Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (31)

Глава тридесет и първа
Франки задава въпрос

Изтощена от всичките си преживелици, на следващата сутрин Франки спа до късно. Беше десет и половина, когато слезе в малкото кафене, където Боби вече я чакаше.

— Здравей, Франки, ето те най-после.

— Не бъди толкова енергичен, скъпи — отпусна се Франки на един стол.

— Какво искаш? Имат риба, яйца, бекон и студена шунка.

— Ще взема няколко препечени филийки и слаб чай. Какво става с теб?

— Сигурно е от удара с торбичката пясък — отговори Боби. — Нещо ми е станало с мозъка. Бликам от енергия, сила, страхотни идеи и огромно желание да се втурна към нови неща.

— Е, защо да не се втурнеш? — каза бавно Франки.

— Вече го направих. Прекарах последния половин час с инспектор Халънд. За момента, Франки, ще го смятаме за лоша шега.

— Но, Боби…

— Казах за момента. Трябва да се доберем до същността на всичко това, Франки. На прав път сме и сме длъжни да го доведем до край. Ние не обвиняваме Роджър Басингтън-френч в отвличане. Обвиняваме го в убийство.

— И ще го докажем — възвърна си Франки бодрия дух.

— Така е по-добре — кимна Боби. — Пийни още малко чай.

— Как е Мойра?

— Много зле. Когато се съвзе, бе ужасно нервна. Явно е изплашена до смърт. Замина за Лондон — в една болница в Куинс Гейт. Казва, че там щяла да се чувства в безопасност. Тук беше ужасена.

— Тя никога не е била особено храбра — каза Франки.

— Може ли някой да не е изплашен до смърт, когато такъв хладнокръвен убиец като Роджър Басингтън-френч е свободен и е някъде наблизо.

— Той не иска да убие нея. Трябваме му ние.

— За момента вероятно е твърде зает с грижи за себе си, за да се занимава с нас — възрази Боби. — Сега, Франки, трябва да доведем нещата докрай. Нека начало на всичко бъдат смъртта и завещанието на Джон Савидж. Има нещо гнило в тази работа. Или завещанието е било подправено, или Савидж е бил убит, или нещо такова.

— Ако Басингтън-френч е замесен, напълно възможно е завещанието да е било подправено — замисли се Франки. — Фалшификациите изглежда са негова слабост.

— А може да е имало и фалшификация, и убийство. Трябва да разберем това.

Франки кимна.

— У мен са бележките, които направих, след като прегледах завещанието. Свидетелствали са Роуз Чъдлей, готвачка, и Албърт Миър, градинар. Тях съвсем лесно ще открием. Адвокатите, които са го съставили, са Елфорд и Лей — много почтена фирма, по думите на мистър Спрег.

— Добре, ще започнем с това. Мисля, че е по-добре ти да се заемеш с адвокатите. Ще измъкнеш от тях повече, отколкото аз. Аз ще намеря Роуз Чъдлей и Албърт Миър.

— А Беджър?

— Беджър не се събужда преди пладне — не се тревожи за него.

— По някое време трябва да се погрижим за неговите проблеми — каза Франки. — В крайна сметка, той ми спаси живота.

— Той скоро пак ще обърка всичко — отговори Боби. — О, между другото, какво мислиш за това?

Подаде й някакво изпоцапано картонче. Беше снимка.

— Мистър Кейман — незабавно каза Франки. — Откъде я взе?

— Снощи. Беше паднала зад телефона.

— Така става ясно кои са мистър и мисис Темпълтън. Почакай малко.

Зададе се сервитьорката с препечените филийки. — Франки й показа снимката.

— Познавате ли го? — попита тя.

Сервитьорката разгледа снимката.

— Ами… виждала съм го, но не мога точно да се сетя. А, да — това е джентълменът, който държеше Тюдор Котидж, мистър Темпълтън. Те заминаха някъде — в чужбина, струва ми се.

— Що за човек беше той? — попита Франки.

— Наистина не мога да кажа. Не са идвали много пъти тук, само от време на време за събота и неделя. Не го виждахме често. Мисис Темпълтън беше много мила дама. Но не държаха дълго Тюдор Котидж — само около половин година. Тогава умря един много богат джентълмен и остави всичките си пари на мисис Темпълтън и те заминаха да живеят в чужбина. Но не продадоха Тюдор Котидж. Като че ли сега я дават под наем за събота и неделя. Но не мисля, че с тези пари някога ще се върнат отново да живеят тук.

— Имали са готвачка на име Роуз Чъдлей, нали? — попита Франки.

Но момичето явно не се интересуваше от готвачки. Наследството, оставено от богат джентълмен занимаваше съзнанието й повече. На въпроса, зададен от Франки, тя отговори, че не може да каже със сигурност, и отнесе празния поднос.

— Значи така — каза Франки. — Семейство Кейман са престанали да идват тук, но са запазили къщата за удобство на бандата.

Решиха да разделят задачите така, както бе предложил Боби. Франки замина с Бентлито, разкрасявайки се с няколко местни покупки, а Боби отиде да търси Албърт Миър, градинаря.

Срещнаха се на обяд.

— Е? — попита Боби.

Франки поклати глава.

— За фалшификация и дума не може да става — проговори тя обезкуражено. — Говорих дълго с мистър Елфорд — много мил човек. Много се заинтересува от някои наши преживелици снощи и с удоволствие чу подробностите. Не мисля, че имат кой знае какви развлечения тук. Както и да е, скоро можех да го накарам да направи каквото поискам. После говорихме за случая Савидж — излъгах, че съм срещнала някои от роднините на Савидж и че те са намекнали за фалшификация. На това място моят чаровник настръхна — въобще не може да става дума! Въпросът не е опирал до писма или нещо такова. Той лично се е видял с мистър Савидж и мистър Савидж обяснил по какъв начин да състави завещанието. Мистър Елфорд искал да си отиде и да го направи както трябва — знаеш как става — кофи мастило за нищо…

— Не зная — отговори Боби. — Никога не съм съставял завещания.

— Аз имам две. Второто е от тази сутрин. Търсех някакво оправдание за пред адвоката.

— И на кого си остави парите?

— На теб.

— Малко необмислено, нали? Ако Роджър Басингтън-френч успее да ти види сметката, аз ще бъда обесен за това!

— И през ум не ми мина — пророни Франки. — Е, както казах, мистър Савидж бил много нервен и възбуден, така че мистър Елфорд написал завещанието на място, прислужницата и градинарят дошли да го подпишат като свидетели и мистър Елфорд го взел със себе си, за да го съхранява.

— Изглежда това изключва фалшификацията — съгласи се Боби.

— Зная. Не може да има подправяне, щом виждаш как човекът се подписва. Колкото до другата работа — убийството, сега ще се окаже трудно да открием нещо. Докторът, който е бил повикан, вече е покойник. Този, когото видяхме снощи, е нов. Тук е само от около два месеца.

— Излиза, че не ни върви на живи свидетели — каза Боби.

— Защо, кой още е мъртъв?

— Албърт Миър.

— Мислиш, че на всички са им видели сметката?

— Струва ми се доста преувеличено. За Албърт може и да не е така — бил е на седемдесет и две, горкият старец.

— Добре — рече Франки. — В неговия случай бих допуснала естествена смърт. А някакъв късмет с Роуз Чъдлей?

— Да. След като напуснала семейство Темпълтън, Роуз отишла някъде в Северна Англия, но се върнала и се омъжила тук за един човек, с когото изглежда е ходила последните седемнадесет години. За нещастие, тя е малко тъпичка. Изглежда не помни нищо за никого. Може би ти ще се оправиш с нея.

— Ще опитам — каза Франки. — Много съм добра с тъпанари. Къде, между впрочем, е Беджър?

— Боже господи, съвсем забравих за него — отговори Боби. Той стана и излезе от стаята, но се върна след няколко минути.

— Още спеше — обясни. — Сега става. Камериерката май го бе викала четири пъти, но изобщо не я чул.

— Добре, да се срещнем с тъпанарката — изправи се Франки. — След това трябва да си купя четка за зъби, нощница, гъба и още няколко необходими неща за цивилизован живот. Снощи бях толкова близо до природата, ме не помислих за никое от тях. Само си свалих дрехите и се проснах на леглото.

— Зная — каза Боби. — И аз направих същото?

— Да идем и да поговорим с Роуз Чъдлей — каза Франки.

Роуз Чъдлей, сега мисис Прат, живееше в малка къщичка, препълнена с порцеланови кучета и мебели. Мисис Прат бе едра, глуповата на вид жена с рибешки очи и несъмнени признаци на увеличени лимфни възли.

— Виждате ли, аз се върнах — весело каза Боби.

Мисис Прат въздъхна тежко и ги погледна с безразличие.

— Много ни интересуваше дали сте живели с мисис Темпълтън — обясни Франки.

— Да, мадам — рече мисис Прат.

— Тя май сега е в чужбина — продължи Франки, опитвайки се да създаде впечатление на близка на семейството.

— Така чух — отговори мисис Прат.

— Не сте били при нея дълго, нали? — попита Франки.

— Къде да съм била, мадам?

— При мисис Темпълтън, не дълго време — ясно и бавно повтори Франки.

— Не бих казала, мадам. Само два месеца.

— О! Мислех, че сте били там по-дълго.

— Гладис остана повече, мадам. Прислужницата. Тя се задържа шест месеца.

— И двете ли бяхте там?

— Точно така. Тя като прислужница, а аз като готвачка.

— Били сте там, когато умря мистър Савидж, нали?

— Какво, не ви разбрах, мадам?

— Там ли бяхте, когато умря мистър Савидж?

— Мистър Темпълтън не е умирал — така де, поне нищо не съм чула. В чужбина замина.

— Не мистър Темпълтън, мистър Савидж — поправи я Боби.

Мисис Прат го погледна празно.

— Джентълменът, който й остави парите си — каза Франки.

Нещо като проблясък на ум премина по лицето на мисис Прат.

— О, да, мадам — джентълменът, за когото имаше следствие.

— Точно — отговори Франки, доволна от своя успех. — Той често отсядаше там, нали?

— Това не мога да ви кажа, мадам. Току-що бях дошла. Гладис ще знае.

— Но ти си била свидетел на завещанието му, нали?

Мисис Прат погледна празно.

— Отишла си и си видяла да подписва един документ, после и ти си се подписала?

Отново някакъв проблясък.

— Да, мадам. Аз и Албърт. Преди това никога не бях правила такова нещо и не ми хареса. Рекох на Гладис, че не ми харесва да се подписвам на хартия и това си е, а тя вика, че било наред, щото мистър Елфорд бил там и бил много мил джентълмен и добър адвокат.

— Какво точно стана? — попита Боби.

— Не ви разбрах, сър?

— Кой те повика да се подпишеш? — попита Франки.

— Господарката, сър. Тя влезе в кухнята и каза да повикам отвън Албърт и двамата да отидем в най-хубавата спалня. Тя се беше преместила от нея заради мистър… заради джентълмена… предишната вечер, и той беше там, седнал в леглото. Беше се върнал от Лондон и веднага бе легнал — много зле изглеждаше този джентълмен. Не го бях виждала преди, но изглеждаше като мъртвец. Там беше в Мистър Елфорд и говори много мило, каза че няма от какво да се страхуваме и аз трябваше да си напиша името, където джентълменът бе написал своето, и аз го написах, а след него сложих „готвачка“ и адреса.

Албърт направи същото и аз отидох много разтревожена при Гладис и й казах, че никога не съм виждала човек да изглежда толкова умрял, а Гладис каза, че миналата нощ нищо му нямало и че сигурно нещо в Лондон го е разстроило. Той беше заминал за Лондон рано-рано, още преди някой да се е събудил. И после аз й казах, че не обичам да си пиша името никъде, и Гладис каза, че всичко било наред, защото мистър Елфорд бил там.

— А мистър Савидж… джентълменът умря… кога?

— Още на следващата сутрин, мадам. Той се затвори в стаята си онази нощ, не пускаше никого близо до себе си и когато на сутринта Гладис го повикала, целият бил вкочанен и мъртъв, и до него имало едно писмо — „За съдията“ пишело на него. О, това направо изкара акъла на Гладис! И после мина следствието и всичко. Два месеца след това мисис Темпълтън ми каза, че заминава да живее в чужбина. Но ми уреди много хубаво местенце на север с голяма надница, направи ми добър подарък и изобщо. Много мила дама беше мисис Темпълтън.

Мисис Прат вече се радваше на собствената си словоохотливост.

Франки стана.

— Добре — каза тя. — Много беше любезно, че ни разказахте всичко това.

Извади една банкнота от портмонето си.

— Мога ли да ви направя… ъ… малък подарък. Толкова време ви отнех.

— О, много ви благодаря, от все сърце, мадам. Всичко хубаво на вас и вашия добър джентълмен.

Франки се изчерви и излезе доста бързо. След няколко минути дойде и Боби. Изглеждаше умислен.

— Е — каза той. — Изглежда научихме всичко, което тя знае.

— Да — отговори Франки. — И всичко съвпада. Явно няма съмнение, че Савидж е направил това завещание. И предполагам, че страхът му от рака е бил съвсем истински. Едва ли са могли да подкупят доктор от Харли Стрийт^[1]. Аз мисля, че просто са се възползвали от това, че е направил завещанието, и са побързали да се отърват от него, преди да е променил решението си. Но не разбирам как ние или някой друг може да докаже, че те са му видели сметката.

— Зная. Можем да подозираме, че мисис Т му е дала „нещо за сън“, но не можем да го докажем. Басингтън-френч може да е фалшифицирал писмото до съдията, но това засега също не можем да докажем. Според мен писмото отдавна е унищожено, след като е било използвано като доказателство на следствието.

— Тъй че се връщаме на стария въпрос — какво може да сме открили ние, което толкова е уплашило Басингтън-френч и компания?

— Нищо ли не ти се струва малко странно?

— Не, мисля, че не — или може би само едно. Защо мисис Темпълтън е повикала градинаря да подпише завещанието, след като прислужницата е била в къщата? Защо не са повикали прислужницата?

— Странно е, че казваш това, Франки — изрече Боби.

Гласът му прозвуча толкова не обичайно, че Франки го погледна изненадана.

— Защо?

— Защото аз се забавих, за да попитам мисис Прат за фамилното име на Гладис.

— Е?

— Името на прислужницата е Евънс!