Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (4)

Глава четвърта
Следствието

Следствието за смъртта на Алекс Причард бе проведено на следващия ден. Д-р Томас даде показания за това как е открил трупа.

— Тогава още ли беше жив? — попита съдията.

— Да, все още дишаше. Надежда за възстановяване обаче нямаше. И… — докторът продължи строго професионално.

Съдията се притече на помощ на съдебните заседатели.

— На прост разговорен език гръбнакът на мъжа беше счупен?

— Щом предпочитате да се изразите по този начин — отговори тъжно д-р Томас.

Той описа как е отишъл за помощ, след като оставил умиращия на грижите на Боби.

— А причината за това нещастие, д-р Томас. Какво е вашето мнение?

— Бих казал, че по всяка вероятност (тъй като нямаме свидетелски показания за душевното му състояние), покойният е паднал от скалата по невнимание. От морето пълзеше мъгла, а точно на това място пътечката рязко извива навътре. Поради мъглата покойният може да не е забелязал опасността и да е продължил направо — и в този случай две крачки биха го отвели в пропастта.

— Нямаше ли следи от насилие? Нещо, което би могло да говори за това?

— Мога единствено да кажа, че всички налични наранявания напълно се обясняват с удрянето на тялото в скалите 50–60 фута надолу.

— Остава ли въпросът за самоубийство?

— Разбира се, това е напълно възможно. Дали покойникът е паднал поради невнимание или се е хвърлил отгоре — това не мога да кажа.

Следващият призован бе Робърт Джоунс.

Боби обясни, че играел голф с доктора и топката му отхвръкнала към морето. В този момент падала мъгла и било трудно да се види. Сторило му се, че чува вик и за миг се зачудил дали топката не е ударила някой, който е вървял по пътечката. Решил обаче, че не е възможно да е отишла толкова далеч.

— Намерихте ли топката?

— Да, беше на около сто ярда от пътечката.

После описа как са я търсили до следващата площадка за голф и как е погледнал в пропастта.

Тук съдията го прекъсна, тъй като неговите показания бяха повторение на тези на доктора. Попита го конкретно обаче за вика, който бе чул или си мислеше, че е чул.

— Беше просто вик.

— Вик за помощ?

— О, не. Стори ми се, че някой извика. Пък и не съм съвсем сигурен, че съм чул добре.

— Вик на изненада?

— По-скоро нещо такова — каза с благодарност Боби. — Звук, които човек би надал, ако неочаквано го удари топка.

— Или ако направи крачка в бездната, мислейки, че стъпва на пътека?

— Да.

После, Боби обясни, че мъжът всъщност е умрял около пет минути след като докторът тръгнал за помощ, и мъките му приключиха.

Съдията вече искаше да пристъпи към същността на въпроса.

Призована бе мисис Клио Кейман.

Боби пое дълбоко дъх от изненада и разочарование. Къде беше лицето от снимката, изпаднала от джоба на мъртвия? „Фотографите — помисли си с възмущение той — са най-лошият тип лъжци.“ Снимката очевидно е била направена преди няколко години, но дори и в такъв случай бе трудно да се повярва, че красавицата с големи очи е могла да се превърне в тази нагла на вид жена с оскубани вежди и явно боядисана коса. „Времето е нещо страшно“ — помисли си Боби. Как например би изглеждала Франки след двадесет години? Той леко потръпна.

Междувременно Амелия Кейман, Сейнт Ленърдс Гардънс №17, Падингтън, даваше показания. Покойникът бил единственият й брат, Александър Причард. За последен път го видяла преди трагедията, когато той й съобщил, че ще тръгне на обиколка из Уелс. Малко преди това се бил завърнал от Изтока.

— Беше ли той щастлив и в нормално душевно състояние?

— О, напълно! Алекс винаги е бил в добро настроение.

— Сигурна ли сте, че не му е тежало нещо?

— О, сигурна съм. Той с удоволствие очакваше своята обиколка.

— Да е имал наскоро някакви финансови проблеми или неприятности от друг характер?

— Ами, в действителност, що се отнася за това не бих могла да ви кажа — отговори мисис Кейман. — Разбирате ли, той току-що се бе върнал, а преди това не го бях виждала десет години и нито веднъж не ми е писал. Но ме водеше на театри и на обеди в Лондон и ми направи един-два подаръка, така че е малко вероятно парите да не са му стигнали. Беше в много добро настроение и не мисля, че е имал някакви неприятности.

— Какво работеше брат ви, мисис Кейман?

Дамата изглеждаше леко затруднена.

— Ами, не мога да кажа, че знам с точност. Изследвания — така го наричаше той. Рядко беше в Англия.

— Известни ли са ви причини, по които той би могъл да сложи край на живота си?

— О, не, не ми се вярва да е направил такова нещо. Сигурно е било злополука.

— Как си обяснявате факта, че брат ви не е носил багаж със себе си? Даже и раница?

— Той не обичаше да носи раница. Предпочиташе да изпраща колети. Пусна един в деня, преди да тръгне, като взе само нощните си принадлежности и чифт чорапи — само че го адресира в Дарбишър, вместо в Денбишър, така че днес е получен там.

— О, това обяснява нещата.

Мисис Кейман продължи да разказва как са се свързали с нея чрез фотографа, чието име било на снимката, която носел брат й. Тя пристигнала със съпруга си в Марчболт и веднага познала тялото на брат си.

Когато изрече последните думи, жената подсмръкна силно и започна да плаче.

Съдията каза няколко успокоителни думи и я отпрати. После се обърна към съдебните заседатели. Тяхната задача бе да посочат причината за смъртта на този мъж. За радост работата изглеждаше съвсем проста. Нямаше данни мистър Причард да се е тревожил за нещо или да е бил в депресия или в душевно състояние, в което е могъл да сложи край на живота си. Напротив бил в добро здраве и настроение и се готвел за почивката си. За нещастие, когато от морето се вдигала мъгла, скалната пътечка ставаше опасна и вероятно ще се съгласят с него, че вече е време да се направи нещо за това.

Решението на съдебните заседатели бе взето бързо.

— Според нас покойникът е намерил смъртта си при злополука и бихме искали да добавим, че по наше мнение градският съвет незабавно трябва да вземе мерки за поставянето на ограда или парапет на пътечката откъм морето, където започва пропастта.

Съдията кимна одобрително. Следствието приключи.