Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (27)

Глава двадесет и седма
„Брат ми беше убит“

В петък сутринта зеленото Бентли спря пред хотела на гарата в Амбълдевър.

Франки бе изпратила телеграма на Боби на името, за което се бяха уговорили — Джордж Паркър, че трябва да даде показания на следствието на Хенри Басингтън-френч и ще се отбие в Амбълдевър на път за Лондон. В отговор очакваше телеграма, определяща среща, но след като не получи нищо, тя бе дошла в хотела.

— Мистър Паркър ли търсите, мис? — попита портиерът. — Мисля, че тук не е отсядал никакъв джентълмен под това име, но ще проверя.

Той се върна след няколко минути.

— Идвал е в сряда вечер, мис. Оставил си е чантата и е казал, че може и да не се върне до късно. Чантата му още си стои там, но той не е идвал да си я вземе.

Франки усети как изведнъж й прилошава и потърси опора в масата. Мъжът я гледаше съчувствено.

— Зле ли ви е, мис? — попита той.

Франки поклати глава.

— Всичко е наред — успя да каже тя. — Не е ли оставял някакво известие?

Мъжът отново отиде някъде и се върна, клатейки глава.

— Само една телеграма е пристигнала за него. Това е всичко — изгледа я той с любопитство. — Мога ли да направя нещо, мис? — попита той.

Франки поклати глава. В този момент й се искаше само да избяга. Трябваше да има време, за да помисли какво да прави по-нататък.

— Всичко е наред — каза тя, влезе в Бентлито и потегли.

Мъжът кимна мъдро докато гледаше след нея. „Избягал е — помисли си той. — Изоставил я е. Обрал си е крушите. Какво страхотно парче е тя. Чудно, как ли е изглеждал той?“

Попита младата дама на рецепцията, но тя не си спомняше.

— Двойка важни клечки — мъдро изрече портиерът. — Щели са да се женят тайно, а той офейкал.

Междувременно Франки караше по посока на Стейвърли, обхваната от противоречиви чувства.

Защо Боби не се е върнал в хотела на гарата? Имаше само две причини. Бил е по нечии следи и те са го отвели неизвестно къде, или пък нещо се е провалило. Бентлито поднесе опасно. Франки овладя колата точно навреме.

Въобразяваше си разни неща точно като някоя глупачка. Разбира се, че Боби е добре. Той беше по някаква следа и толкова — по някаква следа.

Но защо, питаше друг глас, не й бе изпратил поне една дума за успокоение?

Това още по-трудно можеше да се обясни, но обяснение имаше. Трудни обстоятелства — няма време или удобен случай. Боби щеше да знае, че тя, Франки, няма да се притеснява за него. Всичко беше наред — със сигурност.

Следствието мина като сън. Роджър беше там, също и Силвия, изключително красива в траура си. Бе впечатляваща и трогателна на външен вид. Франки усети, че й се възхищава, както се възхищаваше на изпълнение в театър.

Разискванията се водеха много тактично. Басингтън-френч бяха известни в околността и всички щадяха чувствата на вдовицата и брата на мъртвия.

Франки и Роджър дадоха показания. Д-р Никълсън също. Показано бе прощалното писмо на мъртвия. Нещата приключиха доста бързо и решението бе огласено като „самоубийство, плод на болно съзнание“.

„Съчувствена“ присъда, както я бе определил мистър Спрег.

Двете събития се свързаха в съзнанието на Франки.

Две самоубийства „плод на болно съзнание“. Имаше ли, можеше ли да има връзка между тях?

Че това самоубийство беше съвсем истинско, тя знаеше, защото бе присъствала на мястото. Теорията на Боби за убийство бе отхвърлена като несъстоятелна. Алибито на д-р Никълсън бе непоклатимо — потвърдено от самата вдовица.

Франки и д-р Никълсън останаха последни, след като другите хора си тръгнаха, след като съдията бе стиснал ръката на Силвия и й бе изказал съболезнования.

— Мисля, че има няколко писма за теб, Франки, скъпа — каза Силвия. — Нали няма да имаш нищо против, ако те оставя и отида да полегна. Всичко беше толкова ужасно.

Тя потръпна и излезе от залата. Никълсън тръгна с нея, мърморейки нещо за успокоение.

Франки се обърна към Роджър.

— Роджър, Боби е изчезнал.

— Изчезнал?

— Да!

— Къде и как?

Франки обясни с няколко думи.

— И оттогава не са го виждали? — попита Роджър.

— Не. Какво мислиш?

— Това не ми харесва — бавно каза Роджър.

Сърцето на Франки се сви.

— Нали не мислиш, че…

— О! Може би е наред, но… Шшт, идва Никълсън.

Докторът влезе безшумно в стаята. Потриваше ръце и се усмихваше.

— Всичко мина много добре — каза той. — Наистина много добре. Д-р Дейвидсън беше извънредно тактичен и внимателен. Голям късмет имаме с такъв местен съдия.

— Сигурно — механично отговори Франки.

— Всичко зависи от това, лейди Франсис. Воденето на едно следствие е изцяло в ръцете на съдията. Той има широки правомощия. Може да направи нещата лесни или трудни, както пожелае. В случая всичко мина идеално.

— Добро сценично поведение, не може да му се отрече — отсече грубо Франки.

Никълсън я погледна изненадано.

— Зная какво чувства лейди Франсис — каза Роджър. — И аз чувствам същото. Брат ми беше убит, д-р Никълсън.

Той бе застанал зад него и не можа да види като Франки изплашения израз, който се появи в очите на доктора.

— Говоря сериозно — каза Роджър, прекъсвайки д-р Никълсън, който тъкмо се готвеше да отвърне. — Според закона може да не е така, но си беше убийство. Жестоките престъпници, които направиха от брат ми роб на този наркотик, го убиха точно така, както и ако го бяха пребили.

Той се измести малко и разгневените му очи погледнаха право в тези на доктора.

— Иска ми се да си разчистя сметките с тях — думите му прозвучаха като заплаха.

Бледосините очи на д-р Никълсън се сведоха. Той тъжно поклати глава.

— Не мога да кажа, че не съм съгласен. За пристрастяването към наркотици зная повече от вас, мистър Басингтън-френч. Да пристрастиш човек към тях е наистина много тежко престъпление.

В главата на Франки се въртяха разни мисли — главно една.

„Не може да бъде — казваше си тя. — Би било толкова чудовищно. И все пак… цялото му алиби зависи от това какво ще каже тя. Но в такъв случай…“

Опомни се и откри, че Никълсън й говореше.

— С кола ли дойдохте, лейди Франсис? Без произшествие този път?

Франки почувства, че просто мрази тази усмивка.

— Не — каза тя. — Мисля, че човек не трябва много да се увлича по произшествия, нали?

Тя се зачуди дали си въобразяваше, или клепачите му наистина премигнаха за момент.

— Може би този път ви е докарал шофьорът?

— Моят шофьор изчезна — отговори Франки и погледна право в Никълсън.

— Така ли?

— За последен път са го видели да отива към Грейндж — продължи Франки.

Никълсън повдигна вежди.

— Наистина ли? Да нямам… нещо привлекателно в кухнята? — гласът му звучеше весело. — Трудно ми е да го повярвам.

— Тъй или иначе, за последен път са го видели там — повтори Франки.

— Говорите твърде драматично — каза Никълсън. — Не обръщате ли прекалено внимание на местните клюки? Хорските приказки са най-невероятни. Чувал съм какви ли не истории — той замълча. Гласът му леко се понижи. — Даже до ушите ми стигна мълвата, че вашият шофьор и моята съпруга са разговаряли край реката.

Нова пауза.

— Той е, струва ми се, един много самонадеян млад мъж, лейди Франсис.

„Нима? — Помисли си Франки. — Дали не се опитва да изкара, че жена му е забягнала с моя шофьор? Това ли е игричката му?“

На глас каза:

— Хокинс е шофьор много над средното равнище.

— Така изглежда — каза Никълсън.

Обърна се към Роджър.

— Трябва да тръгвам. Повярвайте ми, най-искрено съчувствам на вас и мисис Басингтън-френч.

Роджър излезе с него в салона. Франки ги последва. На масата имаше две писма, адресирани до нея. Едното беше сметка. Другото…

Сърцето й силно затуптя.

Другото беше с почерка на Боби.

Никълсън и Роджър стояха на външната врата.

Тя го отвори.

Скъпа Франки — пишеше Боби. — Най-после съм по следите. Ела колкото е възможно по-скоро в Чипинг Самъртън. Най-добре е да дойдеш с влак, а не с колата. Бентлито прекалено бие на очи. Влаковете не са много удобни, но можеш съвсем спокойно да стигнеш. Трябва да дойдеш в къщата, наречена Тюдор Котидж. Ще ти обясня точно как да я намериш. — Следваха подробни указания. — Разбра ли? Не казвай на никого. — Това беше дебело подчертано. — Абсолютно на никого.

Твой Боби.

Франки развълнувано смачка писмото в дланта си. Значи всичко е наред! Нищо лошо не се бе случило с Боби.

Той беше по следите — и по случайно съвпадение, по същите следи като нея. Тя бе ходила в Съмърсет Хаус да види завещанието на Джон Савидж. Роуз Емили Темпълтън бе посочена като съпругата на Едгар Темпълтън, Тюдор Котидж, Чипинг Самъртън. А това за пореден път съвпадаше с разписанието на влаковете, оставено отворено на Сейнт Ленърдс Гардънс. Чипинг Самъртън беше една от гарите на отворената страница. Кейманови бяха отишли в Чипинг Самъртън. Всичко съвпадаше. Краят на преследването наближаваше.

Роджър Басингтън-френч се обърна и се приближи до нея.

— Нещо интересно в писмото? — попита небрежно той.

За момент Франки се поколеба. Сигурно Боби нямаше предвид Роджър, когато я съветваше да не казва на никого? Тогава си спомни дебелото подчертаване — спомни си също така неотдавнашната си чудовищна идея. Ако това беше вярно, Роджър можеше съвсем невинно да предаде и двамата. Тя се страхуваше да сподели с него собствените си подозрения.

Така че реши и отговори:

— Не. Абсолютно нищо.

Щеше да се разкайва горчиво за решението си още преди да е изтекло едно денонощие.

Неведнъж в продължение на следващите няколко часа тя съжали за указанието на Боби да не използва колата. Чипинг Самъртън не беше на много голямо разстояние по права линия, но пътуването налагаше да се прекачва три пъти с дълго отегчително чакане всеки път на някоя провинциална гара, а за човек с буйния темперамент на Франки бе изключително трудно да издържи този бавен начин на действие.

Все пак тя бе склонна да приеме, че в това, което казва Боби, има нещо вярно. Бентлито биеше на очи. Оправданията й, че го оставя в Мероуей, бяха от най-неубедителните, но в този момент не бе способна да измисли нищо по-добро.

Почти се мръкваше, когато влакът на Франки, един изключително бавен и заспал влак, стигна на малката гара в Чипинг Самъртън. На Франки й се струваше, че е полунощ. Имаше чувството, че влакът я е друсал цяла вечност.

Започваше и да вали, което допълнително я дразнеше.

Тя закопча палтото си, вдигна яка, хвърли последен поглед на писмото на Боби под лампата на гарата, запомни добре указанията и тръгна.

Те бяха съвсем лесни за изпълнение. Франки видя пред себе си светлините на селото и сви наляво по една стръмна пътечка нагоре по хълма. Когато я изкачи, тръгна по дясното разклонение и след малко видя групичката къщи на селото долу и пояс от борове отпред. Накрая стигна до хубава дървена порта, драсна клечка кибрит и видя написано на нея Тюдор Котидж.

Наоколо нямаше никой. Франки дръпна резето и влезе. Забеляза очертанията на къщата през боровете. Застана сред дърветата, откъдето тя ясно се виждаше. После със силно разтуптяно сърце, наподоби колкото можеше по-добре крясъка на кукумявка. Минаха няколко минути, през които не се случи нищо. Тя отново изкряска.

Вратата на вилата се отвори и Франки видя човек с шофьорска униформа да се взира внимателно навън. Боби! Той махна, после влезе вътре, оставяйки вратата открехната.

Франки излезе от сянката на дърветата и се изкачи по стълбите. Нито един прозорец не светеше. Навсякъде беше тъмно и тихо.

Прекрачи предпазливо прага на салона. Спря и започна да се оглежда около себе си.

— Боби? — прошепна тя.

Обонянието й я предупреди. Къде по-рано беше срещала тази миризма — този тежък, сладникав аромат?

Точно когато мозъкът й отгатна отговора — хлороформ — нечии силни ръце я сграбчиха отзад. Тя отвори уста да извика, но един мокър тампон я запуши. Сладникавата наситена миризма изпълни ноздрите й. Забори се отчаяно, като се извиваше, дърпаше се и риташе. Но беше безполезно. Въпреки съпротивата, която оказа, почувства, че не може да устои. Ушите й забучаха, усети, че се задушава. И след това не усещаше нищо повече…