Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (17)

Глава седемнадесета
Мисис Ривингтън разказва

— А ако мистър Ривингтън от площад Онслоу е адвокат? — каза Боби, спирайки на прага. Това ще бъде удар.

— По-добре първо опитай с полковника от Тайт стрийт — отговори Франки. — Той едва ли има представа от адвокати.

Боби взе такси до Тайт стрийт. Полковник Ривингтън бе излязъл. Мисис Ривингтън обаче си беше у дома. Боби показа на енергичната прислужница картичката си, на която бе написал: От господата Спрег, Спрег, Дженкинсън и Спрег. Много настоятелно.

Картичката и дрехите на лорд Марчингтън си казаха своето пред прислужницата. Тя нито за миг не помисли, че Боби е дошъл да продава миниатюри или да предлага застраховка. Той бе поканен в красива и скъпо обзаведена гостна и след малко мисис Ривингтън, добре облечена и гримирана, влезе в стаята.

— Дължа ви извинение за безпокойството, мисис Ривингтън — каза Боби. — Но работата беше доста неотложна и искахме да избегнем забавянето чрез писма.

Това че един адвокат желаеше да избегне бавенето изглеждаше толкова невъзможно, че Боби се притесни за миг дали мисис Ривингтън нямаше да разбере измамата.

Мисис Ривингтън обаче бе определено жена с повече блясък, отколкото ум и приемаше нещата такива, каквито й се представяха.

— О, седнете — покани го тя. — Току-що ми се обадиха от вашата кантора и ме уведомиха, че сте тръгнал насам.

Боби мислено благослови Франки за този последен проблясък. Той седна и се постара да изглежда убеди, телен.

— Става въпрос за нашия клиент, мистър Алън Карстеърс — каза той.

— О, да?

— Той сигурно е споменавал, че ние работим за него.

— Да е споменавал? Мисля, че да — започна мисис Ривингтън, отваряйки много широко сините си очи. Тя определено беше тип, който се поддава на внушение. — Но, разбира се, познавам го. Вие работехте за Доли Малтревърс, нали, когато тя застреля онзи ужасен шивач? Предполагам знаете всички подробности? — тя го погледна с искрено любопитство.

Боби си помисли, че няма да му е трудно с мисис Ривингтън.

— Ние знаем неща, които никога не стигат до съда — усмихна се той.

— Предполагам, че така и трябва — погледна го със завист мисис Ривингтън. — Кажете ми, тя наистина ли… искам да кажа… беше ли облечена както твърдеше онази жена?

— Версията бе опровергана в съда — сериозно отговори Боби. Той леко присви крайчеца на клепача си.

— О, разбирам — въздъхна захласната мисис Ривингтън.

— Сега за мистър Карстеърс — каза Боби, чувствайки че вече е установил приятелски отношения и може да продължи работата си. — Той е напуснал Англия доста внезапно, както може би знаете?

Мисис Ривингтън поклати глава.

— Напуснал е Англия? Не знаех. Не сме го виждали от известно време.

— Казвал ли ви е той колко смята да остане тук.

— Каза, че може би ще остане една-две седмици, може би шест месеца, или пък година.

— Къде отсядаше?

— В Савой.

— И кога го видяхте за последен път?

— О, преди три седмици или месец. Не мога да си спомня.

— Един ден го отведохте в Стейвърли?

— Разбира се! Мисля, че тогава го видяхме за последен път. Звъня да ни пита кога може да ни види. Тъкмо бе пристигнал в Лондон и Хюбърт много се ядоса, защото на следващия ден заминавахме за Шотландия, а трябваше да обядваме в Стейвърли и да вечеряме с едни неприятни хора, от които не можехме да се отървем, а той искаше да се срещне с Карстеърс, защото много го обичаше, и тогава аз му казах: „Скъпи, нека да го вземем с нас у семейство Басингтън-френч. Те няма да имат нищо против.“ И точно така направихме. А те, разбира се, нищо не казаха.

Тя замълча, за да си поеме дъх.

— Но той не ви каза защо е в Англия? — попита Боби.

— Не. Имал ли е причина? О, да, спомням си. Мислехме, че има нещо общо с онзи милионер, неговия приятел, който умря по толкова трагичен начин. Някакъв лекар му казал, че е болен от рак и той се самоуби. Ужасно от страна на един лекар, не мислите ли? А много често те напълно грешат. Преди два дни нашият лекар каза, че моето малко момиченце има дребна шарка, а се оказа, че било някакъв обикновен обрив. Заявих на Хюбърт, че ще го сменя.

Като не обърна внимание на това, че мисис Ривингтън се отнасяше към лекарите, като към книги от библиотека, Боби се върна на въпроса.

— Мистър Карстеърс познаваше ли семейство Басингтън-френч?

— О, не. Но мисля, че му допаднаха. Макар че той беше много странен и потиснат на връщане. Предполагам, че нещо, което бе чул там, го е разстроило. Той е канадец, а аз винаги съм смятала, че канадците са доста обидчиви.

— Не знаете ли какво го беше разстроило?

— Нямам ни най-малка представа. Понякога става от най-глупави неща, нали?

— Той разходи ли се из селото? — попита Боби.

— О, не. Що за странна мисъл! — тя се втренчи в него.

Боби опита отново.

— Там някакво събиране ли имаше? Срещна ли се с някои съседи?

— Не, бяхме само ние и те. Но странно, че го казвате…

— Да! — нетърпеливо възкликна Боби, когато тя замълча.

— Защото той задаваше невероятно много въпроси за някои хора, които живеят наблизо.

— Спомняте ли си името?

— Не, не си спомням. Не беше нещо особено интересно — някакъв доктор струва ми се.

— Д-р Никълсън?

— Мисля, че това беше името. Той искаше да разбере всичко за него и съпругата му кога са дошли тук и всякакви неща. Изглеждаше много странно, защото не ги познаваше, а иначе не беше кой знае колко любопитен. Но, разбира се, може би искаше само да поддържа разговор, а нямаше какво друго да каже. Хората го правят понякога.

Боби се съгласи с това и попита как се е появила темата за семейство Никълсън, но мисис Ривингтън не можа да му отговори. Тя била в градината с Хенри Басингтън-френч и когато влязла вътре, другите вече обсъждали семейство Никълсън.

Досега разговорът вървеше леко, Боби подробно разпитваше дамата, без да замаскира нищо, но изведнъж тя прояви внезапно любопитство:

— Но какво искате да знаете за мистър Карстеърс — попита тя.

— В действителност търся адреса му — обясни Боби. — Както знаете, ние работим за него и получихме важна телеграма от Ню Йорк — нали знаете, пазарът е доста нестабилен…

Мисис Ривингтън кимна с явно разбиране.

— Ето защо — бързо продължи Боби, — ние искаме да се свържем с него, за да ни даде указания. Не ни е оставил никакъв адрес, а го чухме да споменава, че ви е приятел, и си помислих, че е възможно да имате новини от него.

— О, разбирам — отговори напълно удовлетворена мисис Ривингтън. — Колко жалко! Но той винаги си е бил малко потаен.

— Да, определено — потвърди Боби. — Е… моля да ме извините, че ви отнех, толкова време.

— О, няма нищо — каза мисис Ривингтън. — Много интересно е това, че Доли Малтревърс наистина го е направила… както вие казахте.

— Нищо не съм казал — отговори Боби.

— Да, но адвокатите са толкова дискретни, нали? — каза мисис Ривингтън с лек смях.

„Значи, всичко е наред — помисли си Боби, когато тръгна по Тайт Стрийт. — Явно използвах случая на Доли Еди-коя-си за добро, но бих казал, че тя си го заслужаваше. И на тази очарователна глупачка никога няма да й мине през ум защо, след като търся адреса на Карстеърс, просто не съм позвънил, за да попитам за него!“

Когато се върна на Бруук Стрийт, той и Франки обсъдиха нещата от всички страни.

— Изглежда наистина е било чиста случайност, че той е попаднал у Басингтън-френч — замислено каза Франки.

— Зная. Но явно, когато е бил у тях, някаква реплика е насочила вниманието му към семейство Никълсън.

— Значи излиза, че Никълсън е в дъното на всичко, а не господата Басингтън-френч?

Боби я погледна.

— Все още настояваш да оправдаем твоя герой? — хладно попита той.

— Скъпи, просто посочвам какво излиза. Споменаването на Никълсън и неговата болница е подразнило Карстеърс. Озовал се е у семейство Басингтън-френч съвсем случайно. Трябва да разбереш това.

— Може би.

— Защо само „може би“?

— Защото има и друга възможност. Карстеърс по някакъв начин може да е открил, че Ривингтън се готвя да отидат на обяд у семейство Басингтън-френч. Може вече да е чул случайно подмятане в някой ресторант — в Савой да речем. Тъй че им се обажда, много настоява да ги види и това, което се надява да се случи, се случва. Те са много притеснени и му предлагат да го вземат със себе си — приятелите им няма да имат нищо против пък и те самите много искат да го видят. Възможно е, Франки.

— Възможно е, предполагам. Но изглежда много сложен начин на действие.

— Не по-сложен от твоето произшествие — каза Боби.

— Моето произшествие беше съвсем директно — отговори Франки студено.

Боби свали дрехите на лорд Марчингтън и ги остави на мястото им. После отново облече шофьорската униформа и двамата бързо се отправиха към Стейвърли.

— Ако Роджър си пада по мен — скромно каза Франки, — ще бъде доволен, че се връщам толкова бързо. Ще си мисли, че не мога за дълго да бъда далече от него.

— Но аз не съм сигурен, че можеш — отговори Боби. — Чувал съм, че наистина опасните престъпници са страшно привлекателни.

— Не мога някак да повярвам, че той е престъпник.

— Вече го каза.

— Ами, така го чувствам.

— Не можеш да пренебрегваш снимката.

— По дяволите снимката! — каза Франки. Боби продължи да кара мълчаливо. Когато пристигнаха Франки изскочи от колата и влезе в къщата, без се обърне назад. Боби замина.

Къщата изглеждаше много тиха. Франки погледна часовника. Беше два и половина.

„Все още не ме очакват да се върна — помисли си тя. — Чудя се къде ли са?“

Отвори вратата на библиотеката, влезе и внезапно спря на прага.

Д-р Никълсън седеше на канапето, хванал двете ръце на Силвия Басингтън-френч.

Силвия скочи на крака и се втурна към Франки.

— Той ми каза — прошепна тя. Говореше задавено. Сложи ръце на лицето си, сякаш искаше да го скрие.

— Толкова е ужасно! — изхлипа тя и бързо излезе от стаята.

Д-р Никълсън беше станал. Франки пристъпи една-две крачки към него. Очите му, наблюдателни както винаги, срещнаха нейните.

— Горката жена — меко каза той. — За нея беше голям удар.

Крайчецът на устните му потрепна. За момент Франки си представи, че се забавлява, но изведнъж разбра, че чувствата му са съвсем различни.

Мъжът беше разгневен. Владееше се, скривайки гнева си зад приветлива маска, но чувството беше там. Това бе всичко, което той можеше да направи, за да се овладее.

Последва кратко мълчание.

— Най-добре беше мисис Басингтън-френч да знае истината — каза докторът. — Искам да я убедя да повери съпруга си на мен.

— Боя се, че ви прекъснах — любезно каза Франки. — Върнах се по-рано, отколкото очаквах.