Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (16)

Глава шестнадесета
Боби се превръща в адвокат

— Мистър Хокинс?

— Да — каза Боби, гласът му прозвуча неясно, защото бе напълнил устата си с бекон и яйца.

— Търсят ви по телефона.

Боби набързо отпи глътка кафе, избърса устата си стана. Телефонът се намираше в тесен, мрачен коридор. Той вдигна слушалката.

— Ало — каза гласът на Франки.

— Ало, Франки — възкликна непредпазливо Боби.

— На телефона е лейди Франсис Дъруент — студено изрече гласът. — Хокинс ли е?

— Да, милейди.

— Искам колата в десет часа. Отивам в Лондон.

— Много добре, ваше благородие — Боби затвори телефона.

„Кога човек казва «милейди» и кога «ваше благородие»? — замисли се той. — Трябва да зная, но не зная. Ето по нещо такова един истински шофьор или иконом ще ме хване“.

От другата страна Франки постави слушалката и се обърна към Роджър Басингтън-френч:

— Толкова е досадно, че днес трябва да пътувам за Лондон. Само заради капризите на баща ми.

— Все пак, нали ще се върнете довечера? — попита Роджър.

— О, да.

— Мислех си дали да не ви помоля да ме откарате до града — небрежно каза Роджър.

Франки направи една почти незабележима пауза, преди да отговори с явна готовност.

— Но, разбира се, — каза тя.

— Обаче като размислих реших, че няма защо да пътувам днес — продължи Роджър. — Хенри изглежда още по-странно от обикновено. Никак не обичам да оставям Силвия сама с него.

— Зная — отговори Франки.

— Вие ли ще карате? — неочаквано попита Роджър, когато се отдалечиха от телефона.

— Да, но ще взема Хокинс. Трябва да напазарувам някои неща и е досадно ако караш сам — не можеш да оставиш колата, където си искаш.

— Да, разбира се.

Той не каза нищо повече. Когато колата пристигна Роджър излезе на вратата да я изпрати.

— Довиждане — каза Франки.

При създалите се обстоятелства тя реши да не се ръкува, но Роджър взе ръката й и я подържа за момент.

— Ще се върнете нали? — каза той със странна настойчивост.

Франки се засмя.

— Разбира се. Исках да кажа само довиждане до довечера.

— Не допускайте повече произшествия.

— Ще оставя Хокинс да кара, ако предпочитате.

Тя седна до Боби, който докосна каскета си. Колата тръгна по алеята, а Роджър все още стоеше на стъпалата и гледаше след нея.

— Боби — каза Франки, — мислиш ли, че е възможно Роджър да си пада по мен?

— Така ли е? — попита Боби.

— Е, просто се чудя.

— Предполагам, че познаваш симптомите доста добре — каза Боби, но говореше разсеяно. Франки го погледна бързо.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Да, случи се. Франки, открих оригинала на снимката!

— Искаш да кажеш… тази… тази, за която толкова много говореше, която е била в джоба на мъртвия?

— Да.

— Боби! Имам да ти казвам много неща, но нищо толкова вълнуващо. Къде я откри?

Боби извърна глава през рамо.

— В болницата на д-р Никълсън.

— Разкажи ми.

Внимателно и с най-големи подробности Боби описа събитията от предишната вечер. Франки слушаше занемяла.

— Значи сме на правилната следа — каза тя. — Д-р Никълсън наистина е замесен! Боби, страх ме от този мъж.

— Как изглежда той?

— О, едър и властен — и гледа втренчено. Много внимателно зад очилата. Имаш чувството, че знае всичко за теб.

— Кога се запозна с него?

— Дойде на вечеря.

Тя описа вечерята и настойчивото желание на д-р Никълсън да научи подробности за нейното „произшествие“.

— Имах чувството, че подозира — завърши тя.

— Наистина е странно, че се е интересувал от такива подробности — потвърди Боби. — Какво мислиш, че стои в дъното на цялата тази работа, Франки?

— Ами започвам да мисля, че твоето предположение за банда, търгуваща с наркотици, към което през цялото време бях толкова скептична, като че ли не е съвсем лошо хрумване.

— И д-р Никълсън е шеф на бандата?

— Да. Тази история с болницата би била много добро прикритие за неща от този род. Там той съвсем легално получава наркотици. Заблуждава, че лекува наркомани, а в действителност може би ги снабдява с опиатите.

— Изглежда доста правдоподобно — съгласи се Боби.

— Не съм ти разказала още за Хенри Басингтън-френч.

Боби изслуша описанието за склонностите на нейния домакин.

— Жена му не подозира ли?

— Сигурна съм, че не.

— Какво представлява тя? Интелигентна ли е?

— Мисля, че не точно. Не, предполагам не особено. Но в определени моменти изглежда много умна. Открита, приятна жена.

— А нашият Басингтън-френч?

— Виж, тук съм напълно озадачена — бавно изрече Франки. — Според теб, Боби, възможно ли е напълно да грешим по отношение на него?

— Глупости! — възкликна Боби. — Ние изчислихме всичко и решихме, че той е отрицателният герой пиесата.

— Заради снимката?

— Заради снимката. Никой друг не би могъл да размени снимките.

— Зная — каза Франки. — Но това е единствената улика, която имаме срещу него.

— Тя е напълно достатъчна.

— Предполагам. И все пак…

— Да?

— Не зная. Но имам странното усещане, че е невинен, че не е замесен в тази история.

Боби я погледна студено.

— Какво точно каза — той ли си пада по теб или ти си падаш по него? — попита той любезно.

Франки се изчерви.

— Не ставай смешен, Боби. Чудя се само дали няма някакво невинно обяснение, това е всичко.

— Не виждам какво може да бъде. Особено сега, когато открихме, че момичето от снимката живее наблизо. Това като че ли решава въпроса. Само да имахме някаква представа кой е мъртвецът…

— О, но аз зная. Писах ти за това. Почти съм сигурна, че убитият е бил някой си Алън Карстеърс.

Още веднъж тя се впусна да разказва.

— Знаеш ли, ние наистина напредваме — каза Боби. — Сега трябва да се опитаме, повече или по-малко, да възстановим престъплението. Нека изложим фактите, с които разполагаме, и да видим какво може да се направи с тях.

Той млъкна за момент и колата намали скоростта сякаш от съчувствие. После още веднъж натисна с крак педала за газта и същевременно заговори.

— Първо, да допуснем, че си права за Алън Карстеърс. Той наистина отговаря на условията. Точно такъв тип човек е, доста е пътувал, имал е много малко приятели и познати в Англия и ако изчезне, няма да се усети липсата му или да го търсят веднага. Дотук добре. Алън Карстеърс идва в Стейвърли с тези хора… как им беше името?

— Ривингтън. Ето нишка, която да проследим. Дори смятам, че трябва да го направим.

— Ще го направим. Така, Карстеърс идва в Стейвърли със семейство Ривингтън. Има ли нещо в това?

— Искаш да кажеш, дали той ги е взел нарочно, за да го доведат тук?

— Точно това искам да кажа. А може би това била една неочаквана възможност? Дали те са го довели тук и той е видял момичето така случайно, както и аз? Предполагам, че я е познавал, иначе не би носил нейна снимка.

— Съществува и друга възможност — замислено каза Франки. — Вече е бил по следите на Никълсън и бандата му.

— И е използвал семейство Ривингтън да го доведат в селото?

— Много вероятно — отговори Франки. — Може да е бил по следите на тази банда.

— Или просто по следите на момичето.

— Момичето?

— Да. Може да е била отвлечена, а той да е дошъл в Англия, за да я намери.

— Добре, но ако е открил следите й в Стейвърли, защо ще ходи в Уелс?

— Очевидно има много неща, които не знаем — каза Боби.

— Евънс — замисли се Франки. — Не сме намерили никакви следи за Евънс. Участието на Евънс има нещо общо с Уелс.

За известно време и двамата замълчаха. После Франки се сепна.

— О, Боже, та ние сме стигнали Пътни Хил. Като че ли за пет минути. Къде да отидем и какво да правим?

— Ти казвай. Аз дори не зная защо дойдохме града.

— Пътуването до града беше едно оправдание да поговоря с теб. Не можех да рискувам да ме гледа как се разхождам из Стейвърли, увлечена в разговор с шофьора си. Използвах едно измислено писмо от баща ми като повод да отида до града и да поприказваме теб по пътя. И за малко всичко да се провали, когато Басингтън-френч поиска и той да дойде.

— Това би провалило плановете ти.

— Не съвсем. Трябваше да го оставим, където поиска и после да продължим за Бруук Стрийт, за да поговорим там. Мисля, че е най-добре все пак да направим така. Нищо чудно гаражът ти да се наблюдава.

Боби се съгласи и й разказа, че са разпитвали за него в Марчболт.

— Най-добре да отидем в нашата къща — предложи Франки. — Там няма никой, освен моята прислужница и двама пазачи.

Стигнаха до Бруук Стрийт. Франки натисна звънеца и влезе, а Боби остана отвън. След малко Франки отново отвори вратата и го покани вътре. Качиха се по стълбите в голяма всекидневна, вдигнаха няколко транспаранти и свалиха покривалото на едно канапе.

— Има и още нещо, което забравих да ти кажа — започна Франки. — На шестнадесети, денят, в който сложиха отрова в бирата ти, Басингтън-френч е бил в Стейвърли, а Никълсън — не. Предполага се, че е бил на някакво съвещание в Лондон. А колата му е тъмносин Талбът.

— И е имал достъп до морфин — продължи Боби.

Те размениха многозначителни погледи.

— Това не може със сигурност да се нарекат доказателства — каза Боби, — но съвпада идеално.

Франки отиде до една малка масичка и се върна с телефонния указател.

— Какво ще правиш?

— Ще търся името Ривингтън.

Тя бързо прелисти страниците.

— А. Ривингтън и синове, строители. Б. А. С. Ривингтън, хирург стоматолог. Д. Ривингтън — Шуурс Хил — мисля, че не е. Мис Флорънс Ривингтън. Полковник Ривингтън, — това е по-вероятно — Тайт Стрийт, Челси.

Тя продължи да търси.

— Има М. Р. Ривингтън, площад Онслоу. Това също е възможно. Има и Уилям Ривингтън в Хемпстед. Мисля, че площад Онслоу и Тайт Стрийт са най-вероятните. Незабавно трябва да се видим със семейство Ривингтън, Боби.

— Мисля, че си права. Но какво ще кажем? Измисли няколко хубави лъжи, Франки. Мен много не ме бива за това.

Франки помисли малко.

— Смятам, че трябва да отидеш ти. Мислиш ли, че можеш да се представиш като младши съдружник в адвокатска фирма?

— Изглежда много джентълменска роля — отговори Боби. — Боях се, че може да измислиш нещо много по-лошо. Все пак това не е много типично, нали?

— Какво имаш предвид?

— Ами адвокатите никога не правят лични визити, нали? Обикновено пишат дълги писма, или пък писмено си уговарят среща в канторите си.

— Тази адвокатска фирма е нетрадиционна. Почакай малко.

Тя излезе от стаята и се върна с една картичка.

— Мистър Фредерик Спрег — каза тя, подавайки я на Боби. — Ти си млад член на фирмата на Спрег, Спрег, Дженкинсън и Спрег на площад Блумсбъри.

— Ти ли измисли тази фирма, Франки?

— Не, разбира се. Това са адвокатите на баща ми.

— А ако ме разкрият?

— Всичко ще е наред. На практика млад Спрег няма. Единственият Спрег гони стоте, но той е готов да направи всичко, което поискам. Ще се оправя с него ако работите тръгнат зле. Той е голям сноб — обича лордове и херцози, колкото и малко да печели от тях.

— А дрехи? Да се обадя ли на Беджър да ми донесе някакви?

Франки погледна със съмнение.

— Не искам да обиждам дрехите ти, Боби — каза тя, — или да се обиждаш, че си беден, или нещо такова. Но ще бъдат ли те убедителни? Аз лично смятам, че най-добре е да проверим гардероба на татко. Неговите дрехи ще ти бъдат почти по мярка.

Петнадесет минути по-късно Боби, облечен в утринно сако и раирани панталони, идеално скроени и почти по мярка, се оглеждаше в голямото огледало на лорд Марчингтън.

— Баща ти се облича доста добре — отбеляза благосклонно той. — Със Савил Роу^[1] зад гърба ми ще ми гласуват много повече доверие.

— Предполагам, че ще трябва да запазиш мустаците си — каза Франки.

— Да, залепени са много добре — каза Боби. — Това си е цяло изкуство и не може след това отново да ги залепвам набързо.

— Задръж ги тогава. Макар че е по-представително ако си гладко избръснат.

— По-добре отколкото брада — каза Боби. — Франки, мислиш ли, че баща ти би могъл да ми заеме една шапка?