Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (9)

Глава девета
За мистър Басингтън-френч

Франки се залови за работа, без да губи време. Същата вечер тя се обърна към баща си.

— Татко, познаваш ли някого с фамилията Басингтън-френч?

Лорд Марчингтън, който четеше една политическа статия, не разбра много добре въпроса.

— Не толкова французите, колкото американците — строго каза той. — Всички тези палячовщини и конференции прахосват времето и парите на нацията…

Франки потъна в мисли, докато лорд Марчингтън, пътуващ като влак по редовна линия, стигна и спря на гара.

— Фамилията Басингтън-френч — повтори Франки.

— Какво за тях? — попита лорд Марчингтън.

Франки не знаеше. Тя каза каквото й хрумна, съзнавайки много добре, че баща й обича да спори.

— Те са от Йоркшир нали?

— Нищо подобно — Хемпшир. Имат роднини и в Шропшир, разбира се, а и много от тях са ирландци. Кои са твоите приятели?

— Не съм сигурна — каза Франки, приемайки предположението му за приятелство с някакви непознати.

— Не си сигурна? Какво искаш да кажеш? Трябва да си сигурна.

— Хората се местят толкова много в днешно време — обясни Франки.

— Местят се, местят се — те само на това са способни. По мое време се знаеше кой къде е — някои казва, че е от Хемпшир — много добре, твоята баба е омъжена за мой втори братовчед. Така хората правят връзка.

— Трябва да е било много хубаво — каза Франки. — Но наистина сега няма време за родословни и географски издирвания.

— Не, днес вие нямате време за нищо, освен да пиете тези отровни коктейли.

Лорд Марчингтън изведнъж проскимтя болезнено, премествайки подутия си от подагра крак, на който и семейното порто не бе помогнало.

— Всички ли са богати? — попита Франки.

— От рода Басингтън-френч? Не мога да ти кажа. Според мен тези в Шропшир са понесли тежък удар. Наследствени данъци и разни други неща. Един от Хемпшир се ожени за някаква наследница. Американка.

— Един от тях беше тук преди няколко дни — каза Франки. — Търсеше къща, струва ми се.

— Смешна работа. За какъв дявол му е притрябвала на когото и да било къща тук?

„Това е въпросът“ — помисли си Франки.

На следващия ден тя отиде в офиса на господата Уийлър и Оуен, фирма за недвижими имоти.

Мистър Оуен стана да я посрещне. Франки мило му се усмихна и седна на един стол.

— Какво имаме удоволствието да направим за вас, лейди Франсис? Не искате да продавате Замъка, предполагам. Ха, ха! — засмя се мистър Оуен на собственото си остроумие.

— Бих искала да е така — призна Франки. — Не, честно казано, един мой приятел, струва ми се е бил тук преди няколко дни — мистър Басингтън-френч. Търсеше къща.

— О да, наистина! Спомням си много добре името. С малко „ф“.

— Точно така — потвърди Франки.

— Разпитваше за най-различни малки имоти, искаше да купи нещо. Принуден бе да се върне в града на другия ден, така че не можа да разгледа много от къщите, но разбрах, че не бърза толкова. След като замина, на пазара се появиха един-два малки имота. Аз специално му ги изпратих, но не съм получил отговор.

— В Лондон ли писахте или на… ъ-ъ… адрес в провинцията? — попита Франки.

— Чакайте да видя — той повика един младши чиновник. — Франк, адресът на мистър Басингтън-френч.

— Ескуайър Роджър Басингтън-френч, Мороуей Кърт, Стейвърли, Хемпшир — бързо каза младшият чиновник.

— О! — възкликна Франки. — Тогава не е моят Басингтън-френч. Този сигурно е негов братовчед. Реших, че е странно да мине оттук и да не ми се обади.

— Точно така, точно така — с разбиране кимна мистър Оуен.

— Чакайте, значи той е идвал да се види с вас в сряда.

— Точно така. Малко преди шест и половина. Тогава затваряме. Спомням си точно, защото беше денят, в който се случи онази злополука. Един мъж падна от скалата. Мистър Басингтън-френч всъщност е стоял до трупа, докато дойде полицията. Изглеждаше много разстроен, когато дойде тук. Ужасна трагедия и е крайно време да се направи нещо за тази пътечка. Кметството ще получи много силна критика, мога да ви уверя, лейди Франсис. Доста е опасно. Дори ми е чудно, че не са станали повече нещастни случаи.

— Странно — каза Франки.

Тя излезе от стаята, потънала в мисли. Както бе предсказал Боби, всички действия на мистър Басингтън-френч бяха ясни и открити. Той беше от рода Басингтън-френч в Хемпшир, беше оставил истинския си адрес, в действителност бе разказал на комисионера за участието си в трагедията. Но беше ли възможно, в крайна сметка, мистър Басингтън-френч да е напълно невинен както изглеждаше?

У Франки се прокрадваха някакви съмнения. После сама ги разсея.

„Не — каза си тя. — Човек, който иска да купи малка къща, би дошъл по-рано през деня или би останал до следващия. Човек не би отишъл при комисионери на недвижими имоти в шест и половина вечерта, а на другия ден не би отпътувал за Лондон. Защо ще се разкарва тогава? Защо не пише? Не, Басингтън-френч е виновен“ — реши тя.

Следващият й ход беше полицията. Инспектор Уилиамс беше стар познат, успял да хване едно момиче с фалшива препоръка, което бе изчезнало с някои от бижутата на Франки.

— Добър ден, инспекторе.

— Добър ден, ваше благородие. Не се е случило нищо лошо, надявам се.

— Все още не, но мисля скоро да обера някоя банка, защото съм много зле с парите.

Инспекторът се изсмя гръмогласно, оценявайки остроумието й.

— Честно казано, дошла съм да ви задам няколко въпроса от чисто любопитство — каза Франки.

— Така ли, лейди Франсис?

— Кажете ми, инспекторе… Този мъж, който падна от скалата… Причард или както се казваше…

— Причард, точно така.

— Той носеше само една снимка у себе си, нали? Някой ми каза, че носел три!

— Беше една — уточни инспекторът. — Снимка на сестра му. Тя дойде и го идентифицира.

— Колко абсурдно да се твърди, че са били три!

— О, това е лесно, ваше благородие. Журналистите не ги е грижа колко преувеличават и доста често представят цялата ситуация погрешно.

— Зная — съгласи се Франки. — Чух най-невероятни истории — тя млъкна за миг, после даде простор на въображението си. — Чух, че джобовете му били пълни с документи, доказващи, че е руски агент, че били тъпкани с наркотици, а пък според друга версия били пълни с фалшиви банкноти.

Инспекторът се засмя от сърце.

— Бива си го това.

— Предполагам, че в джоба си е имал само най-обикновени неща.

— При това много малко. Носна кърпичка, нефирмена. Малко дребни пари, пакет цигари и два чека — ей така, за всеки случай. Никакви писма. Щеше да е доста трудно да го идентифицираме, ако не беше снимката. Провидението помогна.

— Чудно — каза Франки.

Въз основа на собствената си осведоменост тя сметна „провидение“ за крайно неуместна дума и промени разговора.

— Вчера ходих да видя мистър Джоунс, сина на викария. Този, който беше отровен. Много странна работа!

— А — възкликна инспекторът. — Права сте, че може да се нарече странно. Никога по-рано не съм чувал да се е случвало нещо такова. Хубав млад господин, без никакви врагове, или поне така мислят всички. Знаете, лейди Франсис, някакви странни клиенти се навъртат наоколо. Независимо от това, досега не съм чувал за маниак убиец, който да действа точно по този начин.

— Има ли някакво предположение кой го е извършил? — Франки отвори широко очи в очакване. — Толкова е интересно да се чуе всичко това — добави тя.

Инспекторът се изду от удоволствие. Харесваше му този приятелски разговор с дъщерята на един граф. У лейди Франсис нямаше нищо надменно и снобско.

— В околността бе забелязана кола — каза инспекторът. — Тъмносин „Талбът“. Един мъж от Лок’с Корнър докладва, че тъмносин „Талбът“ № GG 8282 се отправя в посока „Свети Ботолф“.

— И вие мислите?

— GG 8282 е номерът на колата на епископа на „Свети Ботолф“.

Франки си поигра за малко с идеята за епископ убиец, който принася в жертва синовете на свещник, но я отхвърли с въздишка.

— Предполагам, не подозирате епископа — каза тя.

— Стана ясно, че колата на епископа не е напускала гаража онзи следобед.

— Значи номерът е бил фалшив.

— Да, така е било.

С израз на възхищение Франки реши да тръгва. Тя не направи бележка, но си помисли: „Сигурно има доста тъмносини «Талбъти» в Англия“.

Когато се върна у дома, тя взе телефонния указател на Марчболт от мястото му на бюрото в библиотеката и го отнесе в стаята си. Преглежда го няколко часа.

Резултатът не беше удовлетворителен.

В Марчболт имаше четиристотин осемдесет и двама души с фамилията Евънс.

— По дяволите — каза Франки.

Тя започна да прави планове за бъдещето.