Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (12)

Глава дванадесета
Във вражеския лагер

„Е, ето ме — помисли си Франки. — Точно във вражеския лагер. Останалото е моя работа.“

На вратата се почука и влезе мисис Басингтън-френч.

Франки се повдигна леко на възглавницата.

— Ужасно съжалявам, че ви причиних цялото това безпокойство — каза тя със слаб глас.

— Глупости — възрази мисис Басингтън-френч. Франки отново чу този хладен привлекателен провлечен глас с лек американски акцент и си спомни думите на лорд Марчингтън, че един от фамилията Басингтън-френч в Хемпшир се оженил за някаква американска наследница. — Д-р Арбътнот твърди, че ако си почивате ще се оправите напълно до един-два дни.

Франки почувства, че в този момент трябва да каже нещо за „грешка“ и „умопомрачение“, но се боеше да не сбърка.

— Изглежда мил — намеси се тя. — Беше много любезен.

— Изглежда много способен млад мъж — сподели мисис Басингтън-френч. — Било е истински късмет, че тъкмо е минавал.

— Да, нали? Не че имах нужда от него, разбира се.

— Но вие не трябва да говорите — продължи домакинята. — Ще изпратя прислужницата си с някои неща за вас, след което да ви настани в леглото както трябва.

— Ужасно мило от ваша страна.

— Няма нищо.

Франки усети моментно безпокойство, когато другата жена си отиде.

„Хубаво мило създание — помисли си тя. — И нищо не подозира.“

За първи път почувства, че играе лош номер на домакинята. Съзнанието й толкова бе увлечено от представата за убиеца Басингтън-френч, блъснал една доверчива жертва в пропастта, че въображението й не бе допускало второстепенни участници в драмата.

„Е добре — помисли си Франки — сега трябва да свикна и с това. Но предпочитам да не беше толкова мила.“

Прекара мрачен следобед и вечер, лежейки в затъмнената си стая. Мисис Басингтън-френч погледна един-два пъти, за да провери как е, но не остана.

На следващия ден обаче Франки поиска да дръпнат завесите и изрази желание за компания. Домакинята дойде и поседя известно време при нея. Те откриха много общи познати и приятели и в края на този ден Франки с угризение осъзна, че са станали приятелки.

Мисис Басингтън-френч спомена няколко пъти за съпруга си и за малкото си момченце Томи. Тя изглеждаше обикновена жена, дълбоко привързана към дома си, но нещо подсказваше на Франки, че не е особено щастлива. Понякога в очите й се появяваше израз, който не бе признак на спокойствие.

На третия ден Франки стана и бе представена на господаря на къщата.

Той беше едър мъж, със скована челюст, с любезна, но някак неопределена физиономия. Изглежда прекарваше по-голямата част от времето затворен в кабинета си. Франки реши, че е много привързан към съпругата си, макар и почти да не се интересуваше от нейните тревоги.

Томи, малкото момче, беше седемгодишно, здраво, палаво дете. Силвия Басингтън-френч очевидно го обожаваше.

— Толкова е хубаво тук — въздъхна Франки. Тя се бе излегнала на шезлонга в градината. — Не зная дали от удара в главата или от нещо друго, но имам чувството, че не искам да мърдам. Бих лежала тук с векове.

— Можете да си лежите — каза Силвия Басингтън-френч със спокойния си, безразличен тон. — Не, честно ви казвам. Не бързайте да се връщате в града. Разбирате ля — продължи тя, — за мен е голямо удоволствие, че сте тук. Толкова сте весела и приятна. Това така ме ободрява.

„Значи тя има нужда от ободряване“ — мина през ума на Франки. В същия миг се засрами от себе си.

— Чувствам, че наистина станахме приятелки — продължи другата жена.

Франки още повече се засрами. Това, което правеше, беше долно — долно, долно, долно. Ще се откаже! Ще се върне в града…

Домакинята продължи:

— Тук няма да бъде толкова скучно. Утре се връща братът на моя съпруг. Ще го харесате, сигурна съм. Всички харесват Роджър.

— Той с вас ли живее?

— От време на време. Той е неспокойна натура. Нарича себе си черната овца в семейството и може би в известен смисъл е така. Не се задържа на една работа много — всъщност не мисля, че някога през живота си наистина е работил нещо. Но някои хора са си такива — особено в старите родове. И те са обикновено много обаятелни. Роджър е безкрайно симпатичен. Не знам какво щях да правя без него през пролетта, когато Томи се разболя.

— Какво му беше на Томи?

— Падна от люлката. Изглежда бе завързана на изгнил клон, който се счупи. Роджър много се разстрои, защото го люлееше. Беше го засилил, както обичат децата. Първо си помислихме, че гръбнакът на Томи е счупен, но се оказа, че е само леко натъртен и сега се оправи напълно.

— Той наистина изглежда добре — усмихна се Франки, като чу весели викове в далечината.

— Зная. Изглежда съвсем здрав. Напълно спокоен. Но никак не му върви. Миналата зима едва не се удави.

— Така ли? — многозначително запита Франки.

Тя не мислеше вече да се връща в града. Чувството й за вина бе стихнало.

Злополуки!

Дали Роджър Басингтън-френч бе специализиран по злополуките, чудеше се тя. Каза:

— Ако наистина нямате нищо против, с удоволствие ще остана по-дълго. Но дали съпругът ви няма да има нещо против?

— Хенри? — устните на мисис Басингтън-френч се извиха странно. — Не, няма. Хенри няма нищо против каквото и да било. Особено напоследък.

Франки я изгледа с любопитство.

„Ако ме познаваше по-добре, щеше да сподели нещо — помисли си тя. — Според мен в тази къща стават доста странни неща“.

Хенри Басингтън-френч се присъедини към тях за чай и Франки започна да го изучава по-отблизо. В този мъж наистина имаше нещо странно. Беше съвсем определен тип — добродушен, обичащ спорта, обикновен провинциален джентълмен. Но такъв човек не трябваше да седи и да потрепва с опънати докрай нерви, да потъва в мисли, без да забелязва никого, или да дава груби и заядливи отговори на всичко, което му се каже. Не че постоянно беше такъв. По-късно същата вечер, на вечеря, той се показа в съвсем различна светлина. Шегуваше се, смееше се, разказваше вицове и беше, за човек с неговите способности, доста остроумен. „Прекалено остроумен“ — помисли си Франки. Остроумието му беше някак неестествено и необичайно за него.

„Има доста странни очи — помисли тя. — Малко ме плашат.“

И все пак не можеше да подозира със сигурност точно Хенри Басингтън-френч в нещо? В онзи фатален ден в Марчболт е бил брат му, а не той.

Колкото до брат му, Франки се помъчи да си го представи с нарастващо любопитство. Според нея и Боби, мъжът беше убиец. Щеше да се срещне лице в лице с убиец.

Усети моментно изнервяне.

Но, в крайна сметка, можеше ли той да се досети?

Как би могъл по някакъв начин да я свърже с успешно извършеното престъпление?

„Сама си измислям тревоги“ — помисли си тя.

Роджър Басингтън-френч пристигна точно следващия следобед.

Франки не се срещна с него преди чая. Тя все още трябваше да „почива“ следобеда.

Когато излезе в градината, където бе сервиран чаят, Силвия се усмихна:

— Ето я нашата болна. Братът на моя съпруг — лейди Франсис Дъруент.

Франки видя висок, строен мъж, малко над тридесетте, с много приятни очи. Въпреки че й стана ясно какво бе имал предвид Боби, когато бе казал, че той сигурно носи монокъл и има мустаци, тя самата бе по-склонна да види яркосиньото в очите му. Здрависаха се. Той каза:

— Чух как сте се опитали да съборите стената на градината.

— Ще призная — отговори Франки, — че съм най-лошият шофьор на света. Но карах една ужасно стара таратайка. Собствената ми кола бе излязла от строя и купих евтино една, втора употреба.

— Един много красив млад лекар я извади от развалините — каза Силвия.

— Беше доста приятен — съгласи се Франки.

В този момент се появи Томи и се хвърли към чичо си радостно писукане.

— Купи ли ми влакче? Каза, че ще ми купиш! Каза, че ще ми купиш!

— О, Томи, не се пита за подаръци! — скара му се Силвия.

— Всичко е наред, Силвия. Обещах му. Донесох ти влакчето, приятелче — той погледна към снаха си. — Хенри няма ли да пие чай?

— Най-вероятно не. Като че ли не се чувства много добре днес — в гласа й имаше задавена нотка. После добави импулсивно. — О, Роджър, толкова се радвам, че се върна!

За миг той постави ръка на рамото й.

— Всичко е наред, Силвия, скъпа.

След чая Роджър се заигра с влакчето с племенника си. Франки ги наблюдаваше с объркани мисли. Това със сигурност не беше човек, който блъска хора от скалите! Този чаровен млад мъж не можеше да е хладнокръвен убиец!

Но тогава тя и Боби трябва да са сбъркали напълно. Грешка, що се отнасяше до него, разбира се.

Сега тя беше сигурна, че Басингтън-френч не е блъснал Причард от скалата.

Тогава кой?

Все още беше убедена, че покойният е бил блъснат. Кой го е направил? И кой е сложил морфина в бирата на Боби?

При тази мисъл тя изведнъж си обясни особените очи на Хенри Басингтън-френч и зениците им като малки точици. Беше ли Хенри Басингтън-френч наркоман?