Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (28)

Глава двадесет и осма
Преди „Дванадесетия час“

Когато Франки се свести, прякото действие беше отслабнало. Нямаше нищо романтично в последствията от хлороформа. Лежеше на един изключително твърд дървен под със завързани ръце и крака. Опита се да се обърне и едва не удари главата си в някакъв разбит сандък за въглища. После се случиха доста интересни неща.

След няколко минути Франки беше в състояние, ако не да седне, то поне да наблюдава.

Съвсем наблизо чу слаб стон. Взря се наоколо. Доколкото можеше да види, намираше се в нещо като таван. Светлина проникваше само през един прозорец на покрива, а в този момент беше твърде оскъдна. След малко щеше съвсем да се стъмни. На отсрещната стена бяха облегнати няколко счупени картини, едно разнебитено желязно легло, няколко счупени стола и вече споменатият сандък за въглища.

Стонът изглежда бе дошъл от ъгъла.

Франки не бе завързана много стегнато. Можеше да се движи на зигзаг. Започна да пълзи бавно по прашния под.

— Боби! — възкликна тя.

Това беше Боби, също с вързани ръце и крака. В добавка имаше парцал, омотан през устата му. Почти бе успял да го разхлаби. Франки се притече на помощ. Въпреки че бяха вързани, нейните ръце все още можеха да вършат някаква работа, а едно последно силно дръпване със зъби накрая, окончателно успя.

Доста сподавено Боби успя да възкликне:

— Франки!

— Радвам се, че сме заедно — каза Франки. — Но изглежда ни взеха за балами.

— Мисля — каза унило Боби, — че на това му викат „да те заловят на местопрестъплението“.

— Как те спипаха? — попита Франки. — Това, след като ми написа писмото ли стана?

— Какво писмо? Не съм писал никакво писмо!

— О, ясно! — каза Франки, отваряйки очи. — Каква глупачка бях само! И всичките тези работи в него никой не ги е казвал.

— Виж какво, Франки, ще ти кажа какво ми се случи, а после ти бъди така добра да ми кажеш какво се е случило на теб.

Той описа приключенията си в Грейндж и техния зловещ край.

— Свестих се в тази бърлога — завърши той. — На един поднос имаше малко храна и вода. Страшно бях изгладнял и хапнах. Сигурно е съдържало някакъв опиат, защото заспах почти неусетно. Кой ден е днес?

— Петък.

— Удариха ме в сряда вечерта. Както и да е, през цялото време съм бил в пълно безсъзнание. Кажи ми сега какво стана с теб.

Франки повтори приключенията си, започнали с историята, която чу от мистър Спрег, и стигна до мига, в който си помисли, че е разпознала фигурата на Боби на вратата.

— И после ме упоиха с хлороформ — завърши тя. — И, о, Боби, аз просто повърнах в кофата с въглища!

— Много съобразително от твоя страна, бих казал, Франки — одобри Боби. — При това със завързани ръце и всичко останало. Въпросът обаче е — какво ще правим по-нататък? Доста време играха по нашата свирка, но сега ролите са разменени.

— Само да бях казала на Роджър за писмото ти — проплака Франки. — Мислех си за това и се двоумях. Накрая реших да направя точно както ти ме съветваш и да не казвам на никого.

— В резултат на което никой не знае къде сме — каза мрачно Боби. — Франки, скъпа, боя се, че аз те забърках в тази каша.

— Бяхме толкова сигурни в себе си — въздъхна Франки.

— Единственото нещо, което не мога да проумея, е защо и двамата още веднага не ни цапардосаха по главите — зачуди се Боби. — Не мисля, че Никълсън би се спрял пред такава дреболия.

— Той си има план — потръпна леко Франки.

— Е, добре е и ние да си съставим. Трябва да се измъкнем, Франки. Как обаче да постъпим?

— Можем да крещим — каза Франки.

— Да-а — отговори Боби. — Някой може да минава и да ни чуе. Но съдейки по факта, че Никълсън не ти е запушил устата, бих казал, че шансовете ни за това са нищожни. Ръцете ти са вързани по-хлабаво от моите. Нека да проверим дали мога да ги развържа със зъби.

Следващите пет минути бяха прекарани в борба, която представи добре зъболекаря на Боби.

— Странно, колко лесно стават тези работи в книгите — задъха се той. — А аз направо се изложих.

— Нищо подобно — каза Франки. — Развърза ме. Внимавай, някой идва.

Тя се търкулна по-далече от него.

Чуха се стъпки, изкачващи тромаво стълбите. Под вратата проблесна светлинка. В ключалката се превъртя ключ. Вратата бавно се отвори.

— Как са двете птиченца — каза гласът на д-р Никълсън.

Той държеше свещ в ръка и макар да носеше нахлупена до ушите шапка и дебел балтон с вдигната яка, гласът му винаги си оставаше същият. Очите му леко просветваха през силните очила.

Той закачливо поклати глава към тях.

— Недостойно от ваша страна, моя скъпа млада лейди — каза той. — Толкова лесно да паднете в капана.

Нито Боби, нито Франки му отговориха. Никълсън толкова явно владееше положението, че бе трудно да се каже каквото и да било.

Той остави свещта на един стол.

— За всеки случай, чакайте да проверя дали ви е удобно.

Провери доколко е стегнат Боби, кимна одобрително и премина на Франки. Тук поклати глава.

— Както обичаха да ми казват докато бях млад — отбеляза той, — пръстите са използвани преди вилиците, а зъбите преди пръстите. Зъбите на младия ви приятел, както виждам, са свършили добра работа.

Един масивен дъбов стол със счупена облегалка стоеше в ъгъла. Никълсън вдигна Франки, намести я на стола и я върза здраво за него.

— Не е много удобно, предполагам? — рече той. — Е, няма да е за дълго.

Франки проговори.

— Какво ще правите с нас?

Никълсън тръгна към вратата и взе свещта.

— Вие ми се подигравате, лейди Франсис, вие, която сте толкова привързана към произшествията. Може би си го заслужавам. Но така или иначе, поемам риска за още едно произшествие.

— Какво искате да кажете? — попита Боби.

— Дали да ви кажа? Да, защо не. Лейди Франсис Дъруент, карайки колата си със своя шофьор до себе си, обърква завоя и се отправя по път, водещ към пропаст. Колата излита от шосето. Лейди Франсис и шофьорът й са убити.

Последва кратка пауза, после Боби попита:

— А ако не стане? Плановете понякога се провалят. Като вашия в Уелс.

— Поносимостта ви към морфин се оказа наистина забележителна и от наша гледна точка това е много жалко — отговори Никълсън. — Но този път няма нужда да се безпокоите за мен. Вие и лейди Франсис ще бъдете съвсем изстинали, когато открият труповете ви.

Без да иска Боби потръпна. В гласа на Никълсън имаше странна нотка — това беше тонът на актьор, изпълняващ ролята си блестящо.

„Това му харесва — помисли си Боби. — Наистина му харесва.“

Не искаше да дава на Никълсън повече поводи да се радва, тъй че каза с нехаен тон:

— Допускате грешка, особено що се отнася до лейди Франсис.

— Да — рече Франки. — В онова много умно измислено писмо ме предупреждаваше да не казвам на никого. Е, направих само едно изключение. Казах на Роджър Басингтън-френч. Той знае всичко за вас. Ако с нас се случи нещо, той ще знае кой е виновникът. По-добре да ни пуснете и да изчезнете от страната възможно най-бързо.

Никълсън помълча за момент. После каза:

— Хитро измислено, но няма да се хвана.

Той тръгна към вратата.

— А жена ти? И нея ли си убил?

— Мойра все още е жива — отговори Никълсън. — Колко още ще издържи така, наистина не зная. Зависи от обстоятелствата.

Поклони им се леко присмехулно.

— Au revoir. Ще ми отнеме два часа да завърша приготовленията си. Вие спокойно можете да обсъдите нещата. Няма да ви запушвам устите, докато не се наложи. Разбрахте ли? При първите викове за помощ се връщам и да му мислите.

Той излезе, затвори вратата след себе си и я заключи.

— Това не е възможно — каза Боби. — Не е възможно. Такива неща не се случват.

Но сам не можеше да преодолее чувството, че са на път да се случат — и то на него и на Франки.

— В книгите винаги има някакво спасение в последния момент — каза Франки, опитвайки се да говори обнадеждващо.

Но тя самата нямаше голяма надежда. В действителност бе изгубила присъствие на духа.

— Всичко това е направо невъзможно — повтори Боби, като че ли се оправдаваше пред някого. — Толкова невероятно. Никълсън беше направо неузнаваем. Бих искал да има последен спасителен момент, но не виждам кой ще ни спаси.

— Само да бях казала на Роджър! — простена Франки.

— Може би въпреки всичко Никълсън си мисли, че си му казала — предположи Боби.

— Не — отговори Франки. — Това изобщо не помогна. Той е прекалено умен.

— Прекалено умен е за нас — каза мрачно Боби. — Франки, знаеш ли какво най-много ме дразни в тази история?

— Не. Какво?

— Че дори сега, когато сме на път да преминем в отвъдния свят, все още не знаем кой е Евънс.

— Нека го попитаме — предложи Франки. — Знаеш — последно желание. Не може да ни откаже. Съгласна съм с теб, че не мога просто да умра, преди да съм задоволила любопитството си.

Последва тишина, след което Боби попита:

— Мислиш ли, че ще трябва да викаме за помощ — нещо като последна възможност? А това наистина единствената ни възможност.

— Не още — отговори Франки. — Преди всичко не вярвам, че някой ще чуе — ако не беше така, той никога не би рискувал. Освен това усещам, че не мога просто да чакам да ме убият, без да говоря или да говорят с мен. Нека оставим викането за най-последния момент. Разговорът с тебе ме успокоява — при последните думи гласът й леко се развълнува.

— Аз те забърках в тази ужасна каша, Франки.

— О, нищо подобно. Ти не можеше да ме накараш да стоя настрана. Аз самата исках да се забъркам. Боби, мислиш ли, че той наистина ще успее? Що се отнася до нас, искам да кажа.

— Страхувам се, ме да. Действа доста умело.

— Боби, мислиш ли, че той е убил Хенри Басингтън-френч?

— Стига да е било възможно…

— Възможно е при едно условие — ако Силвия Басингтън-френч също е замесена.

— Франки!

— Зная. И аз бях ужасена, когато ми хрумна. Но всичко съвпада. Защо Силвия толкова си затваряше очите за морфина? Защо толкова упорито се съпротивляваше, когато ние искахме да изпратим мъжа й някъде другаде, вместо в Грейндж? Освен това тя беше в къщата, когато се стреля…

— Може тя да го е направила.

— О, не, в никакъв случай!

— Разбира се, че е възможно. И после е дала на Никълсън ключа от кабинета, за да го пъхне в джоба на Хенри.

— Толкова е налудничаво — каза Франки безпомощно. — Като че ли го гледаме през криво огледало. Всички хора, които ни се струваха съвсем нормални, всъщност са точно обратното — всичките мили, обикновени хора. Трябва да има някакъв белег, по който да се познават престъпниците — вежди, уши, или каквото й да е.

— Боже мой! — извика Боби.

— Какво има?

— Франки, преди малко тук не беше Никълсън!

— Да не би да си откачил? Кой беше тогава?

— Не зная, но не беше Никълсън. През цялото време имах чувството, че нещо не е наред — но не разбирах какво, а ти каза „уши“ и ми посочи следата. Когато онази вечер наблюдавах Никълсън през прозореца, специално загледах ушите му — меката им част е прилепнала до лицето. А мъжът тази вечер — ушите му не бяха такива.

— Но какво значи това? — попита Франки.

— Това беше много добър актьор, който се представя за Никълсън.

— Но защо — и кой може да е?

— Басингтън-френч — прошепна Боби. — Роджър Басингтън-френч. В началото правилно се ориентирахме към него, а след това, като някои идиоти, се залутахме по грешна следа.

— Басингтън-френч! — възкликна Франки. — Боби, ти си прав. Така е. Той единствен присъстваше, когато се шегувах с Никълсън за произшествията.

— Значи наистина всичко е свършено — каза Боби. — Аз все още имах някаква скрита надежда, че може би Роджър Басингтън-френч по някакво чудо е подушил следите ни. Но сега и последната ми надежда се изпари. Мойра е затворничка, ти и аз сме със завързани ръце и крака. На никой друг и през ум не му минава къде сме. Играта свърши, Франки.

Когато спря да говори. Отгоре се чу някакъв звук. В следващата минута със страхотен трясък едно тежко тяло падна през прозореца на покрива. Беше много тъмно, за да се види каквото и да било.

— Какво, по дяволите… — започна Боби.

Един глас проговори изпод купчина счупени стъкла.

— Б-Б-Б-Боби — каза той.

— О, да пукна дано — извика Боби. — Това е Беджър!