Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (23)

Глава двадесет и трета
Мойра изчезва

След около един час Франки позвъни на Боби:

— Хокинс ли е? Здрасти, Боби, чу ли какво стана? Чул си? Бързо, трябва да се срещнем някъде. Мисля, че утре рано сутринта би било най-добре. Ще се поразходя навън преди закуска. Да кажем в осем часа, на същото място, където се срещнахме днес.

Тя затвори телефона точно когато Боби изричаше третото си почтително „Да, ваше благородие“ заради някои любопитни уши.

Боби пристигна пръв на срещата, но Франки не го накара да чака дълго. Изглеждаше бледа и обезпокоена.

— Здравей, Боби, не е ли ужасно? Тази нощ не можах да мигна.

— Не съм чул никакви подробности — каза Боби. — Само, че мистър Басингтън-френч се застрелял. Това, предполагам, е вярно?

— Да. Силвия говорила с него, карала го да започне лечение и той се съгласил да го направи. След това, струва ми се, куражът му изневерил. Влязъл в кабинета си, заключил вратата, написал няколко думи на лист хартия и… и се застрелял. Боби, толкова е ужасно толкова е… зловещо.

— Зная — промълви Боби.

За момент и двамата замълчаха.

— Ще трябва да си тръгна днес, разбира се — прошепна след малко Франки.

— Да, предполагам, че трябва. Как е тя, искам да кажа мисис Басингтън-френч?

— Съсипана е горката. Не съм я виждала откакто… намерихме трупа. За нея сигурно шокът е бил ужасен.

Боби кимна.

— Най-добре е да докараш колата към единадесет — продължи Франки.

Боби не отговори. Тя нетърпеливо погледна към него.

— Какво става с теб, Боби? Изглеждаш сякаш не си тук.

— Извинявай. Колкото до…

— Да?

— Ами, просто ми е чудно. Предполагам… е, предполагам, че всичко е наред?

— Какво имаш предвид с това „наред“?

— Нали е напълно сигурно, че той се е самоубил?

— О! — възкликна Франки. — Разбирам.

Тя помисли малко:

— Да, самоубийство беше, така е.

— Напълно ли си сигурна? Разбираш ли, Франки, от Мойра знаем, че Никълсън е искал да изчезнат двама души. Е, единият от тях вече го няма.

Франки помисли отново, но пак поклати глава.

— Самоубийство си беше — каза тя. — С Роджър стояхме в градината, когато чухме изстрела. И двамата се втурнахме през всекидневната към салона. Вратата на кабинета беше заключена отвътре. Обиколихме откъм прозореца. Той също бе затворен. Роджър го разби. И чак тогава д-р Никълсън се появи на сцената.

Боби помисли върху това.

— Звучи убедително — съгласи се той. — Но ми се струва, че се е появил на сцената много неочаквано.

— Беше си забравил един бастун по-рано същия ден и се върна да си го вземе.

Докато мислеше, Боби се намръщи.

— Слушай, Франки. Ако предположим, че всъщност Никълсън е застрелял Басингтън-френч…

— И го е принудил първо да напише прощално писмо?

— Аз мисля, че да го фалшифицира би било съвсем лесно. Всяко изменение в почерка биха отдали на силното вълнение.

— Да, така е. Продължавай с твоята версия.

— Никълсън застрелва Басингтън-френч, оставя прощалното писмо и изтичва навън, заключвайки вратата, за да се появи отново след няколко минути, сякаш току-що пристига.

Франки неохотно поклати глава.

— Добра идея, но не върши работа. Първо на първо, ключът беше в джоба на Хенри Басингтън-френч…

— Кой го намери там?

— Е, що се отнася до това, Никълсън го намери.

— Виждаш ли! Какво по-лесно за него да се престори, че уж го намира там?

— Аз го гледах, не забравяй. Сигурна съм, че ключът беше в джоба.

— Така казва всеки, когато наблюдава фокусник. Виждаш, че зайчето е в шапката! Ако Никълсън е престъпник от висока класа и е малко по-ловък в ръцете, за него би било детска игра.

— Е, може би си прав, Боби, но всичко това е невъзможно. Силвия Басингтън-френч беше в къщата, когато се разнесе изстрелът. В мига, в който го чула, тя изтичала в салона. Ако Никълсън е стрелял и е излязъл през вратата на кабинета. Обезателно е щяла да го види. Освен това, тя ни каза, че той всъщност е дошъл по алеята към главния вход. Видяла го докато заобикаляхме тичешком къщата. Отишла да го посрещне и го доведе до прозореца на кабинета. Не, Боби, за съжаление човекът си има алиби.

— По принцип не вярвам на хора, които имат алиби — отговори Боби.

— И аз. Но не разбирам как можеш да подминеш този факт.

— Права си. Думите на Силвия Басингтън-френч са достатъчно доказателство.

— Да, наистина.

— Е — въздъхна Боби, — предполагам, ме ще го приемем за самоубийство бедният. Каква е следващата ни стъпка, Франки?

— Семейство Кейман. Не мога да си представя, че сме били толкова разсеяни и не ги потърсихме по-рано. Пазиш адреса, откъдето ти писа Кейман, нали?

— Да, той е същият, който дадоха на следствието. Сейнт Ленърдс гардънс №17, Падингтън.

— Не мислиш ли, че доста занемарихме тази нишка на разследването?

— Абсолютно. Така или иначе, Франки, дошла ми е такава хитра идея, че ще ти падне шапката. Предполагам, че и Кейманови не са вчерашни.

— Дори и да са изчезнали, аз мога да намеря нещо за тях.

— Защо аз?

— Защото, пак ти казвам, не мисля, че схващаш нещата много добре. То е същото както тогава, когато дойдохме тук с мисълта, че Роджър е отрицателният герой в пиесата. Теб те познават, а мен не.

— И как смяташ да се запознаеш с тях? — попита Боби.

— Ще се представя за политическа активистка — отговори Франки. — Агитация за консервативната партия. Ще се появя с листовки.

— Много хубаво — отговори Боби. — Но както казах и преди, мисля, че ще ти падне шапката. Има и друго нещо, за което трябва да помислим — Мойра.

— Божичко! — възкликна Франки. — Съвсем забравих за нея.

— Забелязах го — произнесе Боби някак студено.

— Прав си — промълви Франки замислено. — Трябва да се направи нещо за нея.

Боби кимна. Странното, преследващо го лице изникна пред очите му. В него имаше нещо трагично. Бе го почувствал още от първия момент, в който извади снимката от джоба на Алън Карстеърс.

— Само да я беше видяла онази нощ, когато за първи път влязох в Грейндж! — каза той. — Беше полудяла от страх и помни ми думата, Франки, тя е права. Нито са нерви, нито си внушава. Нищо подобно. Щом Никълсън иска да се ожени за Силвия Басингтън-френч, две пречки трябва да бъдат преодолени. Едната вече не съществува. Имам чувството, че животът на Мойра виси на косъм и че всяко бавене може да се окаже фатално.

Франки се стресна от сериозността на думите му.

— Прав си, скъпи — потвърди тя. — Нужно е да действаме бързо. Какво ще правим?

— Трябва да я убедим да се махне от Грейндж и то веднага.

Франки кимна.

— Знаеш ли какво. Най-добре е да отиде в Уелс, в замъка. На всяка цена трябва да бъде на много сигурно място.

— Ако можеш да уредиш това, Франки, то ще е най-доброто.

— Е, не е много трудно. Баща ми никога не забелязва кой идва и си отива. Мойра ще му хареса — на кого не би се харесала — толкова е женствена. Странно е, че повечето мъже обичат безпомощните жени.

— Не мисля, че Мойра е особено безпомощна — каза Боби.

— Глупости. Тя прилича на някое малко птиче, което седи и чака да бъде изядено от змията, без да може да направи каквото и да било.

— Какво би могла да направи тя?

— Много неща — буйно възрази Франки.

— Е, не разбирам. Няма пари, няма приятели…

— Скъпи мой, не опявай като че ли даваш препоръка за някоя организация.

— Извинявай — каза Боби.

Последва неловка пауза.

— Е, ти си знаеш — възвърна Франки доброто си настроение. — Мисля, че е най-добре да се заемем с тази работа колкото е възможно по-скоро.

— Аз също — съгласи се Боби. — Наистина, Франки, страшно мило е да…

— Добре, добре — прекъсна го Франки. — Нямам нищо против да се сприятеля с момичето, само не дрънкай глупости за нея сякаш е без ръце и крака, без език или без мозък.

— Просто не разбирам какво искаш да кажеш.

— Добре, не е нужно да говорим повече — каза Франки. — Идеята ми е, че каквото и да предприемем най-добре е да го свършим бързо. Това не беше ли цитат?

— Не точно. Продължавай, лейди Макбет.

— Знаеш ли, винаги съм мислила — отклони се Франки от темата, — че лейди Макбет подтиква Макбет да извърши всички тези убийства само, защото е ужасно отегчена от живота, а също и от Макбет. Сигурна съм, че той е бил от онези меки, безобидни мъже, които карат жените си да полудеят от скука. Но след като за първи път в живота си извършил убийство, той се почувствал адски важен и започнал да развива мания за величие като компенсация на предишния си комплекс за малоценност.

— Трябва да напишеш книга по този въпрос, Франки.

— Пиша с много грешки. Докъде бяхме стигнали? А, да, спасяването на Мойра. Най-добре докарай колата в десет и половина. Аз ще отида до Грейндж, ще потърся Мойра и ако Никълсън е там, ще й припомня, че ми е обещала да ми погостува и веднага ще я отвлека.

— Отлично, Франки. Радвам се, че няма да губим никакво време. Ужасявам се, че може да се случи още нещо.

— Ще се видим в десет и половина тогава — каза Франки.

Докато се върне в Мероуей корт, стана девет половина. Закуската тъкмо беше поднесена и Роджър си бе налял малко кафе. Изглеждаше болен и съсипан.

— Добро утро — каза Франки. — Спах ужасно зле. Накрая станах в седем и излязох да се поразходя.

— Страшно съжалявам, че трябваше да преживеем всичките тези неприятности — погледна я Роджър.

— Как е Силвия?

— Снощи й дадоха успокоително. Още спи, струва ми се. Бедното момиче, толкова много съжалявам за нея. Беше наистина предана на Хенри.

— Зная.

Франки замълча и после обяви намерението си да замине.

— Щом си решила, тръгвай — каза Роджър. — Следствието е в петък. Ще ти съобщя, ако потрябваш. Всичко зависи от съдията.

Той изпи чаша кафе с препечена филийка и след това излезе, за да се заеме с многото задължения, които го чакаха. Франки изпита голямо съжаление към него. Можеше съвсем добре да си представи безбройните клюки и любопитството, породени от самоубийство в едно семейство. Появи се Томи и тя се зае да поразвесели детето.

Боби докара колата в десет и половина. Изнесоха багажа на Франки. Тя се сбогува с Томи и остави бележка на Силвия.

Бентлито потегли.

Взеха разстоянието до Грейндж за съвсем кратко време. Франки не бе ходила там никога по-рано и големите железни врати и избуялите храсти я потиснаха.

— Зловещо място — забеляза тя. — Не се учудвам, че Мойра има кошмари тук.

Спряха пред външната врата, Боби слезе и натисна звънеца. Няколко минути никой не отговори. Накрая отвори една жена в облекло на медицинска сестра.

— Мисис Никълсън? — попита Боби.

Жената се подвоуми, после се оттегли в хола и отвори по-широко вратата. Франки изскочи от колата и влезе в къщата. Вратата се затвори зад нея с неприятен, отекващ звън. Франки забеляза тежките болтове и резета. Съвсем безпричинно я достраша — сякаш че тук, в тази злокобна къща, и тя беше затворник.

„Глупости — каза си тя — Боби е отвън в колата. Дойдох тук открито. Нищо не може да ми се случи.“ И пропъждайки нелепото чувство, тя се качи след сестрата по стълбите и премина по коридора. Сестрата отвори една врата и Франки влезе в малка всекидневна, изискано обзаведена с красив кретон и цветя във вази. Настроението й се подобри. Сестрата излезе, мърморейки нещо.

Минаха около пет минути, после вратата се отвори и влезе д-р Никълсън.

Франки не можа да овладее едно леко потрепване, но го прикри под приветлива усмивка и се ръкува с доктора.

— Добро утро — каза тя.

— Добро утро, лейди Франсис. Надявам се не идвате, за да ми съобщите лоши новини за мисис Басингтън-френч?

— Тя още спеше, когато тръгнах — Отговори Франки.

— Горката. Нейният доктор, разбира се, се грижи за нея?

— О, да — тя замълча, после продължи: — Сигурна съм, че сте зает. Не трябва да ви отнемам времето, д-р Никълсън. Всъщност наминах да видя жена ви.

— Да видите Мойра? Много мило от ваша страна.

Въобразяваше ли си, или бледосините очи зад силните очила бяха станали малко по-сурови?

— Да — повтори той. — Много мило.

— Ако все още не е станала, ще седна да я почакам — усмихна се учтиво Франки.

— О, стана — отговори д-р Никълсън.

— Добре. Искам да я убедя да ми погостува. Всъщност тя ми обеща — усмихна се отново Франки.

— О, но това наистина е много мило от ваша страна, лейди Франсис. Много мило, наистина. Със сигурност Мойра би се радвала.

— Би се радвала? — рязко попита Франки.

Д-р Никълсън се усмихна, показвайки хубавите си бели зъби.

— За жалост съпругата ми замина тази сутрин.

— Замина ли? — объркано попита Франки. — Къде?

— О, просто за малка промяна. Знаете какви са жените, лейди Франсис. Тук е доста скучно място за една млада жена. От време на време Мойра чувства, че й трябва малко разнообразие, и заминава.

— Не знаете ли къде е заминала? — попита Франки.

— В Лондон, предполагам. Магазини, театри. Такива неща, нали разбирате.

Франки имаше чувството, че усмивката му е най-неприветливото нещо, което някога бе виждала.

— Днес заминавам за Лондон — каза тя бодро. — Бихте ли ми дали адреса й?

— Обикновено отсяда в Савой — каза д-р Никълсън. — Но вероятно ще ми се обади до един-два дни. Страхувам се, че не обича много да пише, а и аз вярвам в пълната свобода между съпруг и съпруга. Но мисля, че е най-вероятно да я откриете в Савой.

Той отвори вратата, Франки се ръкува с него и бе изведена до изхода. Сестрата стоеше там да я изпрати. Последното, което Франки чу, бе гласът на д-р Никълсън — благ и може би съвсем леко ироничен.

— Толкова мило от ваша страна, че сте решили да поканите съпругата ми да ви погостува, лейди Франсис.