Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (2)

Глава втора
За бащите

Боби коленичи до него, но нямаше съмнение. Мъжът беше мъртъв. Един последен момент в съзнание, този внезапен въпрос и после — краят.

С неудобство Боби пъхна ръка в джоба на мъртвеца, извади копринена кърпичка и я разстла почтително върху мъртвото лице. Нищо друго не можеше да направи.

Тогава забеляза, че е извадил от джоба и още нещо. Беше снимка и докато я поставяше обратно, той погледна лицето на нея.

Лице на жена — от тези, които трудно се забравят. Светлокоса жена с раздалечени очи. Изглеждаше почти момиченце, със сигурност под тридесетте, но това, което порази въображението на момчето, бе не самата й красота, а завладяващата сила на тази красота. „Лице, което не се забравя лесно“ — помисли си той.

Внимателно и благоговейно сложи снимката в джоба, откъдето бе изпаднала. После отново седна да чака връщането на доктора.

Времето минаваше много бавно или поне така се струваше на чакащото момче. Освен това той току-що си бе спомнил нещо. Бе обещал на баща си да свири на органа по време на вечерната служба в шест часа, а сега беше шест без десет. Естествено баща му би разбрал обстоятелствата, но все пак трябваше да се сети да му изпрати съобщение по доктора. Преподобният Томас Джоунс беше изключително припрян човек — от хората, които се тревожат за всичко — а разтревожеше ли се, храносмилателният му апарат отказваше да работи и той страдаше от ужасни болки. Въпреки че смяташе баща си за едно нещастно старо магаре, Боби беше силно привързан към него. Преподобният Томас от своя страна смяташе четвъртия си син за нещастно младо магаре и с по-малка търпимост от Боби се стараеше да въздейства положително на младежа.

„Горкото старче — помисли си Боби. — Ще има да беснее. Няма да знае дали да започне службата или не. Ще стои прав, докато го заболи коремът и после няма да може да си изяде вечерята. Няма да е в състояние да разбере, че не бих го подвел, ако не беше неизбежно. А освен това какво значение имаше? Но той никога не би разсъждавал по този начин. Никой, прехвърлил петдесетте, не е с всичкия си — и най-дребното нещо ги безпокои до смърт. Възпитавани са погрешно, предполагам, така че сега нищо не може да се направи. Бедният татко, има по-малко мозък от едно пиле.“

Той седеше и мислеше за баща си едновременно с обич и раздразнение. Струваше му се, че животът му вкъщи е една безкрайна жертва на странните идеи на баща му. На мистър Джоунс същият живот му се струваше една безкрайна жертва от негова страна, зле разбирана и неоценена от по-младото поколение. Ето как идеите за едно и също нещо могат да се различават.

Каква баба беше докторът! Трябваше вече да се е върнал!

Потиснат, Боби се изправи. В този миг чу шум над себе си и вдигна поглед, благодарен, че пристига помощ и повече няма да е необходим.

Но това не беше докторът. Беше някакъв мъж с панталони за голф, когото Боби не познаваше.

— Я виж — възкликна непознатият. — Случило ли се е нещо? Злополука ли е станала? Мога ли да помогна с нещо?

Беше висок мъж с приятен глас. Боби не можеше да го види много ясно, защото здрачът бързо се сгъстяваше.

Обясни на доста удивения непознат какво се беше случило.

— Нищо ли не мога да направя? — попита той. — Да потърся помощ или нещо подобно?

Боби обясни, че помощта ще дойде всеки момент и го попита дали е забелязал някой да идва.

— В момента не.

— Разбирате ли — продължи Боби — имам среща в шест часа.

— И не обичате да закъснявате…

— Не, не обичам — каза Боби. — Искам да кажа, смъртта на горкия човек и всичко това и, разбира се, никой не може да направи нищо, но все пак… — той млъкна, както обикновено затруднен да намери думи за обърканите си чувства.

Другият обаче изглежда го разбра.

— Зная — каза той. — Вижте, ще сляза долу, искам да кажа ако успея да намеря пътя и ще остана докато пристигнат тези хора.

— О, ще го направите ли? — попита признателно Боби. — Разбирате ли, заради баща ми е. В действителност той не е никак лош, но всичко го разстройва. Знаете ли какво да направите? Малко по-наляво — сега надясно — това е. Всъщност не е трудно.

Той окуражаваше другия с указания, докато двамата се озоваха очи в очи на тясното плато. Новодошлият беше около тридесет и пет годишен. Имаше доста неопределено лице, на което изглежда щяха да отиват монокъл и къси мустачки.

— Не съм тукашен — обясни той. — Впрочем, името ми е Басингтън-френч. Слязох долу да потърся някоя къща. А виж какво отвратително нещо се е случило! Горе по ръба ли е вървял?

Боби кимна.

— Мъглата доста се сгъсти — обясни той. — Такива пътечки са опасни. Е, довиждане. Много благодаря.

— Трябва да побързам. Много мило от ваша страна.

— Няма защо — отговори мъжът. — Всеки би направил същото. Не може да се остави горкият човек да лежи — ами, искам да кажа, не би било прилично някак.

Боби се закатери по стръмната пътечка. Отгоре махна с ръка и после енергично затича към селото. За да спести време, той прескочи стената на черковния двор, вместо да заобиколи откъм пътната врата — нещо, което викарият видя от прозореца на черковната канцелария и никак не одобри.

Беше шест и пет минути, но камбаната още биеше. Обясненията и взаимните обвинения бяха отложени за след службата. Задъхан, Боби се смъкна на своето място и натисна клавишите на старинния орган. Въображението поведе пръстите му из траурния марш на Шопен.

След това, повече наскърбен, отколкото ядосан, както показателно го изтъкна, викарият нахока сина си.

— След като не можеш да направиш едно нещо както трябва, драги мой Боби — каза той, — по-добре не се захващай с него. Известно ми е, че ти и всичките ти млади приятели изглежда нямате никаква представа за времето, но него не можем да караме да чака. Ти предложи да свириш на орган. Не аз те накарах. А вместо това ти предпочете да играеш…

Боби си помисли, че е по-добре да го прекъсне, преди баща му да е стигнал далеч.

— Извинявай, татко — каза той бодро и сърдечно по обичайния си начин, независимо на кого говори. — Този път грешката не е моя. Останах да пазя един труп.

— Какво си правил?

— Останах да пазя един глупак, който беше паднал от скалата. Нали знаеш мястото, където е пропастта, до седемнадесетата площадка за голф. Точно тогава се спусна мъгла и той трябва да е вървял право натам и е паднал.

— Боже господи — извика викарият. — Каква трагедия! На място ли беше убит?

— Не. Беше в безсъзнание. Умря веднага след като д-р Томас си тръгна. Но, разбира се, почувствах, че трябва да остана. Не можех просто да изчезна и да го оставя. И тогава дойде един друг човек, така че аз му прехвърлих ролята на главен опечален и се втурнах насам колкото се може по-бързо.

Викарият въздъхна.

— О, скъпи Боби! — каза той. — Нищо ли не може да разклати ужасната ти безсърдечност? Това ме натъжава повече, отколкото мога да изразя. Озовал си се очи в очи със смърт — с внезапна смърт. И можеш да се шегуваш с това! То те оставя равнодушен. Всичко, всичко, колкото и да е сериозно, колкото и да е свято, е само шега за вашето поколение.

Боби пристъпи от крак на крак.

Щом баща му не можеше да разбере, че се шегуваш с нещо, защото си го взел навътре, не можеше да го разбере и толкова! То не беше нещо, което може да се обясни. При смърт и трагедия трябваше да гледаш мрачно.

Но какво да се прави? Никой, прехвърлил петдесетте, не разбира абсолютно нищо. Те всички имаха най-невероятни идеи.

„Мисля, че причината е войната^[1] — каза си Боби. — Тя ги е разстроила и след това не са успели да оправят.“

— Извинявай, татко — каза той с ясното съзнание, че е невъзможно да се разберат.

Викарият почувства съжаление към сина си — момчето изглеждаше толкова смутено — но бащата също така се срамуваше заради него. Боби не разбираше колко е сериозен животът. Дори извинението му беше бодро и безгрижно. Те тръгнаха към къщата, като всеки правеше огромни усилия да намери извинение за другия.

„Чудя се кога Боби ще се захване с нещо“ — мислеше си викарият.

„Чудно докога ще издържа тук“ — мислеше си Боби.

И все пак те бяха изключително привързани един към друг.