Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (3)

Глава трета
Пътуване с влак

Боби не стана свидетел на събитията, последвали приключението му. На следващата сутрин той замина за града, за да се срещне с един приятел, който мислеше да отваря гараж и смяташе, че може би ще е добре ако Боби му стане съдружник.

След като свърши някои полезни неща, два дни по-късно Боби хвана обратния влак в единадесет и половина. Хвана го, вярно, но в последния момент. Той пристигна на Падингтън, когато часовникът показваше единадесет и двадесет и осем минути, метна се на метрото, излезе на трети перон точно когато влакът тръгваше и скочи в първия вагон, който видя, без да го е грижа, че това възмути кондукторите и носачите.

Дръпвайки силно вратата, той падна на ръце, след това се изправи, вратата бе затръшната от един ловък носач и Боби се озова очи в очи с единствения друг пътник в купето.

Вагонът беше първа класа и в ъгъла по посока на движението седеше мургаво момиче и пушеше цигара. Носеше червена пола, късо зелено яке и лъскава синя барета и въпреки че с големите си тъмни очи и набръчкано лице наподобяваше маймунка на латернаджия, беше доста привлекателно.

Посред извинението, Боби млъкна.

— О, Боже, но това си ти, Франки! — извика той. — Не съм те виждал цяла вечност.

— И аз не съм те виждала. Сядай и разказвай.

Боби се ухили:

— Билетът ми не е за първа класа.

— Няма значение — любезно каза Франки. — Ще платя разликата.

— Мъжкото ми достойнство не може да понесе такава мисъл — възмути се Боби. — Как мога да позволя една дама да плаща за мен?

— Изглежда, че в днешно време само това можем — отговори Франки.

— Ще си платя разликата — героично каза Боби, когато една плещеста фигура се появи на вратата в коридора.

— Остави на мен — намеси се Франки и се усмихна чаровно на кондуктора, който повдигна шапка, когато взе билета й и го перфорира. — Мистър Джоунс току-що влезе да си поприказва малко с мен. Това няма значение, нали? — каза тя.

— Всичко е наред, ваше благородие. Предполагам, че джентълменът няма да остане дълго — прокашля се тактично той и добави важно. — Няма да минавам отново, преди да стигнем Бристол.

— Какво ли не прави усмивката! — каза Боби, когато кондукторът отмина.

Лейди Франсис Дъруент замислено поклати глава:

— Не съм толкова сигурна, че е усмивката. Мисля, че причината е навикът на баща ми винаги когато пътува, да оставя бакшиш на всеки.

— Мислех, че окончателно си напуснала Уелс, Франки.

Франки въздъхна:

— Драги мой, знаеш какво значи това. Знаеш колко демоде могат да бъдат родителите. Ако става въпрос, и банята е в ужасно състояние, и няма какво да се прави, и няма кого да видиш — и хората просто нищо не ги тегли към провинцията! Казват, че пестят и не могат да пътуват надалеч. Е, искам да кажа, какво да прави едно момиче?

Боби поклати глава с тъжно разбиране.

— Обаче — продължи Франки, — след партито, на което присъствах снощи, си помислих, че дори и у дома не може да е по-зле.

— Какво му беше на партито?

— Нищо. Беше точно като всяко друго парти и дори малко повече. Трябваше да започне в Савоя в осем и половина. Някои отидохме към девет и петнадесет и естествено се разбъркахме с другите, но се отделихме към десет часа. Вечеряхме и след това продължихме в „Марионет“^[1] — носеха се слухове, че ще е страхотно, но нищо не се случи, беше съвсем замряло. Пийнахме по малко и после се преместихме в „Булринг“ — там беше още по-умряла работа. После отидохме в едно кафененце, след това в магазинче за пържена риба и после решихме да отидем да закусим с чичото на Анджела и да видим дали е шокиран, но той беше само отегчен. И накрая безславно се прибрахме по домовете. Честно, Боби, отвратително е.

— Предполагам — съгласи се Боби, потискайки пристъп на завист. Никога, дори и в най-смелите си мечти, той не бе си представял, че може да е член на „Марионет“ или на „Булринг“.

Познанството му с Франки беше особено. Като деца той и братята му си играеха с децата в замъка. Сега, вече пораснали, те се виждаха рядко. Когато се срещнеха, още се наричаха на малко име. В изключителни случаи, когато Франки си беше у дома, Боби и братята му можеха да отидат да поиграят тенис. Но Франки и двамата й братя не бяха канени в къщата на викария. Това изглежда бе поради опасението, че няма да им е забавно. От друга страна, винаги имаше нужда от повече мъже за тенис. Въпреки малките имена се усещаше някаква принуденост. Родът Дъруент може би се държеше доста по-приятелски, отколкото трябваше, за да покаже, че „разлика не съществува“. Хората от рода Джоунс от своя страна, бяха доста по-официални, сякаш не искаха да настояват за повече приятелско отношение, отколкото им предлагаха. Двете семейства сега не ги свързваше нищо, освен детските спомени. Боби все още бе много привързан към Франки и винаги беше благодарен на редките случаи, в които Съдбата ги събираше заедно.

— Толкова съм уморена от всичко — каза Франки отегчено. — А ти?

Боби помисли.

— Не, не мисля, че съм уморен.

— Но, скъпи, това е чудесно! — възкликна Франки.

— Не мисля, че съм искрен — каза Боби, обезпокоен да не създаде неприятно впечатление. — Просто не мота да търпя хората, които са искрени.

При споменаването на думата Франки потрепери.

— Зная — промърмори тя. — Ужасни са.

Те се погледнаха с разбиране.

— Между другото — спомни си внезапно Франки, — каква е тази история за мъжа, който паднал от скалата?

— Доктор Томас и аз го открихме — отговори Боби. — Откъде знаеш за това, Франки?

— Прочетох във вестника. Виж — посочи тя с пръст малка колонка, озаглавена „Трагична злополука в мъглата“.

Жертвата от трагедията в Марчболт бе идентифицирана снощи по снимката, която носеше. На снимката беше мисис Клио Кейман. Мисис Кейман бе известена и веднага пристигна в Марчболт, където идентифицира покойника като брат си, Алекс Причард. Мистър Причард неотдавна се върнал от Сиам. Отсъствал от Англия десет години и предприел обиколка на страната. Следствието ще се проведе в Марчболт утре.

Мислите на Боби се върнаха към странно завладяващото лице от снимката.

— Мисля, че трябва да дам показания на следствието — каза той.

— Колко вълнуващо! Ще дойда да те чуя.

— Предполагам, че няма да има нищо вълнуващо — отговори Боби. — Ние само го намерихме.

— Мъртъв ли беше?

— Не, тогава не. Умря петнадесет минути по-късно. Бях сам при него — той млъкна.

— Колко тъжно — каза Франки, проявявайки веднага разбиране, за разлика от бащата на Боби.

— Естествено, той не е почувствал нищо…

— Не е?

— Но все едно… хм… разбираш ли, изглеждаше невероятно жизнен… от този тип хора. Доста нелепа смърт — просто пристъпваш скалата заради някаква глупава игра.

— Ясно, Стив — каза Франки и отново странната фраза изразяваше съчувствие и разбиране. — Видя ли сестрата? — попита тя след малко.

— Не. Бях в града два дни. Трябваше да видя моя приятел заради бизнеса с гаража, който ще започваме. Помниш го Беджър Бийдън.

— Така ли?

— Разбира се. Сигурно помниш добрия стар Беджър. Кривогледия.

Франки сбърчи вежди.

— Онзи, дето имаше ужасно глупав смях — хо, хо, хо — нещо такова — напомни й Боби.

Франки още стоеше със сбърчени вежди.

— Падна от понито, когато бяхме деца — продължи той. — Заби се в калта с главата надолу и после ние го дърпахме, докато се изправи на крака.

— О! — припомни си изведнъж Франки. — Сега се сещам. Той заекваше.

— Още заеква — потвърди тържествуващо Боби.

— Не се ли захвана с някаква птицеферма, която се разори? — попита Франки.

— Точно така.

— Не започна ли после работа като борсов агент и само след един месец го изритаха?

— Така е.

— После го изпратиха в Австралия, но той се върна?

— Да.

— Боби — каза Франки, — не си вложил пари в тази авантюра, надявам се?

— Нямах какво да вложа — отговори Боби.

— Много хубаво.

— Естествено — продължи Боби. — Беджър се опитва да привлече някого, който да вложи малък капитал. Но не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— Като се огледаш около себе си — каза Франки, — не би повярвал, че хората имат много мозък, но е така.

Изглежда смисълът на тези забележки накрая стигна до Боби.

— Виж какво, Франки — каза той. — Беджър е един от най-добрите — един от най-най-способните.

— Всички са такива — отговори Франки.

— Кои?

— Тези, които отиват в Австралия и пак се връщат. Откъде е намерил пари, за да започне бизнеса си?

— Някаква леля или нещо такова умряла и му оставила гараж за шест коли с три стаи над него и техните се изръсили сто лири, за да купят коли на старо. Ако знаеш само какви сделки могат да се правят с коли на старо.

— Веднъж купих една — каза Франки. — Беше ужасно. Направо не ми се говори. Защо искаш да напуснеш флотата? Не те изхвърлят, нали? Не и на твоята възраст.

Боби пламна.

— Заради очите — отговори той рязко.

— Винаги си имал проблеми с очите, спомням си.

— Зная. Но просто успях да ги заблудя. После службата в чужбина — силната светлина, знаеш — това им се отрази доста зле. И така… е, трябваше да се махна.

— Тъжно — промърмори Франки, поглеждайки през прозореца.

Последва красноречива пауза.

— Все пак, срамно е — избухна Боби. — В действителност, очите ми не са толкова зле. Казват, че нямало да се влошат. Можех спокойно да остана на служба.

— Изглеждат съвсем наред — съгласи се Франки, загледана право в искрените им кафяви дълбини.

— Така че, разбираш — каза Боби. — Ставам съдружник на Беджър.

Франки кимна.

Един прислужник отвори вратата и съобщи:

— Първи обяд.

— Ще идем ли? — попита Франки.

Отидоха във вагон-ресторанта.

Боби се оттегли за времето, когато можеше да се появи кондукторът.

— Не искаме много да тежим на съвестта му — каза той.

Но Франки отвърна, че едва ли кондукторите имат бог знае колко съвест.

Минаваше пет часът, когато пристигнаха на гара Селъм, откъдето се отиваше в Марчболт.

— Колата ще ме чака — каза Франки. — Ще те закарам.

— Благодаря. Така това отвратително нещо няма да ме притеснява две мили — ритна той куфара си пренебрежително.

— Три мили, не две — каза Франки.

— Две мили, ако минеш по пътечката над игрището за голф.

— Там, където…

— Да, откъдето бе паднал този мъж.

— Предполагам, че никой не го е блъснал отгоре, нали? — попита Франки, подавайки куфарчето с тоалетни, принадлежности на прислужницата си.

— Да го е блъснал отгоре? Не, за Бога. Защо?

— Ами така би било по-вълнуващо, нали? — небрежно отговори Франки.