Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (13)

Глава тринадесета
Алън Карстеърс

Странно наистина, тази теория се потвърди още на следващия ден и то от Роджър.

Играха тенис, после седнаха да изпият по една студена напитка. Разговаряха за най-различни неща и Франки все повече се поддаваше на чара на Роджър Басингтън-френч, който бе пътувал по целия свят. Семейният безделник, не можеше да не си го помисли тя, имаше всички предимства пред скучния си здравомислещ брат.

Двамата бяха замълчали докато тези мисли се въртяха из главата на Франки. Прекъсна ги Роджър — проговаряйки този път със съвсем различен тон:

— Лейди Франсис, ще направя нещо доста странно. Не са минали двадесет и четири часа, откакто ви познавам, но имам чувството, че вие сте единственият човек, от когото мога да поискам съвет.

— Съвет? — изненадано попита Франки.

— Да. Не мога да реша какво точно да направя — той млъкна. Беше се навел напред, клатеше ракета между колената си, а челото му беше леко сбърчено. Изглеждаше обезпокоен и разстроен.

— Става въпрос за брат ми, лейди Франсис.

— Да?

— Той взима наркотици. Сигурен съм.

— Какво ви кара да мислите така? — попита Франки.

— Всичко. Видът му. Странните промени в настроението му. А забелязахте ли очите му? Зениците приличат на точици.

— Забелязах — призна Франки. — Какво мислите, че взима?

— Морфин или някакъв опиат.

— Отдавна ли?

— Забелязах го преди около половин година. Спомням си, че много се оплакваше от безсъние. Не зная как е започнал да взима наркотика, но смятам, че сигурно е започнал веднага след това.

— Как се снабдява с тях? — попита Франки.

— Мисля, че му ги доставят по пощата. Не сте ли забелязали, че някои дни е особено изнервен и раздразнителен по време на чая?

— Да, забелязах.

— Подозирам, че това става, когато е привършил запаса и очаква нов. После, щом пристигне пощата в шест, влиза в кабинета си и се появява на вечеря в съвсем различно настроение.

Франки кимна. Тя си спомни, че понякога на вечеря разговорът беше неестествено остроумен.

— Но откъде пристига пратката? — попита тя.

— О, това не зная. Никой почтен лекар не би му го дал. В Лондон има, предполагам, различни пътища, по които можеш да се снабдиш, стига добре да си платиш.

Франки замислено кимна.

Спомни си, че бе казала нещо на Боби за банда контрабандисти на наркотици, а той й бе отговорил, че човек не може да смесва толкова много престъпления. Странно беше, че в разследването си толкова скоро се натъкнаха на нещо такова.

А още по-странното беше, че главният заподозрян насочи вниманието им към този факт. Това повече от всякога я накара да мисли, че Роджър Басингтън-френч не е замесен в убийството.

И все пак имаше нещо необяснимо с разменената снимка. Доказателството срещу него, напомни си тя, все още оставаше такова, каквото си беше. От другата страна стоеше единствено личността му. А винаги са казвали, че убийците са чаровници!

Тя пропъди тези мисли и се обърна към събеседника си.

— Защо ми казвате точно това? — попита откровено.

— Защото не зная какво да направя за Силвия — отговори простичко той.

— Мислите, че тя не знае?

— Разбира се, че не знае. Трябва ли да й кажа?

— Много е трудно…

— Трудно е. Ето защо си помислих, че можете да ми помогнете. Силвия има голяма слабост към вас. За никой от хората наоколо не я е много грижа, но вас е харесала отведнъж, така ми каза. Какво да правя, лейди Франсис? Ако й кажа, още повече ще усложня живота й.

— Ако тя знае, би могла да му повлияе — допусна Франки.

— Съмнявам се. Когато става дума за вземане на наркотици, никой, дори и най-близкият, няма никакво влияние.

— Това е доста неприятна гледна точка, нали?

— Факт е. Има начини, разбира се. Ако само Хенри даде съгласието си да постъпи на лечение, тук съвсем наблизо има клиника. Ръководи я д-р Никълсън.

— Но той никога не би дал съгласието си, нали?

— Може и да го даде. Ако хванеш един наркоман, когато изпитва силни угризения на съвестта, той ще направи нещо, за да се излекува. Струва ми се, че Хенри по-лесно може да се съгласи, ако мисли, че Силвия не знае. Ако се страхува, че тя може да научи. Ако лечението се окаже успешно — те го наричат „нерви“, разбира се — няма да е нужно тя да знае.

— Той трябва ли да замине, за да се лекува?

— Мястото, което имам предвид, е на около три мили оттук, на другия край на селото. Ръководи се от един канадец, д-р Никълсън. Много умен мъж, струва ми се. И за щастие Хенри го харесва. Тихо — идва Силвия.

Мисис Басингтън-френч се присъедини към тях думите:

— Доста сте поиграли?

— Три сета — отговори Франки. — И аз всеки път побеждавах.

— Играете много добре — каза Роджър.

— Аз съм ужасно мързелива за тенис — рече Силвия. — Трябва някой ден да поканим семейство Никълсън. Съпругата много обича да играе. Какво има? — тя долови погледа, който двамата си бяха разменили.

— Нищо. Просто тъкмо говорех за семейство Никълсън на лейди Франсис.

— По-добре я наричай Франки като мен — каза Силвия. — Не е ли странно, че когато един човек говори за някого или нещо, друг някой прави същото веднага след това?

— Те са канадци, така ли? — попита Франки.

— Той — да. Мисля, че тя е англичанка, но не съм сигурна. Тя е крехко, симпатично създание — много чаровна, с големи хубави тъжни очи. Нещо ме кара да мисля, че не е напълно щастлива. Там сигурно е доста потискащо.

— Той ръководи нещо като санаториум, нали?

— Да. Нервни заболявания и наркомания. Много добре се справя. Доста забележителен мъж.

— Харесваш ли го?

— Не — отговори рязко Силвия. — Не го харесвам. Изобщо не го харесвам.

По-късно тя показа на Франки снимка на очарователна жена с раздалечени очи, стояща до едно пиано.

— Това е Мойра Никълсън. Привлекателно лице, нали? Един мъж, който преди време дойде тук с наши приятели, беше напълно поразен от него. Мисля, че поиска да й го представим.

Тя се засмя.

— Утре ще ги поканя на вечеря. Бих искала да зная какво мислите за него.

— За него?

— Да. Както ви казах, аз не го харесвам, но все пак той е доста привлекателен мъж.

Нещо в тона й накара Франки бързо да я погледна, но Силвия Басингтън-френч се беше обърнала и изваждаше няколко увехнали цветя от една ваза.

„Трябва да си събера мислите“ — каза си Франки прокарвайки гребен през гъстата си тъмна коса, когато по-късно се обличаше за вечеря. „Освен това — добави решително тя — време е да направя няколко експеримента“.

Беше ли Роджър Басингтън-френч престъпникът, който те с Боби предполагаха, че е, или не. Двамата споделяха мнението, че човекът, който се беше опитал да отстрани Боби, има лесен достъп до морфин. До известна степен това се отнасяше до Роджър Басингтън-френч. Щом брат му получаваше пратки морфин по пощата, за Роджър би било съвсем лесно да вземе някой пакет и да го използва.

„Важно — написа Франки на лист хартия. — 1 — да се установи къде е бил Роджър на 16-и — денят, когато бе отровен Боби.“

Стори й се, че вижда начин, по който напълно да изясни това.

„2 — продължи тя — да му покажа снимка на мъртвия и да наблюдавам реакцията, ако има такава. Да се отбележи също дали Р. Б. Ф. е бил тогава в Марчболт.“

Чувстваше леко безпокойство във връзка с второто решение. Това означаваше да се издаде. От друга страна, трагедията се бе случила там, където тя живееше, и би било напълно естествено да го спомене.

Тя смачка листа хартия и го изгори.

По време на вечерята съвсем непринудено започна с първа точка от плана си.

— Знаете ли — каза тя на Роджър, — все ми се струва, че сме се срещали и по-рано. И то не много отдавна. Не бяхте ли случайно на партито у лейди Шейн в Кларидж? На шестнадесети.

— Не може да е било на шестнадесети — намеси се бързо Силвия. — Тогава Роджър беше тук. Спомням си, защото същия ден имахме детски празник и просто не зная какво щях да правя без Роджър.

Тя го погледна с признателност и той й се усмихна.

— Мисля, че никога по-рано не съм ви срещал — каза замислено той на Франки и добави: — Сигурен съм, че ако ви бях срещнал, щях да ви запомня.

Каза го доста мило.

„Първа точка е изпълнена — помисли си Франки. — В деня, когато Боби бе отровен, Роджър Басингтън-френч не е бил в Уелс.“

По втората точка заговориха съвсем леко, малко след това. Франки поведе разговора към провинцията, към нейната скука и интереса, който някое местно събитие предизвиква.

— Миналия месец при нас един мъж падна от скалата — отбеляза тя. — Всички бяхме безкрайно развълнували. Отидох на следствието, изпълнена с любопитство, но в действителност то се оказа много скучно.

— Това не стана ли в едно село, Марчболт? — изведнъж попита Силвия.

Франки кимна.

— Замъкът Дъруент е само на около седем мили от Марчболт — обясни тя.

— Роджър, това сигурно е бил твоят човек — извика Силвия.

Франки го погледна въпросително.

— Аз бях на местопроизшествието — отговори Роджър. — Стоях при трупа докато дойде полицията.

— Мислех, че един от синовете на викария е стоял при него — възрази Франки.

— Той трябваше да отиде да свири на орган или нещо такова, така че аз го смених.

— Колко странно — каза Франки. — Чух, че още някой е бил там, но не разбрах името му. Значи сте били вие.

Създаде се атмосфера главно в духа на: „Колко любопитно! Колко е малък светът!“. Франки имаше чувството, че се справя много добре.

— Може би там сте ме видели, в Марчболт? — предположи Роджър.

— Всъщност, по време на произшествието аз не бях там — уточни Франки. — Върнах се от Лондон два дни по-късно. Вие бяхте ли на следствието?

— Не. Заминах за Лондон сутринта след трагедията.

— Беше му хрумнала абсурдната идея да купува къща там — каза Силвия.

— Пълна глупост — потвърди Хенри Басингтън-френч.

— Не съвсем — добродушно каза Роджър.

— Знаеш много добре, Роджър, че щом я купеше, веднага щяха да те прихванат и отново да заминеш за чужбина.

— О! Все някой ден ще си остана у дома, Силвия.

— Ако стане така, по-добре се засели близо до нас — каза Силвия. — Не отивай в Уелс.

Роджър се засмя. После се обърна към Франки.

— Нещо интересно около злополуката? Не се оказа, че е самоубийство или нещо такова?

— О, не, всичко беше отегчително ясно и някакви ужасени роднини дойдоха и идентифицираха мъжа. Оказа се, че бил на обиколка. Много тъжно, наистина, защото беше много красив. Видяхте ли снимката във вестниците?

— Мисля, че да — отговори несигурно Силвия, — но не си спомням.

— Горе имам изрезка от нашия местен вестник.

Франки бе изпълнена с нетърпение. Качи се тичешком по стълбите и се върна с изрезката. Подаде я на Силвия. Роджър дойде и погледна през рамото й.

— Не мислите ли, че изглежда добре? — попита Франки.

— Доста — отговори Силвия. — Много прилича на онзи човек, Алън Карстеърс. Не мислиш ли, Роджър? Като че ли преди ти каза същото.

— Тук изглежда до известна степен като него — съгласи се Роджър. — Но в действителност нямаше много голяма прилика.

— Не може да се разбере по снимка от вестник, нали? — върна Силвия изрезката.

Франки се съгласи.

Заговориха за други неща.

Франки си легна, без да е изяснила нищо. Всеки бе реагирал напълно естествено. Това, че Роджър е търсил къща, не беше тайна.

Единственото нещо, до което бе успяла да се добере, беше едно име. Алън Карстеърс.