Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

33

Джо и Мариса свърнаха надолу по пътеката, която водеше към тяхното бунгало за гости. Беше почти един и половина след полунощ, когато влязоха и затвориха вратата зад гърба си. Той я запита за какво бе станало дума по време на вечерята.

Мариса започна да съблича роклята си.

— Само за бизнес — отвърна му тя. — Французите искаха Джанпиетро да закупи двеста тона суров необработен хероин от Сицилия и да го достави в Марсилия, където току-що били оборудвани лаборатории. Ако успеел да реши проблема в рамките на две седмици, делът му щял да бъде два милиона долара…

— Защо тогава Мара беше толкова нацупена. Би трябвало да й е ясно, че Джанпиетро ще се погрижи за нея повече от добре.

— Ще й се да обикаля по Ривиерата, вживявайки се в ролята на кинозвезда. Той ще отсъства, така че няма да има кой да я развежда. Тя чисто и просто е една егоистична кучка.

Джо беше успял да свали сакото си и да хвърли черната си вратовръзка и ризата върху стола, когато на входната врата на павилиона се почука.

— Влез — извика той.

Мариса едва смогна да наметне халата си и Джанпиетро се озова в помещението. Той се обърна директно към Джо, без дори да я удостои с поглед.

— Нуждая се от помощта ти, приятелю — рече му.

— Какво мога да направя за тебе? — каза Джо.

— Както вероятно си разбрал, аз трябва да замина по работа за няколко седмици. Мара много се разсърди, но в крайна сметка съумях да я накарам да се успокои. Първото и най-важното нещо е, че тя държи ти да продължиш да пишеш сценария за нея. Второто е, че не иска да стои самичка в голямата къща. Твърди, че щяла да се чувства в много по-голяма безопасност, ако Мариса се пренесяла при нея. Освен това и оставих достатъчно пари, за да може да пазарува и да излиза два-три пъти седмично да вечеря навън или да се позабавлява. Смята да разговаря с Мариса само на английски, за да се усъвършенства.

Джо го погледна в лицето.

— Нямам нищо против, естествено, но не мислиш ли, че ще бъде по-благоразумно, ако се върна с тебе в Рим? Все пак Мара е изключително привлекателна жена и, както обикновено става, хората ще започнат да сплетничат.

— По дяволите, нека си въобразяват каквото им скимне! Ти си мой приятел и джентълмен. Убеден, съм, че не би се държал непочтено в мое отсъствие.

— Какво ще кажеш? — Джо извърна глава към Мариса.

— Съгласна съм с Франко — отвърна тя. — Без съмнение това е начинът да се справим със ситуацията.

Той протегна ръката си на Джанпиетро:

— Значи всичко е решено…!

Италианецът го прегърна:

— Благодаря ти, приятелю мой! Благодаря ти!

Въпреки горещината Джо спеше в тясната стаичка като заклан. Но неочаквано някакъв непознат, нов аромат изпълни ноздрите му. Не беше парфюмът на Мариса — той го познаваше. С усилие отвори очи и погледна часовника си. Беше един часът следобед. — Отмести поглед към срещуположната страна на леглото. Мара седеше на стола полуразтворила крака. Беше гола.

— Бях започнала да мисля, че изобщо няма да се събудиш — усмихна му се тя.

Джо се втрещи.

— Какво си направила със себе си? Струва ми се, че си обръснала поне деветдесет процента от козината на „котаранката“ си.

— Имаш набито око — прихна Мара. — Но това е последният крясък на модата в Южна Франция. Новите бикини са толкова изрязани, че нормалното окосмяване кара човек да се чувства така, сякаш си е оставил брада по вътрешната страна на бедрата.

Той изведнъж се разсъни окончателно.

— Но ти говориш английски! — възкликна. — Мислех, че знаеш само няколко думи…

Очите й го пронизаха.

— Така е по-практично. Околните са доволни, смятат те за по-глупава, отколкото си и поради това казват доста неща, които очакват да не разбереш.

От банята излезе Мариса, подсушавайки с хавлия голото си тяло. Тя се усмихна на Джо.

— Харесва ли ти? — запита го. — Оформих Мара като същинско произведение на изкуството. Май би трябвало да се заловя с правене на интимни фризури…?

— Аз бих се справил по-добре — ухили се той. — При това няма да са ми необходими ножици — ще хрупкам из растителността със зъби.

— Вместо да се пъчиш като всезнайко иди си вземи един душ и после сложи в куфарчето си няколко ризи и панталони. Ще ходим за два-три дни в Сен Тропе… — рече му тя.

— В Сен Тропе ли? Къде, по дяволите, е това?

Оказа се, че мястото се намираше на около петдесет мили надолу по крайбрежието. Стигнаха до него след двучасово пътуване с тясното „Рено“. Мара и Мариса се редуваха на волана. Джо седеше на задната седалка, смачкан от тежестта на багажа.

Сен Тропе беше в процес на смяна на облика си. От малко село, заобиколено с лозя, от които се произвеждаха евтини вина, той се превръщаше в модерен курорт за младите, палави и богати французи и за високообразованите хора от цяла Европа.

Мара отби колата встрани от пристанището. Ярките му светлини позволяваха да се видят множеството хора, които все още изпълваха улиците и ресторантите. Поеха нагоре по някакъв черен път и най-сетне завиха в една алея за автомобили, която ги отведе до огромна вила, чиито прозорци светеха. От къщата не идваха никакви звуци, но майордомът се появи само след секунда и се поклони учтиво:

— Много съжалявам, мадмоазел, но мосю Лакомб и гостите му излязоха.

— Допусках го — отвърна Мара на френски. — Но той беше поканил мен и приятелите ми да се присъединим към неговата компания тук, във вилата.

Мъжът хвърли бърз поглед към листа хартия, който държеше, и прочете на глас името на актрисата.

— Точно така — потвърди тя. — Дамата и господинът са мои лични гости. Ще уредя въпроса с мосю Лакомб утре сутринта.

— Добре, мадмоазел — каза майордомът. — На първо време двете дами ще бъдат в стая номер дванайсет, а джентълменът ще се настани в стая номер девет, от другата страна на коридора. И двете помещения са на втория етаж.

— Благодаря — рече Мара, като отвори дамската си чантичка и му подаде една банкнота от петстотин франка. — Впрочем ако бъдете така любезен да ни заведете до стаите, много ще ни улесните.

Дамският номер дванайсет не изглеждаше никак зле вътре имаше широко легло и самостоятелна баня. Стаята на Джо обаче беше ужасна. Навярно принадлежеше на някоя домашна прислужница. Обзавеждането й се изчерпваше с тясно, неудобно легло, а в ъгъла се намираха бидето и умивалникът. Но той беше прекалено уморен, за да капризничи. Бързо съблече дрехите си и моментално се унесе в сън.

Имаше усещането, че е спал по-малко от час, когато Мариса разтърси рамото му.

— Джо, събуди се…! — каза му тя с приглушен глас. — Възникна проблем.

Той отвори очи, разтри ги и седна в кревата. През прозореца влизаше сивкавата светлина на утрото.

— Какво се е случило? Нали Мара беше уговорила всичко…

— Направила е гаф — отвърна Мариса. — Лакомб дойде в стаята ни и заяви, че твоята била предвидена за другиго. Мара въобще не го била предупредила, че ще идваш с нас. Не иска да си има разправии с Джанпиетро — така че се налага да си вървиш.

— По дяволите! — изруга Джо. — Отдавна трябваше да съм наясно, че не й достига мозък. Неслучайно ми се щеше да си остана във вилата. Съжалявам, че й позволих да ме убеди. — Той я погледна в очите. — Не бих ли могъл да се преместя в някой хотел в Сен Тропе?

— Проверих всички хотели. До един са резервирани. В градчето няма нито една свободна стая.

— А ти ще си тръгнеш ли с мене? — запита я.

— Не, ако не възразяваш — рече Мариса. — Джанпиетро ми плаща, за да бъда с Мара през целия месец. Но стига да пожелаеш, ще се върна с тебе.

Джо се замисли за секунда.

— Не, няма нужда… Ще се оправя и сам.

— При всички случаи във вилата ще се чувстваш по-удобно. Ще те закарам до Сан Рафаел. Оттам ще продължиш с такси.

— Добре — рече той. — Колко време ти е необходимо, за да се приготвиш?

— Вече съм готова.

Джо кимна.

— Дай ми десет минути. Ще се срещнем долу…

— Съжалявам, Джо — потърси погледа му Мариса.

— Такъв е животът — кисело се усмихна той. — Не може винаги да си от печелившата страна.