Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Storyteller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

22

Партитата в Холивуд приключваха рано. Обичайното извинение на всички беше, че трябвало да бъдат в студията в седем часа сутринта. Често пъти актьорите си тръгваха първи, тъй като бяха длъжни да цъфнат в гримьорната си между пет и половина и шест. Когато Тами се настани до него на седалката в колата му, беше единайсет часа. Джо даде банкнота от един долар на момчето от паркинга и се измъкна от прохода между колите.

— Къде живееш? — запита, поглеждайки към нея.

— В долината — отвърна Тами. У нея се долавяше някакво предизвикателно пренебрежение.

— Окей — спокойно рече той. — Само ми обясни как да стигнем до дома ти.

— Карай по Лоръл Кениън. Аз съм на две преки от тази страна на Вентура.

— Дадено — каза Джо, докато завиваше по Сънсет.

— Нощем става ужасно студено — оплака се тя. — Цялата треперя. Би ли пуснал парното?

Той мълчаливо го включи. През отворите започна да нахлува топъл въздух.

— Така е по-добре — рече Тами и се завъртя към него. — Ще напишеш ли сценария за филма?

Джо вдигна рамене:

— А.‍Дж. иска да се срещнем в понеделник…

— Ще го напишеш — произнесе с вътрешно убеждение тя.

— Ще видим — каза Джо. — Не знам, още не сме говорили за заплащането.

— А.‍Дж. ще се погрижи за това — рече момичето. — Успехът на филма е сигурен като пари в банката.

Той й се усмихна:

— Говориш повече като посредник, отколкото като актриса.

Тами се разсмя.

— Нищо чудно — отвърна. — Отдавна живея в този град…

— Годините ти не са чак толкова много — отбеляза Джо.

— На двайсет и шест съм — започни тя. — Дойдох тук, когато бях шестнайсетгодишна.

— Изглеждаш на по-малко.

— От грима е — рече Тами с полушеговит тон. — Можеш да смяташ, че ангажиментът ти е вързан в кърпа — добави.

— Защо си толкова сигурна в това?

— Защото мисис Роузън, съпругата на А.‍ Дж. ти е хвърлила око.

— Не забелязах нищо такова — възрази той. — Та тя размени с мене само няколко думи.

— Аз обаче забелязах как те поглъщаше с очи. През цялото време… — Тя направи пауза, докато автомобилът със завой напусна Сънсет и пое по Лоръл Кениън. — Известно ли ти е, че е работила като редакторка на сценарии в киностудията преди да се омъжи за А.‍ Дж.?

— Не.

— И досега всички ръкописи минават през нея. А.‍ Дж. изобщо не ги чете. Жена му си пада по писателите. Особено по младите…

— Не разбирам само как това обстоятелство би могло да бъде гаранция, че ще ме наемат — каза.

— Изпрати й цветя с благодарствена бележчица обясни му Тами. — След ден-два мисис Роузън ще ти се обади и ще те покани на обяд в тяхната къща в Малибу. Публична тайна е, че действа по този начин.

— Ти била ли си там? — стрелна я с поглед той.

Момичето кимна.

— Да, но от това не спечелих нищо — в тона й се усещаше огорчение. — Вече с трета киностудия подписвам договор, но така и не получавам главна роля.

— Разправят, че късметът проработвал на третия път — подметна Джо.

— Дано — рече Тами, без сама да си вярва.

Двамата продължиха да пътуват мълчаливо, докато улицата не описа дъга и светлините на булевард Вентура не блеснаха отпреде им.

— При третата пряка завий надясно — насочи го тя. — Аз съм във втората къща.

Колата взе завоя и спря пред къщата. Тя беше малка, но добре поддържана.

— Приятно местенце — каза той.

Тами срещна погледа му.

— Бих те поканила, но живея заедно с две други момичета… — извини се тя.

— Няма нищо — отвърна Джо.

Ръката й легна върху скута му.

— Бих могла да направя нещо за тебе с уста тук в автомобила — предложи му.

Той се усмихна:

— Не е необходимо. Благодаря ти все пак…

— Страхотна съм в оралната любов — настоя Тами.

— Не се съмнявам — кимна Джо. — Но ще поизчакам.

Момичето се наведе към него и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, че ме докара — рече то. — Ще те потърся в студията.

— Добре — усмихна се той. — Лека нощ!

Проследи с поглед как Тами притичва до входната врата на къщата, сетне обърна колата и потегли към дома си. Беше малко след полунощ, когато се озова в леглото си.

 

 

— Превръщаш се във важна клечка — каза Шърли. — Славата ти се носи. Пренесохме нещата ти в ъгловия кабинет.

— Но аз се споразумях с А.‍Дж. едва преди двайсет минути — отвърна Джо.

— Явно е бил сигурен в сделката — засмя се тя. — Даде ми нарежданията си още в петък… — Шърли взе от бюрото си връзка ключове. — Ела да ти го покажа.

Той я последва до дъното на коридора. Вратата на новия му кабинет беше от масивно дърво, без предишното прозорче от матирано стъкло, което не позволяваше човек да се усамоти истински. Джо я отвори и влезе вътре заедно с Шърли. Подът беше застлан с килим от стена до стена, а околовръст всичко беше облицовано с дървена ламперия. Диванът и двете кресла бяха старички, но тапицирани с естествена кожа. Пишещата машина се мъдреше върху специална масичка вместо върху бюрото.

— Харесва ли ти? — попита го тя.

Той кимна:

— Човек има поне усещането, че може да диша свободно.

— Добре — рече Шърли. — Приготвила съм ти хартия за машинопис, индиго, бележници за чернови и моливи. Телефонът е свързан директно с централата и можеш да звъниш или да ти се обаждат, без разговорите ти да минават през мене. До апарата има превключвател, с който да прехвърляш линията при мене, когато отсъстваш или пък не желаеш да те безпокоят, докато работиш усилено.

— Не е зле — констатира Джо.

— Колко време мислиш, че ще ти отнеме сценарият? — запита го тя.

— Вероятно месец за първата редакция и още един за доработване и изглаждане. А.‍Дж. иска снимките да започнат през юли.

— Значи не разполагаш с кой знае колко време…

— Ще се справя — каза той.

— Оставям те, за да можеш да се настаниш — рече Шърли, насочвайки се към вратата. — Ако имаш нужда от нещо, потърси ме.

— Благодаря ти — изпрати я той.

— Успех! — пожела му тя и затвори след себе си.

Джо мина зад писалището, седна и обгърна с поглед кабинета. Действително си го биваше. На едната стена висяха дори няколко сносни картини в рамки. Той извади пакета си с цигари и запуши с дълбокомислен вид. Независимо от по-хубавото бюро и офиса А.‍Дж. си оставаше боклук. Вместо за трите сценарии, както беше обещал вечерта на партито, той беше сключил перфектен договор само за първия. При все, че беше вдигнал цената на двайсет хиляди долара… Останалите два сценария бяха фиксирани в незадължителни споразумения, които щяха да бъдат подписани по-късно, след завършването на първия ръкопис.

Сепна го иззвъняването на телефона. Джо хвърли поглед на часовника си. Беше едва единайсет часа преди обяд.

— Джо Краун… — вдигна той слушалката.

— Вие ли сте, мистър Краун? — Гласът беше женски.

— Да — отвърна Джо предпазливо.

— Обажда се Бланш Роузън — произнесе гласът в ухото му. — Поздравления за новия ви кабинет!

— Благодаря, мисис Роузън… — каза той.

— Нали се бяхме разбрали да ме наричате Бланш — припомни му тя кокетно. — Позвъних ви, за да ви благодаря за прекрасните цветя. Беше много мило от ваша страна.

— За мене беше удоволствие — рече Джо. — Забавлявах се истински на партито и отново бих искал да изразя благодарността си, че ме поканихте.

— Чела съм доста от вашите произведения — продължи Бланш. — Включително някои от разказите, които сте написали. Вие сте много добър писател, Джо. Навярно далеч по-добър, отколкото си давате сметка.

— Благодаря, Бланш.

— Знам какво говоря — каза тя. — Навремето бях редакторка в „Дабълдей“ в Ню Йорк, а после постъпих в киностудията при А.‍Дж. като редактор на сценарии и консултант, преди да се оженим. И до ден-днешен все още чета всички сценарии, към които той проявява интерес.

— Звучи много интригуващо — отбеляза Джо.

— Наясно съм с проекта, който А.‍Дж. ви е предложил, и бих могла да ви подскажа някои неща, за да ви помогна да избегнете част от проблемите, на които е възможно да се натъкнете при писането на сценария. Какво ще кажете да обядваме заедно в сряда? Имам една малка къщичка в Малибу. Не е нищо особено, но там ще можем да поговорим на спокойствие.

— Много сте любезна… — прие той.

— Удобно ли ви е в дванайсет и половина? — попита го Бланш.

— Напълно — рече Джо. — Ще чакам сряда с нетърпение.

Той затвори телефона. Тами се беше оказала права. Тази жена не пропускаше нито един случай.

При второто иззвъняване за деня се обади самата Тами.

— Честито! — каза му тя. — Нали те предупредих, че работата ти е повече от сигурна.

— Така беше — призна Джо.

— Ще ми се да намина — рече Тами. — Приготвила съм ти подарък по случай настаняването в новия кабинет. Сега моментът подходящ ли е?

— Заповядай — покани я той. — Още не съм започнал да работя.

— Ще бъда при тебе след десет минути — каза тя и затвори слушалката.

Телефонът отново иззвъня и Джо се пресегна към него.

— Трудно е човек да се свърже с тебе… — прозвуча гласът на Кати.

— Главата ми не го побира — отвърна той. — Въобще не подозирах, че някой ще знае къде съм.

— Споменавал ли си пред Л.‍ Дж. че досега не си гледал филма?

— Да — каза Джо.

— Той ме уведоми, че тази вечер от осем часа щяло да има закрита предварителна прожекция в „Пасифик Пелисейд Тиътър“ за съдебни магистрати от Западното крайбрежие. Решил е, че там би могъл да наваксаш пропуснатото. В театър с публика ще добиеш по-добра представа за филма, отколкото в залата за прожекции на компанията.

— Предай му, че ще отида — рече Джо.

Само миг по-късно телефонът пак нададе вой. Този път го търсеше Лаура от Ню Йорк.

— Моите поздравления! — каза тя. — Научих, че ще пишеш продължение на историята за амазонките.

— Новините летят бързо… — учуди се той. — Това беше решено едва тази сутрин.

— От киностудията ни изпратиха телетайп с договор за тебе. Ти съгласен ли си с него?

— Разбира се — отговори Джо. — Двайсет хилядарки са хубава сумичка.

— А как ще се отрази този ангажимент на романа ти? — поиска да знае Лаура.

— Ще го позабави, но само за един месец. Сценарият е фасулска работа…

— Да се надяваме, че е така — рече тя. — Това, което си направил до момента, е много хубаво. Никак не ми се ще да убиваш инерцията си.

— Ще се справя — каза той. — Откакто ти си замина, съм приготвил нови петдесет страници. Ще ти ги изпратя.

— Добре — отвърна Лаура. — Изгарям от нетърпение да ги прочета. Ако са толкова сполучливи, колкото онези досега, значи наполовина си успял.

— Ще напиша книгата, не се тревожи — успокои я Джо. — Но тъкмо в този момент двайсетте бона ще ми дойдат съвсем на място.

Нейната интонация се смекчи.

— Добре ли си? — запита го. — Чух, че имаш проблеми у дома…

— Къде ги научаваш тези работи? — изненада се той. — Аз самият не знам нищо такова.

— Едни познати от Крайбрежието ми казаха, че жена ти прекалено много отсъствала от къщи.

— Проклетата фабрика за сплетни никога не спира…! Та нали това й е професията? Тя е главен закупчик и й се налага да ходи в командировки.

— Окей — съгласи се Лаура. — Значи с тебе всичко е наред.

— Няма нужда да се притесняваш за мене — каза Джо.

— Ако съм в състояние да ти помогна по някакъв начин, само ми се обади. Аз съм на твоя страна.

— Благодаря ти — рече той, след което се сбогува с нея. Погледът му остана неподвижно забит в телефона. Хората бяха подли. Единственото, за което мечтаеха, беше да създават неприятности. Какво им влизаше в работата как живеят останалите?

На вратата се почука.

— Влезте — извика Джо.

Тами прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Беше облечена в прилепнал памучен пуловер и къса пола. Цялото му полезрение се изпълни с нейните гърди, задник и дълги стройни крака. Въздействието им беше като на табло за реклами над Сънсет Стрип. Тя хвърли бърз поглед на кабинета.

— По нищо не отстъпва на офисите на някои продуценти, които съм виждала.

— Приятен е — отвърна той.

Тами постави една малка, загъната като подарък, правоъгълна кутийка на бюрото пред него:

— Това е за тебе…

Джо бързо я отвори и започна да се смее. Беше специална опаковка от дузина презервативи с овлажняващо желе, марка „Рамзес“.

— Надявам се, че си взела от точната мярка — каза той. — Обикновено са прекалено малки.

— Пише, че стават за всякакви размери.

— Високо оценявам жеста ти — рече Джо. — Но кога ли ще имаме възможността да ги изпробваме?

Тя се обърна и заключи вратата на кабинета:

— Мисля, че ще бъде проява на любезност, ако първа начена опаковката. После можеш да ме заведеш долу да обядваме.

Първия човек, когото зърна във фоайето на театъра, след като беше гледал филма, бе Мики Коен. Двамата си кимнаха за поздрав и се ръкуваха.

— Хареса ми — рече Мики.

Джо го погледна, за да разбере дали говори сериозно, но мъжът насреща му беше откровен. Той замълча.

— На публиката също й се понрави — продължи Мики. — Викаше се през цялото време, особено хлапаците на балкона. Обзалагам се, че дълго ще онанират след този филм. Джуди се появи почти чисто гола.

— Не мога да си го обясня — отвърна Джо.

— Не е и нужно — каза Мики. — Просто повтори същия номер.

— Не знам дали ще успея — рече той. — Изобщо не съм сигурен, че ще мога отново да напиша нещо толкова безвкусно.

— За двайсетте бона, които ти се дават, ще забъркаш всякаква помия и ще си оближеш пръстите — произнесе Мики с категоричен тон.