Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (33)

Глава тридесет и трета
Сензация в кафене „Ориент“

Как Боби и Франки успяха да излязат от пощата, без да се опозорят, нито един от тях не разбра.

Навън, сякаш се бяха наговорили, те се погледнаха и си стиснаха ръцете смеейки се.

— В къщата — през цялото време! — възкликна Боби.

— А аз прегледах сто и осемдесет Евънси! — оплака се Франки.

— Сега разбирам защо на Басингтън-френч му беше толкова забавно, като разбра, че в крайна сметка не знаем кой е Евънс.

— И, разбира се, това беше опасно от тяхна гледна точка. Ти и Евънс в действителност сте били под един покрив.

— Хайде — каза Боби. — Следващата спирка е Марчболт.

— Като да минеш под дъгата — каза Франки. — Отново в бащината къща.

— Остави това — възрази Боби. — Трябва да направим нещо за Беджър. Имаш ли някакви пари, Франки?

Тя отвори чантата си и извади оттам една шепа банкноти.

— Дай му ги и му кажи да говори с кредиторите си и също, че Франки ще купи гаража и ще го назначи за управител.

— Добре — отговори Боби. — Важното сега е да действаме бързо.

— Защо това ужасно бързане?

— Не зная, но имам чувството, че нещо ще се случи.

— Какъв ужас! Тогава да тръгваме.

— Ще успокоя Беджър. Иди и докарай колата.

— Никога няма да купя онази четка за зъби — каза Франки.

След пет минути ги видяха да се отдалечават бързо от Чипинг Самъртън. Боби никога не бе карал бавно.

Неочаквано Франки каза:

— Виж какво, Боби, не е достатъчно бързо.

Боби погледна спидометъра, който в този момент показваше осемдесет, и изсъска:

— Не виждам какво повече можем да направим.

— Можем да наемем самолет — каза Франки. Само седем мили са от летището до Марчболт.

— Милото ми момиче! — възкликна Боби.

— Ако направим това, ще бъдем вкъщи след два часа.

— Добре — каза Боби. — Да наемем самолет.

Цялата работа започна да прилича на фантастичен сън. Защо това нечовешко бързане да се стигне до Марчболт? Боби не знаеше. Подозираше, че и Франки не знае. Беше просто едно чувство.

В Мийдж от Франки потърси д-р Доналд Кинг. Показа се млад, не особено спретнат на вид млад мъж, който се изненада, не я вижда.

— Здравей, Франки — каза той. — Не съм те виждал цяла вечност. Какво искаш?

— Един самолет — отговори Франки. — Ти се занимаваш с такива неща, нали?

— О, да. Къде искаш да отидеш?

— Искам бързо да се прибера у дома.

Мистър Доналд Кинг повдигна вежди.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Не съвсем — отвърна Франки, — но това е главната цел.

— О, добре, можем скоро да те уредим.

— Ще ти дам чек — каза Франки.

След пет минути вече летяха.

— Франки — попита Боби, — защо правим това?

— Нямам ни най-малка представа — отговори Франки. Но чувствам, че трябва. А ти?

— Колкото и да ти е странно, и аз. Но не зная защо. В края на краищата нашата мисис Робъртс няма да излети на метла.

— Би могла. Помни, че не знаем какво е решил Басингтън-френч.

— Вярно — замислено отговори Боби.

Смрачаваше се, когато пристигнаха. Самолетът ги остави в парка и след пет минути Боби и Франки пътуваха към Марчболт в крайслера на лорд Марчингтън.

Спряха пред къщата на викария — паркингът му не беше пригоден за скъпи коли. После изскочиха от колата.

„Скоро ще се събудя — помисли Боби. — Какво правим и защо?“

На прага стоеше дребна фигура. Франки и Боби я познаха още в първия момент.

— Мойра! — възкликна Франки.

Мойра се обърна. Олюляваше се леко.

— О, толкова се радвам да ви видя. Не зная какво да правя.

— Но какво, за Бога, ви доведе тук?

— Същото, което и вас, предполагам.

— Открила сте кой е Евънс? — попита Боби.

Мойра кимна.

— Да. Дълго е за разказване…

— Да влезем вътре — каза Боби.

Но Мойра се отдръпна.

— Не, не — бързо изрече тя. — Нека отидем някъде да поговорим. Трябва да ви кажа нещо, преди да влезем в къщата. В града има ли кафене или нещо такова? Някъде, където можем да отидем?

— Добре — каза Боби и неохотно се отдръпна от вратата. — Но защо…

Мойра тропна с крак.

— Ще разберете, когато ви го кажа. О, хайде! Няма нито минута за губене.

Те отстъпиха пред нейната настойчивост. На главната улица се намираше кафене „Ориент“, чието някак помпозно име не отговаряше на обстановката вътре. Влязоха и тримата. Беше доста спокоен момент — шест и половина.

Седнаха на една малка масичка в ъгъла и Боби поръча три кафета.

— И сега? — попита той.

— Почакайте да донесат кафето — отговори Мойра.

Сервитьорката се върна и остави трите чашки хладко кафе пред тях, без да бърза.

— И сега? — повтори Боби.

— Чудя се откъде да започна — каза Мойра. — Отивах с влака за Лондон. Наистина страхотно съвпадение. Движех се по коридора и… — тя млъкна. Беше седнала с лице към вратата и се облегна напред вторачено.

— Сигурно ме е проследил — прошепна тя.

— Кой? — извикаха в един глас Франки и Боби.

— Басингтън-френч.

— Виждала ли сте го?

— Отвън е. Видях го. С една червенокоса жена.

— Мисис Кейман — извика Франки.

Двамата с Боби скочиха и се втурнаха към вратата. Мойра запротестира, но никой от тях не я чу. Огледаха улицата надлъж и нашир, но от Басингтън-френч нямаше и следа. Мойра ги настигна.

— Отиде ли си? — попита тя с разтреперан глас. — О! Внимавайте. Той е опасен — страшно опасен.

— Нищо не може да направи, докато сме всички заедно — каза Боби.

— Съвземете се, Мойра — възмути се Франки. — Не бъдете такава страхливка.

— Е, за момента не можем да направим нищо — каза Боби и тръгна към масата. — Продължавайте разказа си, Мойра.

Той вдигна чашката си с кафе. Франки изгуби равновесие, залитна срещу него и кафето се разля на масата.

— Съжалявам — каза Франки.

Тя протегна ръка към съседната маса, която беше отрупана с всевъзможни подправки. На нея имаше поставка с две шишенца олио и оцет.

Необичайните действия на Франки приковаха вниманието на Боби. Тя взе шишенцето с оцета, изпразни го и започна да го пълни с кафе.

— Откачаш ли, Франки? — попита Боби. — Какво, по дяволите, правиш?

— Вземам проба от това кафе, за да го анализира Джордж Арбътнот — отговори Франки.

Обърна се към Мойра.

— Играта свърши, Мойра! Всичко ми стана ясно, когато преди малко стояхме на вратата! Когато блъснах Боби и го накарах да си разлее кафето, видях лицето ви. Сложихте нещо в чашите ни, щом ни изпратихте към вратата след Басингтън-френч. Играта свърши, мисис Никълсън, Темпълтън или както искате да се наричате!

— Темпълтън? — извика Боби.

— Погледни я — извика Франки. — Ако отрича, помоли я да дойде у вас, за да видим дали мисис Робъртс няма да я познае.

Боби я погледна. Видя това лице — това преследващо го, тъжно лице, преобразено от демонична ярост. Хубавата уста се отвори и изля поток от зли и грозни ругатни. Тя бръкна в чантата си.

Боби бе все още смаян, но реагира моментално. Неговата ръка беше тази, която натисна спусъка.

Куршумът прелетя покрай главата на Франки и се заби в стената на кафене „Ориент“.

За първи път в историята на кафенето една от сервитьорките се разтича. С див вик тя излетя на улицата, крещейки:

— Помощ! Убийство! Полиция!