Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (19)

Глава деветнадесета
Среща между трима

Мойра се върна след пет минути.

— Свързах се с нея — каза тя. — Помолих я да се срещнем в малката беседка долу край реката. Може би й се стори малко странно, но каза, че ще дойде.

— Добре — отговори Боби. — Къде точно се намира това място?

Мойра го описа внимателно, както и пътя, по който се стига до него.

— Чудесно — каза Боби. — Тръгвайте първа. Аз ще дойда след вас.

Направиха точно така, като Боби се забави да размени няколко думи с мистър Аскю.

— Странно нещо — небрежно започна той. — Тази дама, мисис Никълсън… Някога работех за един чичо. Канадски джентълмен.

Посещението на Мойра при него, чувстваше можеше да даде повод за приказки, а последното нещо, което искаше, е да се разнесат такива клюки и евентуално да стигнат до ушите на д-р Никълсън.

— Така значи? — каза мистър Аскю. — Чудех коя е.

— Да — отговори Боби. — Тя ме познала и дойде да види какво правя сега. Мила, приятна дама.

— Много приятна, наистина. Сигурно животът й Грейндж не е много приятен.

— Аз не бих искал да живея там — съгласи се Боби. Чувствайки, че е постигнал целта си, той се разходи из селото и небрежно тръгна в посоката, дадена му от Мойра.

Стигна до мястото на срещата, където тя вече го чакаше. Франки все още не се беше появила.

Мойра го гледаше въпросително и Боби почувства, че трябва да се опита да даде някакво обяснение, макар да му беше трудно.

— Има ужасно много неща, които трябва да ви кажа — започна той и млъкна неловко.

— Да.

— Като начало — каза направо Боби, — аз всъщност не съм шофьор, макар че работя в един гараж в Лондон. И не се казвам Хокинс, а Джоунс, Боби Джоунс. Дойдох в Уейлс от Марчболт.

Мойра слушаше внимателно, но явно името Марчболт не й говореше нищо. Боби събра кураж и пристъпи смело към същността на нещата.

— Знаете ли, боя се, че доста ще ви стресна. Този ваш приятел, Алън Карстеърс, той е… е, трябва да знаете, той е мъртъв.

Усети как тя трепна и тактично извърна очи. Дали тя страдаше много? Дали е била… по дяволите… влюбена в него?

— Ето защо не се върна повече. Чудех се.

Боби се осмели да погледне крадешком към нея.

Настроението му се подобри. Тя изглеждаше тъжна и замислена, но това беше всичко.

— Разкажете ми — каза тя.

Боби се съгласи.

— Той падна от скалата в Марчболт — селото, в което живея. Аз и докторът бяхме тези, които го откриха — той замълча и после добави. — Носеше ваша снимка в джоба си.

— Така ли? — тя се усмихна мило, но доста тъжно. — Милият Алън, беше много предан.

Последва кратка тишина, след което тя попита:

— Кога стана това?

— Преди около месец. На трети октомври, ако трябва да съм точен.

— Значи е станало непосредствено след като беше тук.

— Да. Споменавал ли е, че ще ходи в Уелс?

Тя поклати глава.

— Познавате ли някой, на име Евънс? — каза Боби.

— Евънс? — Мойра се намръщи, опитвайки се да си спомни. — Не, не мисля. Много разпространено име, разбира се, но не мога да си спомня никого. Какъв е той?

— Ето точно това не знаем… О, здравей! Ето я и Франки.

Франки се зададе забързана по пътечката. Лицето й, при вида на Боби и мисис Никълсън, които седяха и си бъбреха, имаше противоречив израз.

— Здравей, Франки — каза Боби. — Радвам се, че дойде. Има толкова неща, които трябва да обсъдим. Първо, това е мисис Никълсън, която е истинското лице на снимката.

— О — безизразно каза Франки.

Тя погледна Мойра и изведнъж се засмя.

— Скъпи — обърна тя към Боби, — сега разбирам защо видът на мисис Кейман на следствието те шокира!

— Точно така — отговори Боби.

Какъв глупак е бил! Как можеше дори за миг да помисли, че времето може да превърне Мойра Никълсън в Амелия Кейман?

— Боже, какъв глупак съм бил! — възкликна той.

Мойра гледаше объркано.

— Има толкова много за разказване, а не зная точно откъде да започна.

Той описа семейство Кейман и как бяха идентифицирали трупа.

— Но аз не разбирам — озадачи се Мойра. — Чие в действителност е било тялото — на брат й или на Алън Карстеърс?

— Оттам идва цялата каша — обясни Боби.

— А след това — продължи Франки, — Боби беше отровен.

— Голяма доза морфин — припомни си Боби.

— Не започвай с това — прекъсна го Франки. — В състояние си с часове да дрънкаш на тази тема, което е наистина много досадно за околните. Нека да обясня.

Тя пое дълбоко дъх.

— Разбирате ли, тези хора, семейство Кейман, дойдоха да видят Боби след следствието, за да го попитат дали случайно братът не е казал нещо, преди да умре, и Боби отговори, че не е. Но след като си спомни, че мъжът беше казал нещо за някого, на име Евънс, Боби им писа. И след няколко дни получи писмо, в което му предлагаха работа в Перу или там някъде, когато не прие, следващото беше, че някой му постави доста морфин…

— Огромна доза — вметна Боби.

— … в бирата. Само че, Боби притежавал изключително силен организъм или нещо такова, и това не го уби. Но точно то после ни наведе на мисълта, че Причард или Карстеърс — сигурно е бил блъснат от скалата.

— Но защо? — попита Мойра.

— Не разбирате ли? За нас е напълно ясно. Сигурно се съм се изразила много добре. Както и да е, ние решихме, че е бил блъснат и че вероятно Роджър Басингтън-френч го е направил.

— Роджър Басингтън-френч? — Мойра явно се забавляваше.

— Проверихме всичко. Виждате ли, по това време той е бил там, вашата снимка изчезна и изглежда, че е единственият, който е могъл да я смени.

— Разбирам — замислено каза Мойра.

— И после — продължи Франки, — аз катастрофирах точно тук. Изумително съвпадение, нали? — тя погледна втренчено Боби, опитвайки се да го предупреди. — Телефонирах на Боби и го помолих да дойде тук като мой шофьор, за да поогледаме нещата.

— Ето, сега знаете как стоят нещата — каза Боби, приемайки малкото отклонение от истината, което Франки бе направила. — И върхът беше, когато снощи разхождах из двора на Грейндж и се натъкнах на вас — оригинала на тайнствената снимка.

— Разпознахте ме много лесно — каза Мойра елека усмивка.

— Да — отговори Боби. — Навсякъде бих разпознал оригинала на тази снимка.

Без особена причина Мойра се изчерви. После изглежда й хрумна някаква мисъл и тя рязко погледна от единия към другия.

— Истината ли ми казвате? — попита тя. — Вярно ли е, че сте дошли тук… случайно? Или защото… защото — гласът й потреперя противно на волята й — … подозирате съпруга ми?

Боби и Франки се спогледаха. После Боби каза:

— Давам ви честната си дума, че преди да дойдем тук дори не бяхме чували за съпруга ви.

— О, ясно — тя се обърна към Франки. — Съжалявам, лейди Франсис, но си спомням вечерта, когато бяхме поканени на вечеря. Джеспър, моят съпруг не спираше да ви задава въпроси за катастрофата. Не знам защо. Но може би, мисля си сега, е подозирал, че не е била истинска.

— Е, ако наистина искате да знаете, не беше — каза Франки. — Уф, сега се чувствам по-добре! Всичко беше нагласено много внимателно. Но то нямаше нищо общо с вашия съпруг. Цялата работа беше инсценирана, защото искахме да… да… как се казва? — да се доберем до сведения за Роджър Басингтън-френч.

— За Роджър? — Мойра се намръщи и се усмихна объркано. — Изглежда абсурдно — каза тя откровено.

— Все пак, фактите са си факти — отсече Боби.

— Роджър? О, не — тя поклати глава. — Той може да бъде слаб или буен. Може да направи дългове или да се забърка в скандал. Но да блъсне някой от скала… Не, просто не мога да си го представя.

— Знаете ли — каза Франки, — аз също не си го представям много добре.

— Но тази снимка трябва да я е взел той — изрече упорито Боби. — Слушайте ме, мисис Никълсън, сега ще изброя фактите.

Той направи това бавно и внимателно. Когато приключи, тя кимна разбиращо с глава.

— Зная какво имате предвид. Изглежда много страшно.

Тя замълча за миг и после неочаквано изрече:

— Защо не го попитате?