Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (10)

Глава десета
Подготовка за произшествие

След една седмица Боби започна работа с Беджър в Лондон. Той бе получил няколко загадъчни съобщения от Франки, повечето с толкова нечетлив почерк, че въобще не бе успял да направи нещо повече, освен да се чуди върху значението им. Така или иначе, главният им смисъл явно беше, че Франки има план и той (Боби) не трябваше да прави нищо, докато не се чуе с нея. Това беше добре, защото нямаше свободно време, тъй като нещастният Беджър вече бе успял по всякакъв начин да омотае както себе си, така и бизнеса, и Боби се зае да оправя кашата, в която приятелят му явно се бе забъркал.

Междувременно младежът беше изключително предпазлив. Ефектът от морфина го бе накарал да стане подозрителен към храната и напитките и го бе накарал да вземе пистолета си в Лондон, което му беше малко досадно.

Той почти бе започнал да чувства, че цялата работа е била един кошмар, когато Бентлито на Франки забуча по уличката и спря пред гаража. Боби излезе да я посрещне с изцапани от смазка работни дрехи. Франки беше на волана и до нея седеше един доста унил млад мъж.

— Здравей, Боби — каза Франки. — Това е Джордж Арбътнот. Лекар е и ще имаме нужда от него.

Боби трепна леко, докато той и Джордж Арбътнот неохотно си кимнаха.

— Сигурна ли си, че ще имаме нужда от лекар? — попита той. — Не си ли до известна степен песимистка?

— Нямам предвид, че ще имаме нужда от него по този начин — отговори Франки. — Той ни трябва за плана, който съм направила. Виж какво, може ли да отидем някъде и да поговорим?

Боби се огледа.

— Ами ето там е стаята ми.

— Идеално — каза Франки. Тя излезе от колата и заедно с Джордж Арбътнот изкачиха след Боби няколко външни стъпала и влязоха в една миниатюрна стая.

— Не зная дали има къде да седнем — огледа се несигурно Боби.

Нямаше къде. Единственият стол беше зает, както изглеждаше, с целия гардероб на Боби.

— Леглото ще свърши работа — каза Франки.

Тя се тръшна на него. Джордж Арбътнот направи същото и то изпращя в знак на протест.

— Обмислила съм всичко — започна Франки. — Като начало ни трябва кола. Ще вземем една от вашите.

— Искаш да кажеш, че ще купиш една от нашите коли?

— Да.

— Наистина много мило от твоя страна, Франки — отговори Боби с горещо одобрение. — Но няма нужда. Не искам да затруднявам приятелите си — всичко си има граници.

— Грешиш — възрази Франки. — В крайна сметка случаят е съвсем друг. Зная какво имаш предвид — нещо като да купиш ужасни дрехи и шапки от някои приятели, които започват бизнеса си. Досадно, но трябва да се направи. Сега случаят не е такъв. Аз наистина имам нужда от кола.

— Ами Бентлито?

— Бентлито не става.

— Ти си луда — каза Боби.

— Не, не съм. Бентлито не става за това, за което ми трябва.

— За какво ти трябва?

— Да го разбия.

Боби простена и се хвана за главата.

— Явно не съм много добре тази сутрин.

Джордж Арбътнот заговори за първи път. Гласът му беше плътен и меланхоличен.

— Тя има предвид, че ще претърпи катастрофа.

— Откъде знае? — удиви се Боби. Франки въздъхна раздразнено.

— Така или иначе, изглежда, че започнахме погрешно. Чуй сега внимателно, Боби, и се опитай да разбереш какво ще ти кажа. Зная, че обикновено си разсеян, но сигурно ще можеш да разбереш, ако се съсредоточиш.

Тя млъкна, после продължи:

— Аз съм по следите на Басингтън-френч.

— Виж ти, виж ти!

— Басингтън-френч… нашият Басингтън-френч — живее в Мероуей Корт в село Стейвърли в Хемпшир. Мероуей Корт принадлежи на брата на Басингтън-френч и нашият Басингтън-френч живее там с брат си и неговата съпруга.

— Чия съпруга?

— На брат му, разбира се. Но не това е важното. Важното е как ти или аз, или пък и двамата, да се промъкнем в семейството? Аз ходих и проучих почвата. Стейвърли е най-обикновено село. Непознатите, които идват и се застояват, се набиват в очи. Това просто не трябва да става. Тъй че съставих план. Ето какво ще стане. Лейди Франсис Дъруент, карайки колата си по-скоро безразсъдно, отколкото добре, се удря в стената, близо до вратата на Мероуей Корт. Колата се разбива напълно, лейди Франсис е пострадала леко и я отнасят в къщата. Тя има сътресение на мозъка и шок и не трябва да се движи.

— Кой препоръчва това?

— Джордж. Виждаш сега за какво ни трябва Джордж. Не можем да рискуваме някой непознат доктор да каже, че нищо ми няма. Или може би някой да ме вдигне и да ме отнесе в местната болница. Не, случва се следното. Джордж минава, също с кола — по-добре да ни предоставиш втора — вижда произшествието, изскача и се намесва. „Аз съм лекар, всички се отдръпнете!“ Това, в случай че има кой да се отдръпне. — „Трябва да я отнесем в къщата — коя е тя, Мероуей Корт? Тук ще е добре. Трябва да я прегледам!“ — Отнасят ме в най-хубавата свободна стая, семейство Басингтън-френч или съчувстват или се възпротивяват, но във всеки случай Джордж ги убеждава. Преглежда ме и съставя заключение. За щастие не е толкова сериозно, колкото си е мислел. Няма счупени кости, освен опасно сътресение. Трябва да остана на легло два-три дни. След това ще мога да се върна в Лондон. И после Джордж си тръгва, и това ми позволява да спечеля благоразположението на семейството.

— А аз къде влизам?

— Не влизаш.

— Но виж какво…

— Мило мое дете, помни, че Басингтън-френч те познава. А за мен няма ни най-малка представа. Още повече, аз съм в силна позиция, защото имам титла, разбираш колко е полезно това. Не съм просто непозната млада жена, получила достъп до къщата с някакви странни намерения. Аз съм дъщеря на граф и към мен ще се отнасят с уважение. И Джордж е истински лекар и всичко е извън всякакво съмнение.

— О, предполагам, че всичко е наред — каза нещастно Боби.

— Мисля, че е забележително добре скроен план — гордо заяви Франки.

— И аз нищо няма да правя? — попита Боби, който продължаваше да се чувства онеправдан — като куче, което неочаквано е било лишено от кокал. Той чувстваше, че това е негов собствен случай, а сега бе отстранен.

— Разбира се, че ще правиш, скъпи. Пускай мустаци.

— Да. За колко време стават?

— Две-три седмици, мисля.

— Боже! И през ум не ми минаваше, че ставало толкова бавно. Не можеш ли да го ускориш?

— Не. Защо да не си сложа изкуствени?

— Те винаги изглеждат прекалено изкуствени и се усукват, падат или миришат на разтворено в спирт лепило. Чакай малко, всъщност… има начин, струва ми се, да се докарат съвсем като истински, като се лепят косъмче по косъмче. Според мен един театрален перукер ще ти направи.

— Вероятно ще си помисли, че се опитвам да се скрия от закона.

— Няма значение какво си мисли.

— Имам мустаци. После?

— Обличаш шофьорска униформа и докарваш Бентлито в Стейвърли.

— О, разбирам — засия Боби.

— Ето това ми е идеята — каза Франки. — Никой не се заглежда в един шофьор така, както се заглежда в друг човек. Пък и Басингтън-френч те е видял само за една-две минути и вероятно е бил прекалено притеснен как да смени снимките, за да те гледа внимателно. За него си бил просто играч на голф. Не като семейство Кейман, които са седели срещу теб, говорили са ти и са се опитвали да те преценят. Хайде на бас, че ако те види в шотландска униформа, Басингтън-френч няма да те познае дори без мустаци. Възможно е само да си помисли, че лицето ти му напомня някого — нищо повече. А с мустаци си в пълна безопасност. Кажи ми сега как ти се струва планът ми?

Боби се замисли.

— Да ти кажа право, Франки — каза великодушно той, — мисля, че е много добър.

— В такъв случай — веднага реши Франки, — да идем да купим няколко коли. Знаеш ли, мисля, че Джордж ти счупи леглото.

— Няма значение — отговори гостоприемно Боби. — Никога не е било съвсем наред.

Те слязоха в гаража, където нервен на вид млад мъж с приятна усмивка ги посрещна с едно неопределено хо-хо-хо. Видът му леко се помрачаваше от факта, че в очите му имаше известна неохота да погледне към тях.

— Здрасти, Беджър — каза Боби. — Спомняш си Франки, нали?

Беджър не си я спомняше ясно, но отново каза хо-хо-хо по мил начин.

— Когато за последен път те видях — вметна Франки, — ти беше с главата надолу в калта, а ние те дърпахме за краката.

— Ами, така ли — учуди се Беджър. — Ами това т-т-трябва да е било в У-У-У-Уелс.

— Точно така — потвърди Франки. — Там беше.

— Винаги съм бил о-о-отвратителен е-е-е-ездач — призна Беджър. — И в-в-в-все още си е така — добави печално той.

— Франки иска да купи кола — каза Боби.

— Две коли — уточни Франки. — За Джордж също трябва една. Неговата е счупена.

— Можем да му дадем една под наем — предложи Боби.

— Добре, елате и вижте какво имаме в н-н-н-наличност — покани ги Беджър.

— Изглеждат много елегантни — каза Франки, ослепена от аления и ябълковозеления цвят.

— Изглеждат наред — мрачно вметна Боби.

— З-з-з-забележително добри цени за Крайслер на старо — заяви Беджър.

— Не, не този — отсече Боби. — В крайна сметка, каквото и да купи Франки, то трябва да издържи четиридесет мили.

Беджър хвърли на съдружника си укоряващ поглед.

— Този Стендърд бере душа — продължи Боби. — Но мисля, че е това, което ви трябва. Есексът е прекалено добър за тази работа. Ще издържи двеста мили, преди да се разпадне.

— Добре — съгласи се Франки. — Ще взема Стендърда.

Беджър дръпна колегата си малко настрана.

— К-к-какво мислиш за ц-ц-цената? — промърмори той. — Не искам да м-м-мамим много твоите приятели. Д-д-д-десет лири?

— Десет лири е добре — включи се в разговора Франки — Плащам веднага.

— Коя е тя всъщност? — попита Беджър със силен шепот.

Боби му отвърна по същия начин.

— За п-п-първи път ми се случва някой с т-т-т-титла да п-п-п-плати в брой — каза с уважение Беджър.

Боби последва Франки и Джордж до Бентлито.

— Кога ще действаш? — попита той.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори Франки. — Мислехме за утре следобед.

— Виж какво, мога ли да дойда? Ще си сложа брада, ако искаш.

— Разбира се, че не — каза Франки. — Една брада би развалила всичко, ако падне, когато не трябва. Но не виждам защо да не бъдеш мотоциклетист — с каскет й очила. Какво мислиш, Джордж?

Джордж Арбътнот се обади за втори път.

— Добре. Колкото повече, толкова по-весело — каза той с глас, още по-меланхоличен от преди.