Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (32)

Глава тридесет и втора
Евънс

Франки остана с отворена от учудване уста.

Гласът на Боби се повиши възбудено.

— Виждаш ли, ти зададе същия въпрос, който зададе Карстеърс. Защо не са повикали прислужницата? Защо не са повикали Евънс?

— О, Боби, най-после попаднахме на нещо!

— Същото нещо явно е занимавало и Карстеърс. Той е душил нещо насам, както и ние, търсейки нещо нередно, това му е направило впечатление така, както и на нас. И дори мисля, че е дошъл в Уелс по тази причина. Гладис Евънс е уелско име — вероятно Евънс е някое уелско момиче. Той я е проследил до Марчболт. А някой е проследил него и така той никога не я е намерил.

— А защо не са повикали Евънс? — повтори Франки. — Трябва да има някаква причина. Това е доста глупава дреболия — а ето че е важна. Имало е две прислужници в къщата, защо тогава са повикали градинаря?

— Може би защото и Чъдлей, и Албърт Миър са били глуповати, а Евънс е била доста умно момиче.

— Не може да е само това. Там е бил мистър Елфорд, а той е доста хитър. О, Боби, цялата работа е в това, сигурна съм. Само да можехме да открием причината. Евънс. Защо Чъдлей и Миър, а не Евънс?

Изведнъж тя спря и закри очи с двете си ръце.

— Сещам се — извика Франки. — Някакъв проблясък. След минута ще ми стане ясно.

Остана замряла още минута-две, после свали ръце и погледна събеседника си със странна искрица в очите.

— Боби, ако си отседнал в къща с две слугини, на коя ще даваш бакшиш?

— На камериерката, разбира се — изненадано отговори Боби — Никой не дава бакшиши на готвачката. Преди всичко човек не я вижда.

— Не, и тя не те вижда. Възможно е понякога да те зърне за момент, ако отсядаш за по-дълго. А домашната прислужница ти поднася храната, буди те и ти поднася кафе.

— Накъде биеш, Франки?

— Те не са повикали Евънс да подпише завещанието, защото Евънс е щяла да разбере, че този, който го е съставял, не е бил мистър Савидж.

— Боже Господи, Франки, какво искаш да кажеш? Кой е бил тогава?

— Басингтън-френч, естествено! Не разбираш ли, той се е представил за Савидж? Басирам се, че Басингтън-френч е ходил при онзи доктор и се е престорил на разтревожен заради рака. После е повикал случаен адвокат, който не е познавал мистър Савидж, но който е бил готов да се закълне, че е видял мистър Савидж да подписва завещанието, свидетели, на което са били двама души, единият от които не го е виждал по-рано, а другият бил вероятно почти сляп старец, който може би също никога не е виждал Савидж. Разбра ли сега?

— Но къде е бил през цялото време истинският Савидж?

— О, той си е пристигнал нормално, а после, предполагам са го упоили и са го затворили на тавана и са го държали там дванадесет часа, докато Басингтън-френч успешно се е представял за него. После е бил върнат в леглото, дали са му хлорал и сутринта Евънс го намерила мъртъв.

— Боже мой, мисля, че си права, Франки. Но можем ли да го докажем?

— Да… не… не зная. Може би ако покажем на Роуз Чъдлей — искам да кажа Прат, снимката на истинския Савидж? Тя ще може ли да каже: „това не беше мъжът, който подписа завещанието“?

— Съмнявам се — отговори Боби. — Каквато е глуповата.

— Предполагам, ме по тази причина са я предпочели. Но има още нещо — един експерт трябва да може да установи, че подписът е подправен.

— Преди не установиха.

— Защото никой не е повдигал въпроса. Явно не са се съмнявали, че в определен момент завещанието е могло да бъде фалшифицирано. Но сега е по-различно.

— Едно нещо трябва да направим — каза Боби. — Да намерим Евънс. Тя може би ще ни каже повече. Не забравяй, че е била при Темпълтън шест месеца.

Франки простена.

— Това можа да се окаже още по-трудно.

— Ами пощата? — попита Боби.

Тъкмо минаваха оттам. На външен вид приличаше повече на голям магазин, отколкото на поща.

Франки влезе вътре и поде акцията. Нямаше никой, освен пощенската началничка, млада любопитна жена. Франки купи книга от два шилинга с печати, спомена нещо за времето и после каза:

— Според мен вие тук винаги сте имали по-хубаво време, отколкото ние в моя край. Живея в Уелс — Марчболт. Не можете да си представите какви дъждове валят.

Младата жена каза, че и при тях падали доста дъждове и на последния празник валяло като из ведро.

Франки каза:

— В Марчболт дойде една жена от този край. Може и да я познавате. Казва се Евънс, Гладис Евънс.

Младата жена стоеше напълно невъзмутима.

— А, разбира се — отговори тя. — Беше прислужница тук. В Тюдор Котидж. Но не е тукашна. От Уелс е, а после се върна там и се омъжи — сега се казва Робъртс.

— Точно така — потвърди Франки. — А можете ли да ми дадете адреса й? Взех от нея един дъждобран и забравех да й го върна. Ако знаех адреса й, щях да й го изпратя по пощата.

— Чакайте малко — отвърна другата. — Мисля, че мога. Получавам от нея картички от време на време. И двамата с мъжа й са прислужници. Ей сега.

Тя се отдалечи и порови в ъгъла. След малко се върна с парче хартия в ръка.

— Ето — каза тя, подавайки го през щанда.

Боби и Франки го прочетоха заедно. Това бе последното нещо, което очакваха.

Мисис Робъртс,

Къщата на викария, Марчболт, Уелс.