Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (6)

Глава шеста
Краят на един пикник

На следващия ден Боби получи писмо от съвсем различно естество:

Всичко е уредено, старче — пишеше Беджър с неграмотни драсканици, които не правеха чест на скъпото училище, което бе завършил. — Всъщност, взехме пет коли вчера по петнадесет лири парчето — един Остин, два Мориса и два Ровъра. В момента не вървят, но мисля, че можем да ги позакърпим. Колата си е кола в края на краищата. Всичко, което се иска от тях, е да откарат купувача до вкъщи, без да се разпаднат. Мислех си да започнем следващия понеделник и разчитам на теб. Така че не ме разочаровай, чу ли, старче? Честно казано старата леля Кери е злато човек. Веднъж счупих прозореца на един старик, неин съсед, който й беше вдигнал скандал за котките и тя никога не забрави постъпката ми. Изпращаше ми по петарка за всяка Коледа, а сега и това.

Успехът ни е в кърпа вързан. Нещата са абсолютно сигурни. Искам да кажа, колите са си коли, в края на краищата. Можеш да ги купиш на безценица. Тегли им една боя и това е всичко, което глупаците искат. Ще направим голям удар. Сега не забравяй. Следващият понеделник, разчитам на теб.

Вечно твой, Беджър.

Боби уведоми баща си, че в понеделник заминава за града, за да започне работа. Описанието на работата не предизвика у викария нищо подобно на ентусиазъм. Трябва да се отбележи, ме той познаваше Беджър Бийдън. Той просто изнесе на Боби една дълга лекция, че не е желателно да се въвлича в нещо, което го прави съдебно отговорен. Тъй като не разбираше много от финанси и бизнес, съветът му бе технически неиздържан, но смисълът му бе ясен.

В сряда същата седмица Боби получи ново писмо, надписано с непознат, наклонен почерк. Беше от фирмата „Енрикес & Дало“ в Буенос Айрес и с две думи, предлагаше на Боби работа във фирмата с годишна заплата хиляда лири.

В първия момент младежът помисли, че сънува. Хиляда на година. Препрочете писмото внимателно още веднъж. Там се казваше, че се предпочита мъж, бивш служещ във флотата, с уверение, че името на Боби е било препоръчано от някой (неназован). Очаквали решението му незабавно и Боби до една седмица трябвало да е готов да замине за Буенос Айрес.

— По дяволите — възкликна Боби, давайки простор на чувствата си по доста несполучлив начин.

— Боби!

— Извинявай, татко. Забравих, че си тук.

Мистър Джоунс прочисти гърлото си.

— Бих искал да ти обърна внимание…

Боби усети, че този процес — обикновено дълъг — на всяка цена трябваше да бъде избегнат. Той постигна това по прост начин.

— Някакви ми предлагат хиляда на година.

Викарият остана с отворена уста, неспособен за момент да каже каквото и да било.

„Това му прекъсна ентусиазма“ — помисли си със задоволство Боби.

— Скъпи Боби, доколкото те разбрах, ти каза, че някакви си там са ти предложили хиляда годишно? Хиляда?

— Позна, татко.

— Това е невъзможно — отсече викарият.

Боби не се засегна от това искрено недоверие. Неговото разбиране за стойността на парите се различаваше малко от това на баща му. „Тези сигурно са пълни идиоти“ — реши той.

— Кои… ъ-ъ… са тези хора?

Боби му подаде писмото. Викарият, търсейки пенснето си, се взря в него подозрително. Накрая го прочете два пъти.

— Твърде забележително — каза най-после. — Твърде забележително.

— Луди — възкликна Боби.

— Е, момчето ми — започна викарият, — в крайна сметка е голямо нещо да си англичанин. Чест. Това сме ние. Флотата е била олицетворение на този идеал по целия свят. Думата на англичанин. Тази южноамериканска фирма знае цената на млад мъж, чиято честност е непоклатима и в чиято преданост неговите работодатели могат да бъдат уверени. Винаги можеш да разчиташ, че един англичанин ще действа почтено…

— И ще остане честен докрай — каза Боби.

Викарият изгледа сина си с подозрение. Фразата в действителност беше на езика му, но имаше нещо в тона на Боби, което го издаваше, че не е много искрен.

Младежът обаче изглеждаше напълно сериозен.

— Все пак, татко, защо мен?

— Какво значи това — защо теб?

— В Англия има толкова англичани — обясни Боби. — Енергични хора, изпълнени с честност. Защо са избрали мен?

— Може би бившият ти командир те е препоръчал.

— Да, предполагам, че е така — каза неуверено Боби. — Но няма значение, тъй като не мога да приема работата.

— Не можеш да я приемеш? Скъпо момче, какво имаш предвид?

— Ами всичко е вече уредено, не разбираш ли. С Беджър.

— Беджър? Беджър Бийдън? Глупости, Боби. Това е сериозно.

— Доста е тежко, признавам — въздъхна Боби.

— Детинските споразумения, които си направил с младия Беджър нямат никакво знамение.

— За мен имат.

— Младият Бийдън е абсолютен некадърник. Разбрах, че вече е причинил значителни неприятности и разходи на родителите си.

— Не е имал много късмет. Беджър е прекалено доверчив.

— Късмет… късмет! Бих казал, че този младеж никога дори не си е помръднал пръста.

— Глупости, татко. Ставал е в пет сутринта, за да храни онези проклети пилета. Не е виновен той, че са хванали дифтерит или круп, или каквото и да било.

— Никога не съм одобрявал проекта за този гараж. Доста е глупаво. Трябва да се откажеш.

— Не мога, сър. Обещал съм. Не мога да изоставя стария Беджър. Той разчита на мен.

Спорът продължи. Викарият, твърдо отстояващ мнението си за Беджър, бе напълно неспособен да възприеме някакво обещание, дадено на този млад човек, като обвързване. Той смяташе, че Боби проявява инат и е решил на всяка цена да води безделнически живот в компанията на един възможно най-лош съдружник. От друга страна, Боби упорито повтаряше, че „не може да изостави стария Беджър“.

Накрая викарият излезе от стаята ядосан, след което Боби седна да пише на фирмата „Енрикес & Дало“, отказвайки предложението им.

Когато приключи, въздъхна. Пропускаше шанс, какъвто никога повече нямаше да има. Но не виждаше друг изход.

По-късно на игрището за голф той сподели проблема с Франки. Тя го изслуша внимателно.

— Трябвало е да отидеш в Южна Америка?

— Да.

— Щеше ли да ти хареса там?

— Да, защо не?

Франки въздъхна.

— Все пак — отсече тя — мисля, че си постъпил много правилно.

— За Беджър ли имаш предвид?

— Да.

— Не можех да изоставя стария глупчо, нали?

— Не, но внимавай старият глупчо, както го наричаш, да не те преметне.

— О! Ще внимавам. Така или иначе всичко ще бъде наред. Не съм вложил нищо.

— Ще бъде много забавно — каза Франки.

— Защо?

— Не зная. Просто звучи доста хубаво, и си свободен, и нямаш никакви отговорности. Предполагам обаче, като се замисля, че аз също нямам нищо. Искам да кажа, баща ми ми дава издръжка и имам много къщи, които да живея, дрехи, прислужници, някои противни семейни бижута и солиден кредит в магазините. Но всичко това всъщност принадлежи на семейството. Не е мое…

— Не, но е все едно… — Боби млъкна.

— О, съвсем различно е, зная.

— Да — каза Боби. — Съвсем различно е.

Изведнъж се почувства много потиснат. Стигнаха мълчаливо до следващата площадка.

— Утре заминавам за града — каза Франки, когато Боби залагаше топката си.

— Утре. О, а аз исках да те поканя на пикник.

— С удоволствие. Обаче уговорката си е уговорка. Знаеш ли, баща ми пак има пристъп на подагра.

— Трябва да останеш и да се грижиш за него — каза Боби.

— Той не обича да му прислужват. Много се дразни от това. Най-много си харесва втория лакей. Той му съчувства и няма нищо против да го замерят с разни неща да го наричат пълен глупак.

Боби подбутна на свой ред топката и тя се търкулна в препятствието.

— Лош късмет — каза Франки и направи хубав прав удар, при който топката прелетя плавно над него.

— Между другото — забеляза тя, — можем да организираме нещо в Лондон. Скоро ли заминаваш?

— В понеделник. Но… е… няма смисъл, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че ще работя като монтьор през по-голямата част от времето. Искам да кажа…

— Независимо от това — отговори Франки. — Предполагам, че можеш да дойдеш на коктейл и да се натряскаш като всеки друг от приятелите ми, нали.

Боби само поклати глава.

— Ще устроя парти с бира и салам ако предпочиташ — окуражи го Франки.

— О, слушай, Франки, какъв смисъл има? Искам да кажа, не можеш да смесваш компаниите. Твоята е различна от моята.

— Уверявам те, че моята компания е доста смесена.

— Правиш се, че не разбираш.

— Можеш да доведеш Беджър, ако искаш. Той ти е приятел.

— Имаш някакви предразсъдъци към Беджър.

— Бих казала заекването му. Хората, които заекват, винаги ме карат да заеквам и аз.

— Виж какво, Франки, това не е хубаво и ти го знаеш. Всичко това е наред тук. Няма много какво да се прави и предполагам, че аз съм по-добре от нищо. Искам да кажа, ти винаги си много благосклонно настроена към мен, за което съм ти благодарен. Но аз зная, че съм просто никой… Искам да кажа…

— Когато се отървеш от комплекса си за малоценност — студено каза Франки, — може би ще се опиташ да се измъкнеш от препятствието с къс стик, вместо със стик с железен край.

— По дяволите! — той остави стика с железен край в чантата си и извади другия. Франки наблюдаваше със злобно задоволство как той удари топката пет пъти, преди да успее. Около тях се вдигнаха пясъчни облаци.

— Печелиш точка — каза Боби, вдигайки топката.

— Мисля, че стига толкова — предложи Франки. — Печеля играта.

— Ще играем ли отново?

— Не, не искам. Имам много работа.

— Разбира се, мисля, че имаш право.

Тръгнаха мълчаливо към клуба.

— Е — протегна ръка Франки. — Довиждане, скъпи. Беше прекрасно, че те имах подръка, докато бях тук. Може би ще те видя отново, когато няма какво по-добро да правя.

— Виж какво, Франки…

— Може би ще благоволиш да дойдеш на моето парти-маскарад. Струва ми се, че може да се купят червени копчета съвсем евтино от „Улуърт“.

— Франки…

Думите му потънаха в шума от двигателя на Бентлито, което Франки запали. Тя потегли като помаха с ръка.

— По дяволите! — искрено възкликна Боби.

Франки се бе държала грубо, мислеше той. Може би не бе поднесъл нещата много тактично, но какво пък, това, което каза, си бе самата истина.

По-скоро може би не трябваше въобще да го казва.

Следващите три дни му се сториха безкрайно дълги. Викарият имаше възпалено гърло, което го караше да говори шепнешком, когато изобщо заговаряше. Той приказваше много малко и очевидно възприемаше присъствието на четвъртия си син като християнска постъпка. Един-два пъти цитира Шекспир, че по-добре е в пазвата да топлиш усойница и т.н.

В събота Боби почувства, че повече не може да търпи домашния живот. Той накара мисис Робъртс, която заедно с мъжа си се грижеше за къщата, да му даде пакет сандвичи и да добави бутилка бира, която той бе купил в Марчболт, и замина на самотен пикник.

През тези няколко последни дни Франки ужасно му липсваше. Тези по-възрастни хора бяха непоносими. Постоянно опяваха.

Боби се изтегна на обраслия с папрат бряг и се подвоуми дали първо да си изяде обяда и после да поспи, или първо да спи, а след това да яде.

Докато размисляше, заспа неусетно и така въпросът бе решен.

Когато се събуди, бе три и половина! Ухили се като си помисли, че баща му никак няма да одобри този начин да прекараш деня. Хубава разходка около селото — дванадесет мили, нещо такова — ето това трябваше да прави един кипящ от здраве младеж. Това неизбежно го доведе до тази забележителна мисъл: „А сега мисля, че съм си заслужил обяда“.

„Идиотщина — помисли си Боби. — Защо да си заслужаваш обяда с дълга разходка, която всъщност не искаш? Какво хубаво има в нея? Ако ти харесва, просто угаждаш на себе си, а ако не — глупаво е да го правиш.“

След това започна своя незаслужен обяд и го изяде блажено. С въздишка на задоволство отвори бутилката бира. Необичайно горчива бира, но определено освежаваща…

Легна си отново, след като запрати празната бирена бутилка в храстите.

Чувстваше се като бог. Светът беше в нозете му. Фраза, но хубава фраза. Можеше да направи всичко — всичко, стига да опита! Планове за преуспяване и дръзки начинания нахлуха в главата му.

После отново се унесе. Летаргията го обори.

Той заспа…

Здрав, мъртвешки сън…