Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (7)

Глава седма
Бягство от смъртта

Франки спря своето широко зелено Бентли пред голяма старинна къща, над входната врата, на която стоеше надпис: „Свети Асаф“.

Франки излезе отвън и обръщайки се, извади голям букет лилии. После натисна звънеца. Жена с униформата на медицинска сестра отвори вратата.

— Мога ли да видя мистър Джоунс? — попита Франки.

Очите на сестрата огледаха Бентлито, лилиите и Франки с подчертан интерес.

— За кого да предам?

— Лейди Франсис Дъруент.

Сестрата се развълнува и пациентът й се издигна в очите й. Тя поведе Франки по стълбите до една стая на първия етаж.

— Имате посещение, мистър Джоунс. Я да видим, кой мислите, че е? Такава хубава изненада за вас.

Всичко това беше бодрото настроение, характерно за болниците.

— О, Боже! — изненада се Боби. — Ако това не е Франки!

— Здравей, Боби. Донесох задължителните цветя. Доста напомнят за гробища, но изборът беше ограничен.

— О, лейди Франсис — намеси се сестрата — толкова са хубави. Ще ги сложа във вода.

Тя излезе от стаята.

Франки седна на един стол, очевидно за посетители.

— Е, Боби, какво значи всичко това?

— Много уместен въпрос — призна Боби. — Аз съм сензацията на болницата. Огромна доза морфин. Ще пишат за мен в „Лансет“ и в „БМС“.

— Какво е БМС? — прекъсна го Франки.

— „Британско Медицинско Списание“.

— Добре. Продължавай. Дай още няколко инициала.

— Знаеш ли, момичето ми, че и една десета от това, което са ми дали, е фатална доза? Трябваше да съм мъртъв шестнадесет пъти досега. Истина е, че възстановяване се е получавало и след много по-големи дози, но и това беше добре, не мислиш ли? Аз съм героят тук. Преди това не са имали случай като моя.

— Колко мило от тяхна страна!

— Нали? Дай им само да говорят за всички други пациенти.

Медицинската сестра се върна, носейки лилиите във вази.

— Истина е, нали, сестро? — попита Боби. — Не сте имали никога случай като моя?

— О, вие не трябваше да сте тук — отговори медицинската сестра, — а в гробищата. Но има приказка, че само добрите умират млади — тя се изкиска на остроумието си и излезе.

— Ето — каза Боби. — Ще видиш, ще се прочуя из цяла Англия.

Той продължи да говори. Леките признаци на комплекс за малоценност, които бе проявил при последната си среща с Франки, сега бяха изчезнали напълно. Изпитваше силно и егоистично задоволство да разказва и най-малката подробност от случая.

— Стига толкова — прекъсна го Франки. — В действителност много-много не се интересувам от стомашни помпи. Ако те слуша човек, ще си помисли, че досега никой не е бил отравян.

— Доста е забавно да те отровят с толкова морфин и да прескочиш трапа — изтъкна Боби. — Остави това, ти не си достатъчно впечатлена.

— Много лошо за тези, които са те отровили — каза Франки.

— Зная. Прахосване на изключително качествен морфин.

— Беше в бирата, нали?

— Да. Разбираш ли, някакви хора ме намерили да спя като мъртвец, опитали се да ме събудят и не могли. Уплашили се, отнесли ме в един чифлик и повикали доктор.

— По-нататък зная — припряно каза Франки.

— Отначало помислили, че съм го взел нарочно. След като чуха историята ми, излязоха да потърсят бутилката от бира, намериха я, където я бях хвърлил и я анализираха — очевидно утайката бе напълно достатъчна.

— Няма ли следи за това как морфинът е попаднал в бутилката?

— Никакви. Разпитали са в кръчмата, откъдето я бях купил, отворили и други бутилки и всичко било съвсем нормално.

— Значи някой е сложил морфина в нея, докато си спял?

— Така е. Спомням си, че лентичката отгоре не бе залепена както трябва.

Франки кимна замислено.

— Значи думите ми във влака онзи ден се оказаха верни.

— Какво каза?

— Че този мъж — Причард — е бил блъснат от скалата.

— Това не беше във влака, а на гарата — уточни Боби.

— Все едно.

— Но защо…

— Скъпи, очевидно е. Защо някой ще иска да те премахне? Не си щастлив наследник или нещо такова?

— Но може да стана. Някоя пралеля в Нова Зеландия или там някъде, за която никога не съм чувал, може да ми остави всичките си пари.

— Глупости. Без да те познава. Ако не те познава, за какъв дявол ще оставя пари на четвъртия син? В тези тежки времена дори един свещеник може да няма четвърти син! Не, всичко е напълно ясно. Никой няма полза от смъртта ти, така че това отпада. Значи е отмъщение. Нали не си прелъстил някоя аптекарска щерка?

— Не мога да си спомня — с достойнство отговори Боби.

— Зная. Човек не си брои прелъстяванията. Но бих казала направо, че ти не си съблазнил нито една.

— Караш ме да се изчервявам, Франки. И защо все пак трябва да е аптекарска щерка?

— Свободен достъп до морфин. Не е толкова лесно да се намери морфин.

— Е, не съм прелъстявал аптекарска щерка.

— И нямаш никакви явни врагове?

Боби поклати глава.

— Е, видя ли — победоносно каза Франки. — Мъжът сигурно е блъснат от скалата. Какво мисли полицията?

— Че е бил луд.

— Глупости. Лудите не скитат с неограничени запаси от морфин да търсят странни бутилки от бира, в които да го слагат. Не, някой е блъснал Причард от скалата. След една-две минути се появяваш ти, той решава, че си го видял и трябва да си разчисти сметките с теб.

— Не мисля, че е много вероятно обяснение, Франки.

— Защо не?

— Преди всичко, не съм видял нищо.

— Да, но той не знае това.

— А ако бях видял нещо, щях да го кажа на следствието.

— Предполагам, че е така — неохотно се съгласи Франки и размисли малко. — Може би си е помислил, че ти си видял нещо, което не си сметнал за кой знае какво, а то в действителност е било важно. Звучи много безсмислено, но схващаш ли същността?

Боби кимна.

— Да. Разбирам какво искаш да кажеш, но ми изглежда малко вероятно.

— Сигурна съм, че тази история при скалата има нещо общо с това. Ти си бил на местопрестъплението в то първият човек…

— Томас също беше там — припомни й Боби. — А него никой не се опита да го отрови.

— Може би ще се опитат — бодро каза Франки. — А може да са се опитали и да не са успели.

— Всичко изглежда доста невероятно.

— Мисля, че е логично. Щом като две необикновени неща се случват в мъртвило като Марчболт… Чакай… има и трето!

— Какво?

— Тази работа, която са ти предложили. То, разбира се, е дреболия, но признай, че е странно. Никога не съм чувала за чуждестранна фирма, която е специализирана да издирва най-обикновени офицери, уволнили се от флотата.

— Най-обикновени, казваш?

— Тогава все още не си бил в БМС. Но разбираш какво искам да кажа. Видял си нещо, което не е трябвало… или поне те — които и да са — мислят така. Много добре. Първо се опитват да те отстранят, като ти предлагат работа в чужбина. После, когато това се проваля, се опитват да те ликвидират.

— Не е ли твърде драстично? Все пак поемат голям риск.

— О, но убийците винаги са страшно неразумни. Колкото повече убийства правят, толкова повече им се иска да убиват.

— Като „Третото кърваво нетно“ — спомни си Боби за едни от любимите си романи.

— Да, също и в истинския живот — Смит и неговите съпруги, Армстронг и разни други.

— Добре, но, Франки, какво, за Бога, съм видял?

— Ето в това, разбира се, е проблемът — призна Франки. — Съгласна съм, че всъщност може и да не е самото блъскане, защото щеше да кажеш. Явно има нещо около самия мъж. Може би е имал белег по рождение или пръсти с двойна става, или нещо странно, физически необичайно.

— Идва ти наум д-р Торндайк, разбирам. Не би могло да е нещо такова, защото каквото видях аз, полицията също би го видяла.

— Прав си. Предположението ми беше идиотско. Много е трудно, нали?

— Това е приятна теория — каза Боби. — Кара ме да се чувствам значим. Но все пак, не мисля, че е нещо повече от теория.

— Сигурна съм, че съм права — Франки стана. — Трябва да тръгвам. Да дойда ли да те видя утре?

— О, да. Дърдоренето на медицинските сестри става доста скучно. Впрочем, върнала си се от Лондон много бързо.

— Скъпи, дойдох веднага щом чух за теб. Страшно вълнуващо е да имаш романтично отровен приятел.

— Не мисля, че морфинът е толкова романтичен — припомни си Боби.

— Е, до утре. Да те целуна или не?

— Не е заразно — окуражи я Боби.

— Тогава старателно ще изпълня дълга си към болния — целуна го тя леко. — Ще се видим утре.

Когато излизаше, медицинската сестра донесе чая на Боби.

— Често я виждам на снимки по вестниците. Не си прилича много. И, разбира се, виждала съм я да кара колата си. Но никога толкова отблизо, че да говорим. Не е много надута, нали?

— О, не — каза Боби. — В никакъв случай не бих нарекъл Франки надута.

— Казах на старшата, че е съвсем нормална. Хич не е надменна. Казах на старшата: „Тя е точно като мене и тебе“.

Категорично несъгласен с това мнение, Боби не отговори. Разочарована от мълчанието му, сестрата напусна стаята.

Боби остана насаме с мислите си.

Допи си чая. После прехвърли през съзнанието си възможностите по теорията на Франки и приключи, отхвърляйки я категорично. После потърси други развлечения.

Погледът му се спря на вазите с лилии. Страшно мило от страна на Франки, че му донесе всички тези цветя — те разбира се, бяха чудесни, но по-добре да му бе донесла няколко криминални романа. Задържа поглед на масичката до себе си. Имаше един роман на Оида, екземпляр от „Джон Халифакс, джентълмен“ и последният брой на седмичника „Марчболт Уийкли Таймс“. Той взе „Джон Халифакс, джентълмен“.

След пет минути го остави. За човек, чел „Третото кърваво нетно“, „Случаят с убития ерцхерцог“ и „Странното приключение на Флорентин Дегър“ на „Джон Халифакс“ от мисис Мълок Крейк някак му липсваше действие. С въздишка той взе последния брой на „Марчболт Уийкли Таймс“.

След малко започна да натиска звънеца под възглавницата си така енергично, че накара медицинската сестра да се втурне в стаята.

— Какво има, мистър Джоунс? Прилоша ли ви?

— Позвънете в Замъка — извика Боби. — Кажете на лейди Франсис, че трябва да се върне незабавно тук.

— О, мистър Джоунс, не можете да изпратите такова съобщение.

— Така ли? — ядоса се Боби. — Ако ми беше позволено да стана от това проклето легло, щяхте да видите дали мога или не мога. А сега трябва да го направите вместо мен.

— Но тя едва ли се е прибрала.

— Вие не познавате това Бентли.

— Тя няма да си е изпила чая.

— Вижте какво, моето момиче — заяви Боби, — недейте да стоите и да спорите с мен. Позвънете както ви казах. Съобщете й, че веднага трябва да дойде тук, защото открих нещо много важно.

Победена, сестрата излезе, макар и с нежелание. Тя предаде съобщението на Боби леко променено.

Ако това няма да причини голямо неудобство на лейди Франсис, мистър Джоунс моли тя да се върне, защото има да й каже нещо много важно. Но, разбира се, само ако това няма да затрудни лейди Франсис.

Лейди Франсис отговори кратко, че идва веднага.

— Това показва — сподели сестрата с колежките си, — че тя го харесва! Няма съмнение.

Франки пристигна възбудена.

— Какви са тези отчаяни съобщения?

Боби седеше в леглото с яркочервени петна по бузите. В ръката си държеше броя на „Марчболт Уийкли Таймс“

— Виж това, Франки.

Франки погледна.

— Е?

— Тази снимка ли имаше предвид, когато каза, че е доизкусурена, но е съвсем като мисис Кейман? — посочи с пръст Боби неясната репродукция на една снимка. Под нея беше написано:

ПОРТРЕТЪТ, НАМЕРЕН У МЪРТВИЯ, ЧРЕЗ КОЙТО БЕ ИДЕНТИФИЦИРАН. МИСИС АМЕЛИЯ КЕЙМАН, СЕСТРА НА ПОЧИНАЛИЯ.

— Така казах — и го потвърждавам. Не виждам нищо, за което да вдигаш такъв шум.

— Не повече отколкото аз.

— Но ти каза…

— Знам, че казах. Но, разбираш ли, Франки… ТОВА НЕ Е СНИМКАТА, КОЯТО ИЗВАДИХ ОТ ДЖОБА НА МЪРТВИЯ…

Те се спогледаха.

— Тогава, в такъв случай… — бавно започна Франки.

— Трябва да е имало две снимки…

— … което е малко вероятно…

— … или…

Те млъкнаха.

— Онзи мъж — как му беше името? — попита Франки.

— Басингтън-френч! — отговори Боби.

— Сигурна съм!