Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (8)

Глава осма
Загадката на една снимка

Те се взираха един в друг, опитвайки се да се приспособят към променената ситуация.

— Не може да е бил друг — реши Боби. — Това е единственият човек, който е имал тази възможност.

— Ако не е имало две снимки както казахме?

— Съгласихме се, че това не е възможно. Ако снимките са били две, щяха да се опитат да го идентифицират и според двете, не само по едната.

— Все пак, това е лесно да се разбере — каза Франки. — Можем да попитаме полицията. Да приемем за момент, че снимката е била само една — тази, която ти си видял и си върнал в джоба на мъжа. Тя е била там, когато си тръгнал, била и когато е дошла полицията. В такъв случай единственият човек, който би могъл да я извади и да постави другата на нейно място, е този мъж, Басингтън-френч. Как изглеждаше той?

Боби се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Неопределено. Приятен глас. Джентълмен и всичко останало. Наистина не го запомних точно. Каза, че не бил тукашен — и нещо от рода, че търсел къща.

— Това поне можем да проверим — намеси се Франки. — Уийлър и Оуен са единствените комисионери на недвижими имоти. — Изведнъж тя потръпна. — Боби, помислял ли си? Ако Причард е бил блъснат, Басингтън-френч сигурно е мъжът, който го е направил.

— Това е ужасно — възкликна Боби. — Изглеждаше толкова мил, приятен човек. Но знаеш ли, Франки, не можем да сме сигурни, че Причард е бил блъснат.

— Аз съм напълно сигурна!

— И винаги си била.

— Не, само исках да е станало по този начин, защото прави нещата по-вълнуващи. Но сега е повече или по-малко доказано. Ако е било убийство, всичко съвпада. Появяваш се неочаквано и объркваш плановете на убиеца. Намираш снимката и впоследствие е необходимо да те отстранят.

— Не е докрай издържано — каза Боби.

— Защо? Ти си единственият, който е видял снимката. Веднага щом Басингтън-френч е останал сам при трупа, той я е сменил.

Но Боби продължи да клати глава.

— Не, не е така. Нека допуснем за миг, че снимката е била толкова важна, че е трябвало „да бъда отстранен“, както ти казваш. Звучи абсурдно, но допускам, че е възможно. Добре тогава, но е трябвало да го направят веднага. Фактът, че отидох в Лондон и изобщо не прегледах „Марчболт Уийкли Таймс“, нито други вестници, поместили снимката, беше чиста случайност — нещо, на което никой не би могъл да разчита. Имало е вероятност веднага да кажа, че това не е снимката, която съм видял. Защо да се чака да мине следствието, когато всичко завърши съвсем благополучно?

— В това има нещо вярно — призна Франки.

— Има още един момент. Не мога да бъда напълно сигурен, разбира се, но почти съм готов да се закълна, че когато върнах снимката обратно в джоба на мъртвия. Басингтън-френч не беше там. Той дойде пет-десет минути след това.

— Може през цялото време да те е наблюдавал — възрази Франки.

— Не ми се вярва — бавно каза Боби. — В действителност там, където бяхме ние, може да се види само от едно място. Наоколо скалите са издадени напред и след това се накланят надолу, така че не можеш да гледаш отгоре. Едно-единствено място прави изключение и когато Басингтън-френч се появи там, аз го чух веднага. Долу отекна шум от стъпки. И да е бил наблизо, преди това не е могъл да гледа отгоре — мога да се закълна.

— Значи според теб той не знае, че си видял снимката?

— Не разбирам откъде би могъл да знае.

— И не може да се страхува, че си го видял, когато го е извършил — убийството, имам предвид, — защото, както казваш, е абсурдно. Не би мълчал за това досега. Тогава изглежда трябва да е било нещо съвсем друго.

— Само че не разбирам какво може да е.

— Нещо, за което те са узнали, след като е минало следствието. Странно защо казвам те…

— Защо не? В края на краищата семейство Кейман сигурно също са замесени. Вероятно е банда. Обичам банди.

— Това е лош вкус — разсеяно каза Франки. — Самостоятелно действащият убиец е от по-висока класа. Боби!

— Да?

— Какво каза Причард точно преди да умре? Ти знаеш, спомена ми за това онзи ден на игрището за голф. Онзи смешен въпрос?

— Защо не са повикали Евънс?

— Да. Ами ако е това?

— Но то е смешно!

— Звучи така, но всъщност може да е важно. Боби, аз съм сигурна, че е така. О, не, каква глупачка съм — ти не го каза на семейство Кейман, нали?

— Всъщност, казах им — бавно изрече Боби.

— Казал си им?

— Да. Писах им още същата вечер. И естествено им казах, защото можеше да е много важно.

— И какво стана?

— Кейман ми изпрати учтив отговор, че не било важно, но ми благодари, че съм си направил труда. Почувствах се така, сякаш са ме поставили на мястото ми.

— И след два дни получи онова писмо от странна фирма, с което те канеха да заминеш за Южна Америка?

— Да.

— Е — каза Франки, — не зная какво повече искаш. Първо са опитали това. Ти си отказал. После започват да те дебнат, изчаквайки удобния момент да изсипят огромна доза морфин в бирата ти.

— Значи семейство Кейман са в играта?

— Разбира се, че е така!

— Да — замисли се Боби. — Ако това, което казваш, е вярно, те сигурно са замесени. Според настоящата ни теория така излиза. Мъртвият мистър Х вероятно е блъснат от скалата — предполагаме от Б.Ф. Извинявам се за инициалите. Важно е Х да не бъде точно идентифициран, ето защо портретът на мисис К. е поставен в джоба му, а портретът на красивата непозната — изваден. Чудя се коя ли е тя?

— Придържай се към същността на въпроса — настоя Франки.

— Мисис К. очаква да се появи снимката. Представя се за опечалената сестра и идентифицира Х като нейния брат от чужбина.

— Значи не вярваш, че той в действителност е бил неин брат?

— Нито за миг! Знаеш ли, това винаги ми се е струвало странно. Семейство Кейман са съвсем различен тип хора. Мъртвият беше — е, звучи ужасно сякаш става дума за някой англичанин, оттеглил се от служба в Индия — но мъртвият беше истински сахиб^[1].

— А семейство Кейман не бяха ли?

— Категорично не.

— И тогава, когато всичко протича гладко от гледна точка на семейство Кейман — тялото е успешно идентифицирано, съдебното решение е смърт при злополука, всичко е наред — появяваш се ти и объркваш работите — унесено каза Франки.

— Защо не са повикали Евънс? — замислено повтори Боби. — Не виждам какво страшно има в това по дяволите?

— О! То е, защото не знаеш. Също като да се чудиш над кръстословица. Написваш обяснения с мисълта, че е ужасно лесно и всеки веднага ще се досети, а смутен се изненадваш, че накрая просто не могат да ги отгатнат. „Защо не са повикали Евънс“ може да е бил определено много обезпокояващ израз за тях, без да разбират, че за теб той изобщо нищо не значи.

— Големи глупаци.

— О, да. Но е възможно да са си помислили, че ако Причард е казал това, може би е казал и още нещо, за което също ще си спомниш по някое време. Така или иначе, не искат да поемат рискове. По-добре е да те отстранят.

— Поеха голям риск. Защо не инсценираха друга „злополука“?

— Не, не. Това би било глупаво. Две произшествия за една седмица. Това може да предизвика подозрения, че са свързани и хората ще започнат да разпитват за първото. Не, мисля, че методът им се отличава с изключителна простота, което е доста по-умно.

— И все пак ти каза, че не е лесно да се намери морфин.

— Вече не. Трябва да се подписваш в книгите за отрови и къде ли не. О, разбира се, това е следа! Кой би имал лесен достъп до морфин?

— Лекар, медицинска сестра или аптекар — предположи Боби.

— Да, аз мислех повече за незаконно внесени наркотици.

— Не можеш да смесваш толкова различни видове престъпления — каза Боби.

— Разбираш ли, важно е отсъствието на мотив. Смъртта ти не облагодетелства никого. Тогава какво ще си помисли полицията?

— Луд — каза Боби. — И точно това си мислят.

— Виждаш ли? Наистина е ужасно просто.

Боби изведнъж започна да се смее.

— Какво е толкова смешно?

— Просто мисълта колко отвратително е за тях! Толкова много морфин — достатъчен да убие пет-шест души — а ето ме жив и здрав.

— Една малка ирония на съдбата, едно от онези неща, които не могат да се предвидят — съгласи се Франки.

— Въпросът е какво ще правим по-нататък? — попита Боби.

— О, много неща — бързо отговори Франки.

— Какви?

— Ами — да си изясним дали е имало една или две снимки и дали Басингтън-френч е търсил къща.

— Това вероятно ще се потвърди, няма да има проблеми.

— Откъде си толкова сигурен?

— Виж какво, Франки, помисли малко. Басингтън-френч навярно е извън всякакво подозрение. Той навярно е съвсем чист и невинен. Не само че нищо по никакъв начин не го свързва с мъртвия, но той сигурно е имал и обективна причина да бъде там. Обзалагам се, че или изведнъж е решил да търси къща, или нещо от този род. Тук не става въпрос за „тайнствен непознат, озовал се на мястото на злополуката“. Според мен Басингтън-френч е истинското му име и той е извън всякакво подозрение.

— Да — замислено каза Франки. — Много добро разследване. Сигурно няма нищо, което да свързва Басингтън-френч с Алекс Причард. Но ако знаехме кой всъщност е мъртвият…

— О! Тогава нещата щяха да са по-различни.

— Затова беше много важно тялото да не бъде разпознато и затова имаха нужда от целия камуфлаж на семейство Кейман. И все пак, поеха голям риск.

— Забравяш, че мисис Кейман го е идентифицирала колкото е възможно по-бързо. После, дори да се появели негови снимки във вестниците — знаеш колко са неясни те — хората само щели да си кажат „Странно този Причард, който падна от скалата, наистина изключително прилича на мистър Х“.

— Има още нещо — добави Франки. — Х сигурно е бил човек, който не би липсвал на никого. Искам да кажа, че не е бил женен например, чиято съпруга или близки веднага ще се обадят на полицията, за да известят за изчезването му.

— Много добре, Франки. Не, той вероятно току-що е заминал в чужбина или може би току-що се е върнал. Имаше прекрасен тен, като човек, който пътешества — на такъв приличаше и вероятно няма близки приятели, които да знаят всичко за това къде ходи.

— Справяме се чудесно — каза Франки. — Надявам се, че не грешим.

— Много е вероятно — съгласи се Боби. — Но аз мисля, че всичко, което казахме досега, е от доста голямо значение, като се има предвид колко невероятна е цялата история.

Франки отхвърли думите му за невероятната история с едно махване на ръка.

— Въпросът е какво ще правим по-нататък? Струва ми се, че можем да атакуваме от три ъгъла.

— Продължавай, Шерлок.

— Първият си ти. Веднъж се опитаха да те убият. Вероятно ще опитат пак. Този път можем да открием някоя нишка, която да ни отведе до тях. Като те използваме за примамка, искам да кажа.

— Не, благодаря, Франки — възрази Боби. — Веднъж имах късмет, но няма да го имам пак, ако решат да действат с тъп инструмент. Мисля в бъдеще да стана по-внимателен. Откажи се от мисълта за примамка.

— Страхувах се, че ще кажеш това — въздъхна Франки. — Младите мъже са много изродени в днешно време. Татко казва така. Не искат да се чувстват зле и да вършат неприятни и опасни неща. Жалко.

— Много жалко — съгласи се Боби, но говореше сериозно. — Какъв е вторият план за действие?

— Да работим по следата „Защо не са повикали Евънс“ — отговори Франки. — Може би мъртвият е дошъл тук, за да види Евънс — кой е той. Така че ако открием Евънс…

— Колко души с фамилия Евънс мислиш, че има в Марчболт? — прекъсна я Боби.

— Около седемстотин, струва ми се — призна Франки.

— Най-малко! Можем да направим нещо с това, но дълбоко се съмнявам.

— Бихме могли да направим списък на всички Евънс и да посетим някои.

— И ще ги питаме… какво?

— Там е работата — каза Франки.

— Нужно ни е да знаем малко повече — заяви Боби. — Тогава тази твоя идея може да се окаже полезна. Кое е номер три?

— Този мъж, Басингтън-френч. Тук вече имаме нещо реално, с което да започнем. Това е необичайно име. Ще попитам баща си. Той знае имената на всички родове и техните различни разклонения.

— Да — каза Боби, — така можем да направим нещо.

— Но при всички случаи ще действаме!

— Разбира се. Да не мислиш, че ще изпия толкова морфин и ще остана със скръстени ръце?

— Ето това е истинският дух — каза Франки.

— И освен това трябва да се изтрие обидата от стомашната помпа — добави Боби.

— Достатъчно — прекъсна го Франки. — Ще заговориш още по-мрачно и неприлично, ако не те спра.

— У теб няма никакво женско съчувствие — отговори Боби.