Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (25)

Глава двадесет и пета
Мистър Спрег разказва

Накрая тя изпелтечи:

— Откъде разбрахте?

Съвсем не искаше да каже това. На практика, миг по-късно тя бе готова да си отхапе езика заради тази глупост, но думите бяха изречени и мистър Спрег не би бил никакъв адвокат, ако не усетеше, че в тях се съдържа признание.

— Знаете нещо около тази работа, така ли, лейди Франсис?

— Да — отговори Франки.

Тя се запъна, въздъхна дълбоко и продължи:

— Всъщност всичко това е моя работа, мистър Спрег.

— Аз съм изумен — каза той.

В гласа му имаше борба — възмутеният адвокат беше във война с бащински настроения адвокат на семейството.

— И как стана това? — попита той.

— Беше само шега — промълви Франки. — Ние… ние искахме да вършим нещо.

— И на кого му хрумна идеята да се представи за мен? — попита мистър Спрег.

Франки го погледна и мозъкът й заработи отново, вземайки бързо решение.

— На младия херцог… — тя замълча. — Наистина не трябва да споменавам имена. Не е честно.

Но тя разбра, че нещата се бяха обърнали в нейна полза. Съмняваше се, че мистър Спрег ще прости на сина на викария подобна дързост, но слабостта му към благороднически имена го накара да бъде снизходителен към наглостта на един херцог. Той отново стана любезен.

— О! Вие младите… вие младите — смънка той, размахвайки пръст. — Какви главоболия докарвате. Нямате представа, лейди Франсис, колко сериозни усложнения от правен характер могат да възникнат от една съвсем безобидна на пръв поглед шега, хрумнала ви ей така, изведнъж. Уж само на майтап, но понякога е изключително трудно да се отървеш от съда.

— Толкова сте великодушен, мистър Спрег — сериозно изрече Франки. — Наистина, дори и един човек на хиляда не би го приел като вас. Наистина ужасно ме е срам.

— Не, не, лейди Франсис — бащински каза мистър Спрег.

— О, но така е. Струва ми се, че е била мисис Ривингтън. Какво точно ви каза тя?

— Мисля, че писмото е тук. Получих го само преди час и половина.

Франки протегна ръка и мистър Спрег й го подаде изражението на човек, който сякаш казваше: „Ето, сама виж докъде са те довели със собствените ти глупости.“

Драги мистър Спрег, — пишеше мисис Ривингтън, — много глупаво от моя страна, наистина, но току-що си спомних нещо, което може да Ви помогне за онзи ден, когато ме посетихте. Алън Карстеърс спомена, че отивал на някакво място, наречено Чипинг Самъртън. Не зная дали тази подробност би Ви била от полза?

За мен бе изключително интересно онова, което ми казахте за случая на Малтревърс. С най-сърдечни поздрави,

Искрено Ваша Едит Ривингтън.

— Виждате, че нещата могат да бъдат много сериозни — каза мистър Спрег строго, но с нотка на доброжелателност. — Разбрах, че има нещо съмнително. Може би във връзка със случая на Малтревърс или с моя клиент, мистър Карстеърс…

Франки го прекъсна.

— Алън Карстеърс ваш клиент ли беше?

— Да. Дойде при мен за съвет, когато за последен път бе в Англия преди месец. Познавате ли мистър Карстеърс, лейди Франсис?

— Бих казала, че го познавам — отвърна Франки.

— Изключително привлекателна личност — въздъхна мистър Спрег. — Донесе в кантората ми полъх на… ъ-ъ… широко отворени пространства.

— Идвал е да се посъветва с вас за завещанието на Мистър Савидж, нали? — попита Франки.

— О! — възкликна мистър Спрег. — Да не би вие да му дадохте тази идея? — той не можа да си спомни точно по чия препоръка идва. Съжалявам, че не можах да направя повече за него.

— Какво го посъветвахте да направи? — попита Франки. — Или не би било подходящо да ми го кажете от професионална гледна точка?

— В случая не — усмихна се мистър Спрег. — По мое мнение нищо не можеше да се направи, нищо, освен ако близките на мистър Савидж не бяха готови да пръснат доста пари, за да изяснят случая — което, както подразбрах, не бяха готови, или по-точно не бяха в състояние да направят. Никога не съм съветвал да се внася един случай в съда, ако няма някаква надежда за успех. Законът, лейди Франсис, е странно нещо. Съдържа увъртания и обрати, които изненадват съзнание, несвикнало да мисли юридически. Моето мото винаги е било да не се стига до съд.

— Цялата работа е много любопитна — каза Франки замислено. Имаше слабото усещане, че ходи боса по под с набодени пирони. Всеки миг можеше да настъпи някой и играта щеше да се провали.

— Подобни случаи не са чак толкова редки, колкото си мислите — увери я мистър Спрег.

— Случаи на самоубийства? — попита Франки.

— Не, не, имах предвид случаи на въздействие. Мистър Савидж беше практичен бизнесмен и все пак беше като восък в ръцете на тази жена. Не се съмнявам, че тя много добре си е знаела работата.

— Бих искала да ми разкажете цялата история отначало — каза Франки смело. — Мистър Карстеърс толкова… е, толкова се палеше, че така и не разбрах ясно нещата.

— Случаят беше изключително прост — отговори мистър Спрег. Мога да ви изложа фактите — всеки може да ги открие — тъй че нямам нищо против да го сторя.

— Тогава ми разкажете всичко — повтори Франки.

— Мистър Савидж тъкмо се бе върнал в Англия от Съединените щати през ноември миналата година. Той беше, както знаете, изключително богат човек без близки роднини. По време на пътуването се запознал с една дама… а… ъ-ъ… мисис Темпълтън. Нищо повече не се знае за мисис Темпълтън, освен че била много красива и някъде на заден план, за удобство, имала съпруг.

Семейство Кейман, помисли си Франки.

— Тези презокеански пътувания са опасни — продължи мистър Спрег, клатейки глава усмихнато. — Мистър Савидж явно е бил твърде увлечен. Приел поканата на дамата да й погостува в малката й вила в Чипинг Самъртън. Точно колко често е ходел там не бих могъл да твърдя, но няма съмнение, че все повече и повече е изпадал под влиянието й. После дошла трагедията. От известно време мистър Савидж се тревожел за здравето си. Страхувал се, че може би страда от неизлечима болест…

— Рак? — попита Франки.

— Да, всъщност става въпрос за рак. Тази мисъл напълно го завладяла. По това време гостувал у семейство Темпълтън. Те го убедили да отиде до Лондон и да се консултира със специалист. Така и направил. Лейди Франсис, ще ви доверя нещо. Този специалист, много голям при това — един от най-добрите в професията си години наред, на следствието се закле, че мистър Савидж не е боледувал от рак и той му го е казал, но мистър Савидж бил така завладян от собствената си вяра, че не искал да приеме истината, когато я чул. Сега, абсолютно непредубедено, лейди Франсис, познавайки медицинската професия, мисля, че нещата може да са били малко по-различни. Ако симптомите на мистър Савидж са усъмнили доктора, той може да е говорил сериозно, удължавайки лице, да е споменал за някои скъпи лечения и убеждавайки го, че няма рак, все пак да е създал впечатление, че има нещо много сериозно. Мистър Савидж, водейки се от мълвата, че докторите обикновено скриват от пациента истината, че е болен от тази именно болест, е приел думите му нагаждайки ги към това, в което той вярвал. Успокоителните думи на доктора не са били истина — той страдал от болестта, от която си е мислел, че страда.

Така или иначе мистър Савидж се е върнал в Чипинг Самъртън сериозно разтревожен. Виждал е пред себе си болезнена и бавна смърт. Научих, че някои от членовете на неговия род са починали от рак и той взел решение да не преживява същите страдания, които видял при тях. Повикал адвокат — много авторитетен член на една изключително уважавана фирма, който написал едно последно завещание, което мистър Савидж подписал и предал за съхранение на адвоката. Същата вечер мистър Савидж изпил свръхдоза хлорал, като оставил писмо, в което обяснява, че е предпочел бърза и безболезнена смърт, пред дълга и мъчителна. В това завещание мистър Савидж оставя сумата от седемстотин хиляди лири на мисис Темпълтън, а останалата част на определени благотворителни организации.

Мистър Спрег се облегна на стола. Сега той се забавляваше.

— Съдът произнесе обичайната съчувствена присъда „самоубийство, плод на болно съзнание“, но мисля, че не можем поради този факт да твърдим, че е бил с болно съзнание, когато е направил завещанието. Не мисля, че някой съд би се произнесъл така. Завещанието е правено в присъствието на адвокат, по чието мнение болният е бил несъмнено здравомислещ и в пълно съзнание. Смятам, че не можем да докажем незаконно влияние. Мистър Савидж не е обезнаследил някой близък човек — единствените му роднини са били далечни братовчеди, които рядко е виждал. В действителност те живеят в Австралия, струва ми се.

Мистър Спрег млъкна.

— Становището на мистър Карстеърс беше, че едно такова завещание не е никак характерно за мистър Савидж. Мистър Савидж не е имал предпочитания към благотворителността и винаги е бил на твърдото мнение парите да се предават на кръвни роднини. Обаче мистър Карстеърс нямаше документи, с които да докаже тези твърдения, пък и, както аз му посочих, хората променят възгледите си. В това завещание се предвиждаше парите да се дадат на благотворителни организации, както и на мисис Темпълтън. Освен това завещанието е било легализирано.

— В този момент нямаше ли възражения? — попита Франки.

— Както казах, роднините на мистър Савидж не живеят в страната и не знаеха почти нищо за случая. Мистър Карстеърс повдигна въпроса. Той се върнал от пътешествие из вътрешността на Африка, постепенно научил подробности за случая и дойде, за да види дали може да се направи нещо. Бях принуден да му кажа, че според мен нищо не може да се направи. Важно е действителното владеене на собствеността, а мисис Темпълтън беше я получила. Още повече, тя бе напуснала страната и бе отишла да живее, струва ми се, в Южна Франция. Отказа да влиза в каквато и да било кореспонденция по случая. Предложих на мистър Карстеърс да го посъветвам нещо, но той реши, че не е нужно, и се съгласи с мен, че нищо не може да се направи — или по-скоро, че нещо е можело да се направи по онова време, което по мое мнение е крайно съмнително, но вече е твърде късно.

— Разбирам — кимна Франки. — И никой ли не знае нищо за тази мисис Темпълтън?

Мистър Спрег поклати глава и сви устни.

— Един мъж като мистър Савидж за неговото познаване на живота би трябвало да не се подвежда така лесно, но… — мистър Спрег поклати тъжно глава, сякаш виждаше безбройните клиенти, които би трябвало да знаят по-добре и които бяха идвали при него, за да не стигнат случаите им до съда.

Франки стана.

— Мъжете са странни създания — каза тя и протегна ръка. — Довиждане, мистър Спрег. Бяхте чудесен. Просто чудесен. Така ме е срам.

— Вие, младите, бъдете по-внимателни — повтори Мистър Спрег, клатейки глава към нея.

— Бяхте същински ангел — усмихна се Франки. Тя сърдечно стисна ръката му и си тръгна.

Мистър Спрег отново седна до масата.

Мислеше.

Младият херцог…

Имаше само двама херцози, които можеха да бъдат наречени по този начин.

Кой беше?

Взе книгата на благородните фамилии.