Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (26)

Глава двадесет и шеста
Нощно приключение

Необяснимото изчезване на Мойра обезпокои Боби повече, отколкото бе склонен да признае. Повтори си, че е абсурдно да прави прибързани заключения, че е недопустима мисълта Мойра да е премахната в къща, пълна с вероятни свидетели, че тук навярно имаше някакво съвсем просто обяснение и че в най-лошия случай тя можеше да е само затворничка в Грейндж.

В това, че е напуснала Стейвърли по собствена воля, Боби нито за момент не вярваше. Той бе убеден, че тя никога не би заминала по този начин, без да му обясни нищо. Освен това специално бе повторила, че няма къде да отиде.

Не, зловещият д-р Никълсън стоеше в дъното на всичко. По един или друг начин той трябва да бе доловил действията на Мойра и това беше отговорът му. Някъде между зловещите стени на Грейндж Мойра беше затворничка, неспособна да влезе във връзка с външния свят.

Но тя не би могла да остане задълго затворена. Вътрешно Боби вярваше на всяка дума, която Мойра бе изрекла. Страховете й не бяха резултат нито на развинтено въображение, нито на нерви. Те бяха чиста истина.

Никълсън е искал да се отърве от съпругата си. Няколко пъти плановете му се бяха проваляли. Сега, споделяйки страховете си с останалите, Мойра го бе принудила да действа. Той или трябваше да действа бързо, или въобще да не предприема нищо. Щеше ли да има хладнокръвието да действа?

Според Боби — да. Докторът сигурно си даваше сметка, че дори тези непознати да бяха научили за страховете на съпругата му, те нямаха доказателства. Също така сигурно си мислеше, че трябва да се справя само с Франки. Възможно е да я беше заподозрял от самото начало — настоятелните му въпроси за нейната „злополука“ изглежда показваха нещо такова. Но Боби не мислеше, че е заподозрян като нещо различно от това, за което се представяше, а именно шофьорът на лейди Франсис.

Да, Никълсън щеше да действа. Трупът на Мойра вероятно щеше да бъде намерен някъде далеч от Стейвърли. Можеше или морето да го изхвърли, или да бъде открит в подножието на някоя скала. Боби беше почти сигурен, че всичко щеше да се представи като „нещастен случай“. Никълсън бе специалист по „нещастните случаи“.

Въпреки това Боби смяташе, че планирането и извършването на подобно „произшествие“ би отнело време — не много, но все пак време. Никълсън бе принуден да действа и то много по-бързо, отколкото предвиждаше. Можеше да се предположи, че преди да пусне в ход някакъв план, трябваше да минат поне двадесет и четири часа.

Боби реши да намери Мойра, преди да е изтекъл този срок, стига тя да беше в Грейндж.

След като остави Франки на Бруук Стрийт, той пристъпи към изпълнение на собствените си планове. Реши, че е разумно да кривне в някоя уличка, защото знаеше, че може да го следят. Той все още вярваше, че като Хокинс е извън подозрение. Сега Хокинс трябваше да изчезне.

Същата вечер един млад мъж с мустаци, облечен в евтин тъмносин костюм, пристигна в оживения малък град Амбълдевър. Настани се в един хотел близо до гарата, регистрира се като Джордж Паркър. Остави куфара си там, излезе да се поразходи, влезе в преговори за наемане на мотоциклет.

В десет часа вечерта мотоциклетист с каскет и очила премина през село Стейвърли и спря на един пуст участък от пътя, не много далеч от Грейндж.

Като скри набързо мотора зад някакви храсти, Боби огледа пътя в двете посоки. Беше напълно безлюден.

После тръгна покрай стената, докато стигна до малката врата. Както и преди, тя не беше заключена. След като отново се озърна на едната и другата страна, за да се увери, че не го следят, Боби тихо се вмъкна вътре. Пъхна ръка в джоба на сакото си, където една издутина показваше, че има пистолет. Тази мисъл го окуражаваше.

В двора на Грейндж всичко изглеждаше спокойно. Боби се ухили, когато си спомни смразяващите истории, в които отрицателният герой от пиесата държи в къщата си гепард или някакъв интересен звяр, за да се справя с натрапници.

Д-р Никълсън се бе задоволил само с резета и ключалки, но дори в това изглеждаше някак небрежен. Боби беше убеден, че не е трябвало да оставят тази малка врата отворена. Като отрицателен герой в пиесата, д-р Никълсън изглеждаше, за съжаление, непредпазлив.

„Няма дресирани питони — помисли си Боби — няма гепарди, няма опънати електрически жици — този приятел е срамно изостанал от времето.“

Помисли всичко това по-скоро за да се окуражи, отколкото по друга причина. Всеки път, когато се сетеше за Мойра, сърцето му някак странно се свиваше.

Образът й изникна пред очите му — треперещите устни, широко отворените й ужасени очи. Някъде тук той я бе видял за първи път. Леко вълнение премина през него, когато си спомни как я бе обгърнал с ръка, за да я подкрепи.

Мойра — къде беше тя сега? Какво беше направил с нея този зловещ доктор? Дано само да е жива!

— Трябва да е жива — процеди решително Боби със стиснати устни. — Не искам да мисля нищо друго.

Започна внимателно разузнаване около къщата. Никои от горните прозорци светеха, както и един на долния етаж. Боби се насочи към него. Пердетата бяха дръпнати, но между тях оставаше мъничка пролука. Той опря коляно на дъската под прозореца и безшумно се повдигна. Взря се през пролуката.

Виждаше се как ръцете и рамената на един мъж се движат така, сякаш че пише. След малко той промени позата си и профилът му се очерта. Беше д-р Никълсън.

Ставаше интересно. Без изобщо да съзнава, че го наблюдават, докторът продължаваше да пише. Странно очарование обзе Боби. Мъжът беше толкова близо до него, че ако не пречеше стъклото, той можеше да протегне ръка и да го докосне.

Боби почувства, че за първи път истински вижда този човек. Той имаше профил, говорещ за силен характер — голям изпъкнал нос, издадена брадичка, отсечена, гладко обръсната линия около устата. Ушите, забеляза Боби, бяха малки и прилепнали към главата, а долната месеста част на ухото стигаше до брадичката. Мина му през ум, че подобни уши имаха някакво особено значение.

Докторът пишеше спокойно и бавно, като от време на време спираше, за да избере най-вярната дума, после отново се навеждаше. Писалката му се движеше по хартията прецизно и гладко. По едно време той свали пенснето си, излъска го и го сложи отново.

Най-накрая с въздишка Боби се спусна леко и безшумно на земята. Ако съдеше по видяното, Никълсън щеше да пише още известно време. Сега беше моментът да влезе в къщата.

Ако влезеше през някой от горните прозорци, докато докторът пишеше в своя кабинет, Боби можеше да разгледа сградата в удобен момент по-късно през нощта.

Отново обиколи къщата и набеляза един прозорец на първия етаж. Горната му част беше отворена, но в стаята не светеше, тъй че вероятно в момента вътре нямаше никой. Още повече, че едно удобно дърво обещаваше да го улесни при изкачването.

В следващата минута Боби се изкатери по него. Всичко вървеше добре и той тъкмо протегна ръка, за да се захване за издадената част на прозореца, когато от изгнилия клон, върху който беше стъпил, се чу злокобно пукане. В следващия миг той се счупи и Боби полетя с главата надолу към туфата хортензии, които за щастие спряха полета му.

Прозорецът на кабинета на Никълсън беше от същата страна на къщата, но малко по-нататък. Боби чу доктора да издава някакво възклицание и прозорецът се отвори. Съвземайки се от първия шок след падането си, Боби скочи, измъкна се от хортензиите и хукна по една тъмна пътечка, водеща към малката врата. Малко след това се скри в храстите.

Чу шум от гласове и видя светлини да сноват около смачканата и изпочупена хортензия. Боби замръзна на място и затаи дъх. Можеха да дойдат по пътечката. Ако станеше така и намереха вратата отворена, щяха да решат, че неканеният гост е избягал оттам и нямаше да продължат търсенето.

Обаче минутите минаваха, а никой не идваше. След малко Боби чу гласа на Никълсън да задава въпрос. Не разбра думите, но усети, че се отвърна с дрезгав, доста неграмотен глас.

— Всичко е нормално и както трябва, сър. Огледах наоколо.

Звуците постепенно заглъхнаха, светлините изчезнаха. Явно всички се прибраха в къщата.

Боби излезе от укритието си много предпазливо. Застана на пътечката и се ослуша. Всичко беше замряло. Направи една-две крачки към къщата.

И тогава нещо го удари по тила. Той се строполи в тъмнината.