Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (30)

Глава тридесета
Бягство

Мъжът на пода ги гледаше. Пенснето му беше паднало, шапката му също. Не можеше и да става въпрос за по-нататъшни преструвки. Около веждите се виждаха остатъци от грим, но това беше хубавото, леко празно лице на Роджър Басингтън-френч.

Той заговори със собствения си приятен тенор, сякаш произнасяше приятен монолог.

— Много интересно — каза той. — Наистина много добре знаех, че човек, вързан там, където беше ти, не би могъл да хвърли обувка през този прозорец. Но понеже обувката беше сред счупените стъкла, аз го сметнах за причина и следствие и приех, че макар да е невъзможно, невъзможното бе станало. Интересно.

След като никой не проговори, той продължи така със същия замислен глас.

— Значи, в крайна сметка, спечелихте играта. Много неочаквано и крайно неприятно. Мислех си, че добре съм ви заблудил.

— И сам се заблудихте — каза Франки. — Вие фалшифицирахте онова писмо от Боби, предполагам?

— Този път проявих талант — отговори скромно Роджър.

— А Боби?

Лежейки по гръб, Роджър се усмихваше мило и като че ли изпитваше удоволствие да ги осведомява.

— Знаех, че ще отиде в Грейндж. Трябваше само да го причакам в храстите близо до пътечката. Бях точно зад него, когато той отстъпи назад, след като доста тромаво бе скочил от едно дърво. Изчаках врявата да стихне и после го чукнах по тила с една торбичка пясък. Оставаше само да го пренеса до там, където бях оставил колата, набутах го на задната седалка и го докарах тук. Прибрах се у дома, преди да съмне.

— А Мойра? — попита Боби. — Не я ли накарахте да отиде някъде?

Роджър се изсмя. Въпросът изглежда го развесели.

— Фалшифицирането е много полезен занаят, драги мой Джоунс — каза той.

— Свиня — отговори Боби.

Франки се намеси. Тя все още бе изпълнена с любопитство, а затворникът им явно беше склонен да говори.

— Защо се представихте за д-р Никълсън? — попита тя.

— А защо не? — сякаш сам си задаваше въпроса Роджър. — Отчасти мисля, защото ми беше забавно да разбера дали мога да ви заблудя. Ти беше толкова сигурна, че добрият стар Никълсън е в играта — той се засмя, а Франки се изчерви. — И то само защото те подложи на нещо като кръстосан разпит за подробностите около произшествието ти по своя надут начин. Това беше една негова дразнеща черта — точност в детайлите.

— А наистина ли — бавно запита Франки, — той е напълно невинен?

— Като младенец — отговори Роджър. — Но ми направи добра услуга. Привлече вниманието ми върху твоето произшествие. Този и другият инцидент ме накараха да разбера, че ти може да не си това толкова младо и невинно създание, което изглеждаше. После стоях до теб, когато ти телефонира една сутрин и чух шофьорът ти да казва „Франки“. Имам доста добър слух. Помолих те да ме откараш до града и ти се съгласи, но изпита облекчение като промених решението си. След това… — той замълча и доколкото все още можеше, помръдна завързаните си рамене. — Беше много забавно да гледам как приписваш всичко на Никълсън. Той е безобиден стар глупак, но на вид е точно като някой учен суперпрестъпник от филмите. Помислих си, ме мога да поддържам заблудата ви. В крайна сметка, човек никога не знае. Дори и най-добре замислените планове се провалят, както показва настоящото ми затруднено положение.

— Има едно нещо, което трябва да ми кажете — погледна го Франки. — Просто изгарям от любопитство. Кой е Евънс?

— О! — възкликна Басингтън-френч. — Нима вие не знаете? — разсмя се той. — Това е много забавно. Показва колко тъп може да бъде човек.

— Нас ли имате предвид? — попита Франки.

— Не — отговори Роджър. — В случая имам предвид себе си. Знаете ли, щом не сте разбрали кой е Евънс, не мисля, че ще ви кажа. Ще запазя това като своя собствена малка тайна.

Положението беше странно. Бяха си разменили ролите с Басингтън-френч, а все още по някакъв необясним начин той им бе отнел възможността да тържествуват. Лежеше на пода завързан и беше техен пленник, а всъщност владееше положението.

— И какви са плановете ви, ако мога да запитам? — поинтересува се той.

До този момент никой не бе съставил никакъв план. Боби доста неубедително промърмори нещо за полиция.

— Това е най-доброто, което можете да направите — каза весело Роджър. — Обадете им се и ме предайте на тях. Обвинението ще бъде отвличане, предполагам. Много добре, не мога да го отрека — погледна той Франки. — В съда ще се обоснова с необуздана страст.

Франки се изчерви.

— А за убийство? — попита тя.

— Мила моя, нямате никакви доказателства. Абсолютно никакви. Помисли и ще видиш.

— Беджър — каза Боби, — ти най-добре стой тук и го наглеждай. Аз ще сляза долу да позвъня на полицията.

— Внимавай — предупреди го Франки. — Не знаем колко може да са в къщата.

— Освен мен няма никой — каза Роджър. — Действах сам.

— Не мога да ти вярвам — грубо отговори Боби.

Той се надвеси над него и провери възлите.

— Всичко е наред. Здраво са завързани. ПО-добре всички да слезем долу. Можем да заключим вратата.

— Ужасно подозрителен си, нали, скъпи приятелю? — каза Роджър. — В джоба ми има пистолет, ако го искате. Вас може и да ви зарадва, а в моето положение не ми е особено полезен.

Като не обърна внимание на присмехулния му тон, Боби се наведе и взе оръжието.

— Много мило от твоя страна — каза той. — Ако искаш да знаеш, наистина ме кара да се чувствам по-добре.

— Чудесно — каза Роджър. — Зареден е.

Боби взе свещта и те излязоха от стаята, оставяйки Роджър да лежи на пода. Боби заключи вратата. Държеше пистолета в ръка.

— Тръгвам пръв — каза той. — Трябва да бъдем напълно сигурни и да не объркваме нещата сега.

— Той е с-с-странна птица, а? — каза Беджър като обърна глава назад по посока на стаята, от която излязоха.

— Просто чудесно умее да губи — отговори Франки. Дори и сега тя все още не се бе освободила напълно от чара на този забележителен млад мъж — Роджър Басингтън-френч.

Доста разнебитени стълби водеха надолу към главната площадка. Наоколо бе тихо. Боби погледна над перилата. Телефонът беше долу в салона.

— ПО-добре първо да прегледаме в тези стаи — каза той. — Не трябва да позволим да ни ударят от тима.

Беджър отвори всички врати поред. От четирите спални три бяха празни. В четвъртата, на леглото лежеше крехка фигура.

— Това е Мойра! — извика Франки.

Останалите се втурнаха към нея. Мойра лежеше като мъртва и само гърдите и едва-едва се издигаха и отпускаха.

— Спи ли? — попита Боби.

— Мисля, че е упоена — отговори Франки. Озърна се. Върху малък емайлиран поднос на една маса до прозореца беше оставена спринцовка. Имаше и малка спиртна лампа и игла за инжектиране на морфин.

— Според мен ще се оправи — каза тя. — Но трябва да извикаме лекар.

— Да слезем долу и да телефонираме — предложи Боби.

Те отидоха долу в хола. Франки се опасяваше, че телефонният кабел може да е прерязан, но страховете й се оказаха напразни. Свързаха се с полицейския участък съвсем безпроблемно, но срещнаха доста трудности, когато трябваше да обяснят нещата. Местната полиция имаше големи предубеждения към повикванията и гледаше на тях като на груба шега.

Но най-накрая ги убедиха и Боби остави слушалката с въздишка на облекчение. Той беше обяснил, че им е нужен и лекар и полицаят обеща да доведе някого.

След десет минути пристигна кола с един инспектор, един полицай и един възрастен мъж, на когото професията му бе изписана на челото.

Боби и Франки ги посрещнаха и след като още веднъж доста набързо обясниха нещата, ги поведоха към тавана.

Боби отключи вратата и застина на място онемял. На пода имаше купчина разрязани въжета. Под счупения прозорец на покрива бе изтеглено едно легло, а върху него бе поставен стол.

От Роджър Басингтън-френч нямаше и следа.

— Худини ли — каза Боби. — Той е надминал и самия Худини. Как по дяволите е разрязал тези въжета?

— Може да е имал нож в джоба си — предположи Франки.

— Дори и да е имал, как е могъл да го използва? И двете му ръце бяха завързани на гърба.

Инспекторът се изкашля. Всичките му първоначални съмнения се върнаха. Той бе още по-склонен от всякога да гледа на цялата работа като на измама.

Боби и Франки заразказваха дълга история, която с всяка минута звучеше все по-невероятно.

Докторът беше тяхното спасение. След като излезе от стаята, в която лежеше Мойра, той докладва веднага, че е била упоена с морфин или някаква смес от опиати. Не приемал състоянието й за сериозно и смятал, че тя ще се събуди след четири-пет часа.

Предложи да я отведат в някоя добра болница.

Боби и Франки се съгласиха с това, тъй като не виждаха какво друго може да се направи. Оставиха имената и адресите си на инспектора, който прояви съмнение, особено в това, което Франки му каза, и вече можеха да напуснат Тюдор Котидж, като със съдействието на инспектора успяха да се настанят в „Седем звезди“ в селото.

Тук, все още с чувството, че гледат на тях като на престъпници, те с благодарност се оттеглиха в стаите си, една двойна за Боби и Беджър и една миниатюрна за Франки.

Няколко минути след това на вратата на Боби се почука.

Беше Франки.

— Сетих се нещо — каза тя. — Щом този тъп инспектор е толкова убеден, че ние сме измислили всичко това, аз имам доказателство, че бях упоена с хлороформ.

— Наистина ли? Къде?

— В сандъка за въглища — решително заяви Франки.