Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (20)

Глава двадесета
Разговор между двама

Изключителната простота на въпроса ги накара да замръзнат за миг.

— Това е невъзможно… — започна Боби, едновременно с Франки. — Никога не бихме го направили.

После и двамата замълчаха, осъзнавайки, че е възможно.

— Виждате ли — енергично каза Мойра, — аз разбирам какво имате предвид. Нещата стоят така, че Роджър сигурно е взел тази снимка. Но нито за миг не вярвам, че е блъснал Алън. Защо да го прави? Той даже не го познаваше. Бяха се срещали само веднъж — тук, на обяд. Никога по никакъв начин не са се срещали. Роджър няма мотив.

— Тогава кой го е блъснал? — попита Франки.

Сянка премина през лицето на Мойра.

— Не зная — принудено каза тя.

— Вижте — започна Боби, — имате ли нещо против, ако споделя с Франки това, което ми казахте? От какво се боите?

Мойра извърна глава.

— Щом искате. Но звучи толкова сантиментално и етерично. В този миг сама не си вярвам.

И наистина, тези думи, изречени в тишината на английско село, изглеждаха странно неубедителни. Мойра внезапно стана.

— Наистина чувствам, че съм била ужасно глупава — каза тя и устната й потрепери. — Не обръщайте никакво внимание на това, което казах, мистър Джоунс. Бяха просто… нерви. Трябва да тръгвам. Довиждане.

Тя бързо си отиде. Боби скочи да я последва, Франки го дръпна силно назад.

— Стой тук, глупако, остави това на мен.

Тя бързо тръгна след Мойра. Върна се след няколко минути.

— Е? — запита нетърпеливо Боби.

— Всичко е наред. Успокоих я. Доста й е трудно да слуша за собствените си притеснения пред трети човек. Обещах й, че ще се срещнем много скоро само тримата. Сега, когато я няма, разказвай всичко.

Боби така и направи. Франки внимателно слушаше. После каза:

— Това съвпада с две неща. Първото е, че когато се върнах, открих Никълсън да държи двете ръце на Силвия Басингтън-френч — и ме изгледа злобно! Ако погледът можеше да убива, веднага щях, да се превърна в труп.

— А второто нещо? — попита Боби.

— О, просто случайност. Силвия описа как снимката на Мойра направила силно впечатление на някакъв непознат, който дошъл в къщата. Можеш да си сигурен, че това е бил Карстеърс. Той разпознава снимката, мисис Басингтън-френч му казва, че това е мисис Никълсън и така той е разбрал къде е тя. Но знаеш ли, Боби, все още не разбирам каква е ролята на Никълсън. Защо ще иска да убива Алън Карстеърс?

— Мислиш, че е бил той, а не Басингтън-френч? Доста голямо съвпадение е и двамата да са били в Марчболт в един и същи ден.

— Е, съвпадения стават. Но ако това е бил Никълсън, все още не виждам мотива. Може би Карстеърс е бил по следите на Никълсън като шеф на наркобанда? Или новата ти приятелка е причината за убийството?

— Може би и двете — допусна Боби. — Той може да е знаел, че Карстеърс и Мойра са се срещали и е мислил, че жена му някак го е предала.

— Има такава вероятност — каза Франки. — Първото нещо е да се уверим за Роджър Басингтън-френч. Единственото, което имаме срещу него е историята със снимката. Ако той може да ни обясни това…

— Ти ще го попиташ за това? Франки, разумно ли е? Щом той е отрицателният герой в пиесата, както решихме, това означава, че се готвим да се издадем пред него.

— Не съвсем — не и по начина, по който ще го направя. В края на краищата, той винаги е бил напълно честен и прям. Ние сметнахме, че е бил изключително хитър, но представи си, че е невинен? Ако той може да обясни снимката — а аз ще го наблюдавам, когато обяснява — и ако се появи и най-малката следа на колебание или вина, аз ще го видя. Както казах, ако може да обясни снимката, той би станал много ценен съюзник.

— Как ще постъпиш, Франки?

— Скъпи, твоята малка приятелка може да е една емоционална паникьорка, която обича да преувеличава, но представи си, че не е и че всичко, което казва, е чиста истина — че съпругът й иска да се избави от нея и да се ожени за Силвия. Не мислиш ли, че в този случай Хенри Басингтън-френч също е в смъртна опасност. На всяка цена трябва да предотвратим постъпването му в Грейндж. А сега Роджър Басингтън-френч е на страната на Никълсън.

— Браво, Франки каза тихо Боби. — Действай! — Франки стана да си върви, но преди да замине, спря за момент.

— Не е ли странно? — запита тя. — Ние сякаш сме между кориците на някаква книга. Попаднали сме в средата на нечия чужда история. Това е много странно чувство.

— Зная какво имаш предвид — каза Боби. — Има нещо доста неясно в това. По-скоро бих го нарекъл пиеса, отколкото книга. Сякаш излизаме на сцената по средата на второ действие и в действителност не играем никакви роли в пиесата като цяло, а трябва да се преструваме и което го прави ужасно трудно е, че нямаме най-малка представа какво е станало в първото действие.

Франки кимна енергично.

— Аз дори не съм сигурна, че това е второ действие, а мисля, че е по-скоро трето. Боби, сигурна съм, че трябва да се върнем много назад. И трябва да го направим бързо, защото според мен пиесата е ужасно близо до последната завеса.

— С трупове, разхвърляни навсякъде — вметна Боби. — Това, което ни въвлече в театъра, беше една обикновена реплика — пет думи, напълно безсмислени според нас.

— Защо не са повикали Евънс? Не е ли странно, Боби, че макар да открихме доста неща и въпреки че все повече лица влизат в действието, ние изобщо не се доближаваме до тайнствения Евънс?

— Хрумна ми една идея за Евънс. Имам чувството, че Евънс въобще няма никакво значение и макар да беше отправна точка, сам по себе си, той е съвсем несъществен. Ще се окаже като онази Уелска история, в която един принц построил чуден дворец или храм около гробницата на своята любима. И когато строежът бил завършен, дразнела една-единствена дреболийка. Тогава той казал: „Махнете го“. А това нещо била всъщност гробницата.

— Понякога мисля, че няма никакъв Евънс — каза Франки.

При тези думи тя кимна на Боби и се отправи към къщата.