хей! — извика му тя, сякаш бяха стари приятели. — Трябва да ме запознаеш с мистър Сантини. Той е моят идол сред продуцентите…!

— Мистър Сантини, мис Тами Шеридън — представи ги един на друг Джо.

— Влюбена съм във вашия филм! — изпадна в телешки възторг тя. — Гласувах за него при определянето на наградите на Академията. Толкова страдах, когато не ви удостоиха!

— Благодаря, мис Тами — учтиво отвърна италианецът.

— Вечерята скоро ще започне — каза тя. — Може ли да седна до вас? Ще ми се да ви разпитам за куп неща във връзка с вашия прекрасен филм.

— Съжалявам — извини се продуцентът, — но няма да присъствам на вечерята. Имам предварително уговорена среща в „Чейзън“.

— И аз съжалявам, мистър Сантини — искрено рече Тами.

Италианецът хвана ръката й и я целуна, покланяйки се.

— Чао! — сбогува се той.

Тя въздъхна, загледана след него.

— Ама че скапани обноски притежава този тип — отрони се от нея. — Когато притисна устните си към ръката ми, се почувствах така, като че ли ме погъделичка с език между краката.

— Глупости — каза Джо. — Това и аз мога.

— Да ми целунеш ръка по този начин ли? — взря се в него Тами.

— Не — засмя се той. — Да погъделичкам с език „къдравелката“ ти…