Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (24)

Глава двадесет и четвърта
По следите на семейство Кейман

Боби трудно запази безпристрастното си поведение на шофьор, когато Франки излезе навън без Мойра. Заради медицинската сестра тя каза:

— Връщаме се в Стейвърли, Хокинс.

Колата потегли надолу и излезе през портата. После, когато стигнаха до едно чисто място на пътя, Боби спря и погледна въпросително спътницата си.

— Какво става? — попита той.

Доста бледа, Франки отвърна:

— Боби, не ми харесва тази работа. Както изглежда тя е заминала.

— Заминала? Тази сутрин?

— Или снощи.

— Без да ни каже нищо?

— Боби, просто не го вярвам. Докторът излъга, сигурна съм.

Боби бе пребледнял.

— Много късно! Колко идиотски постъпихме! Вчера изобщо не трябваше да й позволяваме да се връща там.

— Не мислиш, че е мъртва, нали? — прошепна Франки с разтреперан глас.

— Не — отговори яростно, сякаш за да се окуражи.

И двамата помълчаха известно време, после Боби изложи своите разсъждения с по-спокоен тон.

— Тя сигурно е още жива, защото иначе трябва да се е отървал от тялото и разни такива. Смъртта й би трябвало да изглежда естествена и неочаквана. Не, тя или е замъкната някъде против волята й, или — което съм по-склонен да приема — е все още там.

— В Грейндж?

— В Грейндж.

— Е, какво ще правим? — попита Франки.

Боби помисли малко.

— Смятам, че ти не можеш да направиш нищо — каза той накрая. — Най-добре е да се върнеш в Лондон. Сама предложи да се опитаме да издирим семейство Кейман. Заеми се с това.

— О, Боби!

— Но, скъпа, от теб тук няма никаква полза. Познават те — много добре те познават вече. Съобщи, че си тръгваш — какво можеш да направиш? Не можеш да останеш повече в Мероуей. И в „Енглърс Армс“ не можеш да се настаниш. Ще дадеш повод за всевъзможни клюки. Не, трябва да си вървиш. Никълсън може би подозира, но в никакъв случай не може да бъде сигурен, че знаеш всичко. Връщай се в града, а аз ще остана.

— В „Енглърс Армс“?

— Не, твоят шофьор беше дотук. Ще преместя главната си квартира в Амбълдевър. Това е на десет мили, ако Мойра е все още в тази отвратителна къща, ще я намеря.

Франки леко се възпротиви:

— Боби, ще внимаваш ли?

— Ще бъда хитър като лисица.

С доста голямо притеснение Франки отстъпи. Това, което каза Боби, бе наистина съвсем разумно. Тя нямаше повече работа тук. Боби я откара до града и слизайки пред къщата на Бруук Стрийт, Франки изведнъж почувства отчаяние.

Тя обаче не беше от тези, които стоят със скръстени ръце. В три следобед можеше да се види една облечена модно, но с мярка млада жена, с пенсне и кисела физиономия да се приближава към Сейнт Ленърдс Гардънс с наръч брошури и вестници.

Сейнт Ленърдс Гардънс, Падингтън, определено бе потискащо място, където повечето къщи бяха съборетини. Видът на квартала подсказваше, че времето, когато е познавал по-добри дни е отдавна отминало.

Франки вървеше, оглеждайки номерата. Изведнъж спря с гримаса на раздразнение.

На №17 имаше окачена табелка, че се продава или се дава под наем, немебелиран.

Франки незабавно прибра пенснето и промени сериозната физиономия. Очевидно от политическата агитаторка нямаше нужда.

Посочваха се имената на няколко комисионери на недвижими имоти. Франки избра две и си ги записа. После, определяйки своя план, тя пристъпи към прилагането му в действие.

Първите комисионери бяха господата Гордън и Портър от Преъд Гардънс.

— Добро утро — поздрави Франки. — Интересувам се можете ли да ми дадете адреса на мистър Кейман? До неотдавна беше на Сейнт Ленърдс Гардънс.

— Точно така — отговори младият мъж, на когото Франки се представи. — Само не там стоя съвсем кратко, струва ми се, нали? Ние, разбирате ли, работим за със собствениците. Мистър Кейман го нае за три месеца, тъй като очакваше всеки момент да замине за чужбина. Според мен точно така е станало.

— Значи нямате адреса му?

— Боя се, че не. Уреди си сметките с нас и това беше всичко.

— Но може би е имал някакъв адрес, преди да наеме къщата.

— Един хотел — мисля, че беше на гара Падингтън.

— Бихте ли направили справка? — попита Франки.

— Предплати наема и депозит за електричество и газ.

— О! — възкликна Франки отчаяно.

Забеляза, че младият мъж я наблюдава доста любопитно. Комисионерите са спецове по това да преценят „класата“ на клиентите. Очевидно той сметна интереса, проявен от Франки към семейство Кейман, за доста неочакван.

— Дължи ми много пари — излъга Франки.

Младият мъж внезапно придоби смаян вид.

Изпълнен със съчувствие към изпадналата в беда хубава девойка, той показа голяма съпричастност и направи всичко възможно, но не успя да открие нито настоящ, нито предишен адрес на мистър Кейман.

Франки му благодари и си тръгна. Взе такси до следващите комисионери на недвижими имоти. Не губи време да повтаря формалностите. Кейман беше наел къщата от първите комисионери. Тези щяха да се интересуват само от това да я дадат отново под наем от името на собственика. Франки поиска разрешение да я разгледа.

За да осуети израза на изненада, появил се върху лицето на чиновника, сега тя обясни, че търси по-евтин имот, за да отвори девическо общежитие. Изненаданият израз изчезна и Франки получи ключа от Сейнт Ленърдс Гардънс №17, ключовете от още два „имота“, които тя нямаше намерение да види, и едно разрешение да разгледа и четвърти.

Беше истински късмет, помисли Франки, че чиновникът не изрази желание да я придружи, но може би те правеха това, когато ставаше въпрос за даване под наем на обзаведено жилище.

Лъхна я застоялата миризма на затворена къща, когато отвори вратата на №17.

Беше непривлекателна къща, евтино обзаведена и с олющена, мръсна мазилка. Франки я разгледа внимателно от мансардата до приземния етаж. Не бяха почистили, преди да заминат. Имаше множество конци, стари вестници и няколко пирона и инструменти. Но колкото до нещо от лично естество, Франки намери само парченце от скъсано писмо.

Единственото, което според нея можеше да има някакво значение, бе разписанието на влаковете, оставено отворено до един прозорец. Нищо не показваше, че някои от имената са от особена важност, но Франки преписа много от тях в едно малко тефтерче като заместител на всичко, което се бе надявала да намери.

В издирването на семейство Кейман тя бе претърпяла пълен неуспех.

Утеши се с мисълта, че нищо друго не можеше да се очаква. Ако мистър и мисис Кейман бяха нарушили закона, те обезателно щяха добре да се постараят никой да не може да ги проследи. Това в крайна сметка излезе нещо като отрицателно потвърждение на данните.

И все пак Франки беше определено разочарована, когато върна ключовете на комисионерите, и обеща да им се обади до няколко дни.

Тя тръгна към парка доста потисната, чудейки се какво да прави по-нататък. Тези безплодни размисли бяха прекъснати от внезапна и силна буря. Не се виждаше никакво такси и Франки успя да спаси една от любимите си шапки като се спусна в метрото, което беше съвсем наблизо. Взе си билет до Пикадили съркъс и купи няколко вестника.

Когато влезе във влака, почти празен по това време на деня, тя решително прогони мислите по болния въпрос, отвори вестника и се постара да се съсредоточи върху съдържанието му.

Безразборно прочете несвързани пасажи.

Няколко пътни произшествия. Тайнствено изчезване на ученичка. Партито на лейди Питърхемптън в Кларидж. Възстановяването на сър Джон Милкингтън след злополуката на Астрадора, прочутата яхта, принадлежала на покойния мистър Джон Савидж, милионера. Тази лодка нещастие ли носеше? Мъжът, който я беше проектирал, бе постигнат от трагична смърт, мистър Савидж се бе самоубил, а сър Джон Милкингтън се бе отървал от смъртта като по чудо.

Франки остави вестника, мъчейки се напрегнато да си спомни нещо. Вече два пъти се споменаваше името на Джон Савидж — веднъж от Силвия Басингтън-френч, когато говореше за Алън Карстеърс, и веднъж от Боби, когато повтаряше разговора, който бе провел с мисис Ривингтън.

Алън Карстеърс бил приятел на Джон Савидж. Мисис Ривингтън имаше смътното усещане, че пристигането на Карстеърс в Англия има някаква връзка със смъртта на Савидж. Савидж беше — какво всъщност бе станало? — беше се самоубил, защото мислел, че е болен от рак.

Може би… може би Алън Карстеърс не е бил удовлетворен от това, което е чул за смъртта на своя приятел? Може би се е заел да проучи целия случай? Може би обстоятелствата около смъртта на Савидж, беше първото действие на драмата, в която участваха тя и Боби?

„Възможно е — каза си Франки. — Да, възможно е.“

Тя се замисли дълбоко чудейки се как най-добре да подхване нещата на новия им етап. Нямаше представа кои бяха приятелите или познатите на Джон Савидж.

Тогава я осени една идея — неговото завещание. Ако съществуваха някакви подозрения по отношение на това как е намерил смъртта си, завещанието му би посочило възможна следа. Франки знаеше, че някъде в Лондон има едно място, където отиваш и четеш завещания срещу един шилинг. Но не можеше да си спомни къде точно се намираше.

Влакът спря на някаква спирка и Франки видя, че това е Британският музей. С две спирки бе отминала Оксфорд съркъс, където трябваше да слезе.

Изправи се бързо и слезе от влака. Когато тръгна по улицата, й хрумна нещо. След пет минути стигна до кантората на господата Спрег, Спрег, Дженкинсън и Спрег.

Посрещнаха я любезно и веднага я въведоха в личния кабинет на мистър Спрег, шеф на фирмата.

Мистър Спрег бе изключително мил. Имаше мощен, сърдечен, убедителен глас, който аристократичните му клиенти намираха за крайно успокояващ, когато идваха при него, за да бъдат измъкнати от някоя каша. Носеха се слухове, че мистър Спрег знае повече пикантни подробности за благородническите фамилии от всеки друг в Лондон.

— Наистина за мен е удоволствие, лейди Франсис — каза той. — Седнете. Намирате ли, че столът ви е достатъчно удобен? Да, да. Времето е прекрасно точно сега, нали? Циганско лято. А как е лорд Марчингтън? Добре, надявам се?

Франки отвърна на тези и други въпроси по подобаващ начин.

После мистър Спрег свали пенснето от носа си и стана още по-определено съветникът и адвокатът.

— А сега лейди Франсис — каза той, — на какво дължа удоволствието да ви видя в моята… хм… неуютна кантора днес?

„Изнудване? — питаха веждите му. — Анонимни писма? Омотаване с някой нежелателен младеж? Съди ви шивачката ви?“ Но веждите задаваха тези въпроси по много дискретен начин, съответстващ на адвокат с опита и доходите на мистър Спрег.

— Искам да видя едно завещание — изрече Франки. — А не зная къде да отида и какво да правя. Но нали имаше някакво място, където това може да стане срещу един шилинг?

— Съмърсет Хаус — отговори мистър Спрег. — Но какво е това завещание? Мисля, че мога да ви помогна, ако ви интересува нещо за… ъ-ъ… завещанията във вашето семейство. Смея да кажа, че нашата фирма е имала честта да ги съхранява от много години.

— Не е семейно завещание.

— Не е ли? — учуди се мистър Спрег.

И почти хипнотичната му сила да извлича информация от клиентите беше толкова огромна, че Франки, която бе решила да не прави това, се поддаде и му каза:

— Исках да видя завещанието на мистър Савидж — Джон Савидж.

— Така-а — в гласа на мистър Спрег пролича истинско учудване. Той не очакваше това. — Много странно, много странно наистина.

В тона му имаше нещо твърде необичайно и Франки го погледна изненадана.

— Наистина — промълви мистър Спрег, — наистина не зная какво да правя. Може би, лейди Франсис, ще ми кажете причината, поради която искате да видите това завещание?

— Не — отговори бавно Франки. — Боя се, че не мога.

Нещо й подсказа, че по някаква причина мистър Спрег, беше съвсем различен от обикновено и въобще не приличаше на всезнаещия адвокат, който всъщност беше. Всъщност той изглеждаше разтревожен.

— Наистина смятам, че трябва да ви предупредя — каза мистър Спрег.

— Да ме предупредите?

— Да. Признаците са неясни, много неясни, но явно там нещо не е наред. За нищо на света не бих ви въвлякъл в някоя заплетена история.

Колкото до това, Франки можеше да му каже, че вече се е забъркала до шия в нещо, което той определено нямаше да одобри. Но тя само го погледна въпросително.

— Цялата работа е едно доста странно стечение на обстоятелствата — продължаваше мистър Спрег. — Явно нещо не е наред… да, така е. Но какво е то, в момента нямам право да кажа.

Франки продължаваше да гледа въпросително.

— Тъкмо узнах една малка подробност — продължи мистър Спрег. Гърдите му се издуваха с възмущение. — Някой се е представил за мен, лейди Франсис. Предумишлено се е представил за мен. Какво ще кажете за това?

Но за секунда, обхваната от паника, Франки не можа да каже нищо.