Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (11)

Глава единадесета
Произшествието

Определиха си среща за голямото произшествие, на около миля от село Стейвърли, където шосето се отклоняваше от главния път за Андовър.

И тримата пристигнаха навреме, макар Стендърдът на Франки да показваше явни признаци на разнебитеност на всеки хълм.

Бяха се уговорили за един часа.

— Не искаме да ни прекъсват, когато правим инсценировката — беше казала Франки. — Едва ли движението по този път е много голямо, но по обед сигурно ще сме в пълна безопасност.

Те изминаха половин миля по страничния път и тогава Франки посочи мястото, което бе избрала за произшествието.

— Според мен няма по-подходящо — каза тя. — Право надолу от хълма и после, както виждате, пътят изведнъж прави много остър завой около тази издадена част от стената. Стената всъщност е на Мероуей Корт. Ако подкараме колата и я засилим надолу по хълма, тя ще се разбие право в стената — а точно това се иска.

— Съгласен съм — съгласи се Боби. — Но някой от нас трябва да стои на ъгъла, за да сме сигурни, че никой не се задава отсреща.

— Точно така — подкрепи го Франки. — Не желаем да излагаме ничий друг живот на опасност, затова Джордж може да откара колата си там долу и да я обърне, все едно че идва от другата посока. После, когато развее кърпичка, това ще означава, че е чисто.

— Изглеждаш много бледа, Франки — каза притеснено Боби. — Сигурна ли си, че си добре?

— Специално се гримирах така — обясни Франки. — Готова за мозъчно сътресение. Да не искаш да ме отнесат в къщата в цветущо здраве.

— Жените са наистина чудесни! — одобрително каза Боби. — Изглеждаш точно като болна маймуна.

— Мисля, че си много груб — заяви Франки. — Е, тогава ще отида да поразгледам около вратата на Мероуей Корт. Тя е точно от тази страна на издатината. За щастие няма пазач. Щом Джордж размаха кърпичката си и аз размахам моята, засилваш колата.

— Добре — съгласи се Боби. — Ще се кача на стъпалото й, за да я насоча докато набере скорост и после ще скоча.

— Да не се нараниш — притесни се Франки.

— Много ще внимавам. Едно истинско произшествие на мястото на инсценираното би ни объркало.

— Добре. Давай, Джордж — каза Франки.

Джордж кимна, скочи във втората кола и бавно се заспуска по хълма. Боби и Франки стояха и гледаха след него.

— Ще… внимаваш за себе си, нали, Франки? — каза Боби с внезапно пресипнал глас. — Искам да кажа… няма да направиш нещо глупаво.

— Не се безпокой за мен. Ще внимавам. Между другото, не мисля, че е добре да пиша на тебе. Ще пиша на Джордж или на прислужницата си, или на някой друг и те ще ти го предадат.

— Чудя се дали Джордж ще успее в професията си?

— Защо да не успее?

— Ами не ми изглежда да е придобил бъбривостта, нужна за пациентите.

— Очаквам, че ще придобие — каза Франки. — По-добре да тръгвам сега. Ще ти съобщя, когато ми потрябваш с Бентлито.

— Аз ще се заема с мустаците. До скоро виждане, Франки.

За миг погледите им се срещнаха, след което Франки кимна и тръгна надолу по хълма.

Джордж беше обърнал колата и после заобиколи, издатината.

Франки изчезна за момент, след това отново се появи на пътя, махайки с кърпичка. Втора кърпичка се размаха от завоя.

Боби превключи колата на трета скорост, после застанал на стъпалото, отпусна спирачките. Колата потегли напред бавно, тъй като беше на скорост. Наклонът обаче бе достатъчно стръмен. Моторът запали. Колата набра скорост. Боби изправи волана. В последния момент скочи.

Колата продължи надолу по хълма и се удари в стената. Всичко беше наред — катастрофата бе протекла успешно.

Боби видя как Франки се затича бързо към местопроизшествието и се строполи сред останките от колата. Колата на Джордж се появи иззад ъгъла и спря.

С въздишка Боби подкара мотоциклета към Лондон.

На мястото на злополуката нещата се развиха бързо:

— Да се търкулна ли малко към пътя, за да се изпоцапам? — попита Франки.

— Би могла — каза Джордж. — Дай ми шапката си.

Той я взе и й нанесе силен удар, така че я вдлъбна. Франки нададе лек вик.

— Това е мозъчно сътресение — обясни Джордж — Сега кротувай там, където си. Мисля, че чух звънец на колело.

Наистина, в същия момент едно момче на около седемнадесет години се появи иззад ъгъла, подсвирвайки си. То изведнъж спря, възхитено от приятната гледка, която се разкри пред очите му.

— Охо — възкликна. — Злополука ли е станала?

— Не — саркастично заяви Джордж. — Младата дама нарочно е блъснала колата си в стената.

Точно както той целеше, момчето прие тази забележка като ирония, а не като чиста истина, каквато си беше, и енергично каза:

— Зле изглежда, нали? Мъртва ли е?

— Още не е — рече Джордж. — Трябва веднага да бъде отнесена някъде. Аз съм лекар. Каква е тази къща тук?

— Мероуей Корт. Собственост е на мистър Басингтън-френч. Той е мирови съдия.

— Тя трябва да бъде отнесена там веднага — авторитетно каза Джордж. — Хайде, остави колелото си и ми помогни.

Момчето с готовност подпря колелото си на стената и се притече на помощ. Двамата вдигнаха заедно Франки и я отнесоха в приятна, старомодна на вид къща.

Бяха ги видели и един възрастен иконом излезе да ги посрещне.

— Стана злополука — учтиво обясни Джордж. — Има ли стая, в която да занеса тази дама? Веднага трябва да се погрижим за нея.

Икономът се върна в хола разтревожен. Джордж и момчето го следваха непосредствено, все още носещи отпуснатото тяло на Франки. Икономът бе влязъл в една стая вляво и оттам се появи една жена. Беше висока, червенокоса, на около тридесет години, със светлосини очи.

Тя бързо разреши въпроса.

— Има спалня за гости на приземния етаж. Ще я отнесете ли там? Трябва ли да повикам лекар?

— Аз съм лекар — обясни Джордж. — Минавах с колата и видях, че е станало произшествие.

— О! Какъв късмет. Елате оттук, ако обичате — показа им тя пътя към една приятна спалня с прозорци към градината.

— Зле ли е ранена? — попита жената.

— Все още не мога да кажа.

Мисис Басингтън-френч разбра намека и се оттегли. Момчето я придружи и се впусна в описание на произшествието, сякаш е било свидетел.

— Заби се право в стената. Колата цялата стана на пихтия. Тя лежеше на земята, а цялата й шапка вдлъбната. Джентълменът минаваше с колата си…

Той продължаваше, без да спира, докато получи половин крона, за да се разкара.

Междувременно Франки и Джордж разговаряха шепнешком.

— Джордж, скъпи, това няма да попречи на твоята кариера, нали? Нали няма да те отпишат от регистъра или там каквото е?

— Вероятно ще го направят — отговори Джордж мрачно. — Искам да кажа, ако някога се разбере.

— Няма да се разбере — увери го Франки. — Не се безпокой, Джордж. Няма да те оставя — замислено добави тя. — Беше безупречен. Никога по-рано не съм те чувала да говориш толкова.

Джордж въздъхна. Погледна часовника си.

— Ще те преглеждам още три минути — каза той.

— Ами колата?

— Ще се обадя на някой гараж да я приберат.

— Добре.

Джордж продължи да гледа часовника си. Накрая каза с въздишка на облекчение:

— Време е.

— Джордж — рече Франки. — Ти беше истински ангел. Не зная защо го направи.

— Аз също — каза Джордж. — Толкова идиотско нещо. Довиждане. Приятно прекарване!

— Дано — отвърна Франки.

Тя си мислеше за онзи студен безличен глас с лек американски акцент.

Джордж излезе да търси притежателната му, която го очакваше в гостната.

— Е — каза той рязко. — Радостен съм да кажа, че не е толкова зле, колкото се опасявах. Много леко мозъчно сътресение, което почти е минало. Трябва да остане на спокойствие, където е, не повече от един ден, мисля — той замълча. — Изглежда името й е лейди Франсис Дъруент.

— О, нима! — каза мисис Басингтън-френч. — Значи познавам едни нейни братовчеди — семейство Дрейкот — много добре.

— Не зная дали за вас е удобно да я приемете тук — каза Джордж. — Но ако би могла да остане един-два дни… — Джордж замълча.

— О, разбира се. Всичко ще бъде наред, доктор…

— Арбътнот. Между другото, ще се погрижа за колата. По пътя ми има гараж.

— Много ви благодаря, д-р Арбътнот. Голям късмет, че сте минавали оттук! Предполагам, че утре трябва да я види лекар, просто да провери дали се оправя.

— Не мисля, че е необходимо — каза Джордж. — Тя има нужда само от спокойствие.

— Но аз ще се чувствам по-доволна. И близките й трябва да знаят.

— Аз ще ги известя — обеща Джордж. — А колкото до повикването на лекар… ами тя изглежда е от „Християнската наука“^[1] и изобщо не желае лекари. Не беше особено доволна, когато разбра, че се грижа за нея.

— О, Боже! — възкликна мисис Басингтън-френч.

— Но ще се оправи съвсем скоро — каза убедително Джордж. — Имате думата ми.

— Щом наистина мислите така, д-р Арбътнот — каза доста неуверено мисис Басингтън-френч.

— Така мисля — повтори Джордж. — Довиждане. О, Боже. Забравих си един инструмент в спалнята.

Той бързо влезе в стаята и отиде до леглото.

— Франки — прошепна бързо Джордж. — Ти си от „Християнската наука“. Не забравяй.

— Но защо?

— Казах го. Просто така.

— Добре — отговори Франки. — Няма да забравя.