Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (14)

Глава четиринадесета
Д-р Никълсън

Франки се зае със Силвия на следващата сутрин.

Тя започна с безгрижния въпрос:

— Как беше името на онзи мъж, който споменахте снощи? Алън Карстеърс, така ли? Имам чувството, че съм чувала това име преди.

— Предполагам, че сте го чували. Той беше много известен, струва ми се. Канадец е — естествоизпитател, ловец на едър дивеч и пътешественик. В действителност аз не го познавам. Едни наши приятели, семейство Ривингтън, го доведоха един ден тук на обяд. Много привлекателен мъж — едър, загорял и с хубави сини очи.

— Сигурна съм, че съм чувала за него.

— Никога по-рано не е бил в Англия, доколкото зная. Миналата година бил на пътешествие из Африка с онзи милионер, Джон Савидж, който си мислеше, че е болен от рак, и се самоуби по трагичен начин. Карстеърс беше обиколил целия свят. Източна Африка, Южна Америка — просто навсякъде, струва ми се.

— Изглежда, че е бил личност, доста склонна към приключения — предположи Франки.

— Да, така е. Много привлекателен.

— Забавно — такъв човек да прилича на мъжа, който падна от скалата в Марчболт — каза Франки.

— Чудя се всеки ли си има двойник.

Те сравниха подобни случаи, цитирайки Адолф Бек и споменавайки влака от Лион. Франки се стараеше да не се интересува повече от Алън Карстеърс. Ако проявеше прекомерен интерес към него, това щеше да е фатално. В собственото си съзнание обаче тя чувстваше, че напредва. Беше напълно убедена, че жертвата от Марчболт е бил Алън Карстеърс. Той отговаряше на всички условия. Нямаше близки приятели и роднини в тази страна и бе малко вероятно изчезването му да се забележи за известно време. Отсъствието на един мъж, който често пътува до Източна Африка и Южна Америка, не би се почувствало веднага. Още повече, съобрази Франки, макар Силвия Басингтън-френч да бе забелязала приликата със снимката във вестника, на нея и през ум не й минаваше, че това наистина е същият мъж.

„Доста интересен вид психология — помисли си Франки. — Ние рядко подозираме, че хора, с които се е случило нещо, са тези, с които наистина сме се срещали.“

Много добре тогава. Мъртвият беше Алън Карстеърс. Следващата стъпка бе да узнае повече за него. Връзката му с рода Басингтън-френч изглежда не беше особено силна. Тук съвсем случайно са го довели приятели. Как се казваха? Ривингтън. Франки запомни това име с намерение да го използва по-късно.

То със сигурност беше нещо, което можеше да се разследва. Но би било добре да се върви бавно. За Алън Карстеърс трябваше да се прави много дискретно разследване.

„Не искам да бъда отровена или ударена по главата — помисли си с гримаса Франки. — Те бяха напълно готови да ликвидират Боби за нищо и половина…“

Мислите й стигнаха до фразата, от която започна всичко. Евънс! Кой беше Евънс? Каква беше ролята на Евънс?

„Банда, търгуваща с наркотици“ — реши Франки. Може би някакъв родственик на Карстеърс е бил измамен и той е решил да приключи. Може би е дошъл в Англия с такова намерение. Евънс може да е бил един от бандата, който е напуснал и е отишъл да живее в Уелс. Карстеърс е подкупил Евънс да предаде другите, Евънс се е съгласил, Карстеърс е дошъл тук, за да се види с него, някой го е проследил и го е убил.

Беше ли този някой Роджър Басингтън-френч? Изглеждаше доста невероятно. Семейство Кейман бяха много по-близо до това, което Франки си представяше като банда контрабандисти на наркотици.

И все пак — тази снимка. Само да имаше някакво обяснение за тази снимка!

Същата вечер д-р Никълсън и съпругата му щяха да дойдат на вечеря. Франки тъкмо привършваше тоалета си, когато чу, че колата им спря пред външната врата. Прозорецът й гледаше от тази страна и тя надникна.

Един висок мъж тъкмо слизаше от тъмносин Талбът откъм страната на шофьора.

Франки се прибра замислена.

Карстеърс е бил канадец. Д-р Никълсън беше канадец. Д-р Никълсън имаше и тъмносин Талбът.

Абсурдно е, разбира се, да се гради нещо върху това, но то не навеждаше ли просто на размисъл?

Д-р Никълсън беше едър мъж, чието поведение издаваше потенциална сила. Говореше бавно и като цяло казваше много малко, но някак съумяваше да направи всяка дума да звучи като нещо важно. Носеше очила с голям диоптър и зад тях бледосините му очи проблясваха замислено.

Съпругата му беше крехко създание на около двадесет и седем години, хубава, всъщност красавица.

„Изглежда леко нервна — помисли си Франки, — и бъбри доста възбудено, сякаш за да скрие това.“

— Чух, че сте претърпели произшествие, лейди Франсис — каза д-р Никълсън точно когато сядаше до нея на масата за вечеря.

Франки разказа за катастрофата. Учуди се защо се чувства толкова нервна, докато правеше това. Докторът проявяваше съвсем естествен интерес. Защо тя имаше чувството, че се оправдава срещу обвинение, което не бе отправено? Имаше ли някаква причина, за Бога, заради която докторът да се съмнява в катастрофата?

— Ужасно неприятно — каза той, когато тя привърши може би доста по-подробния от необходимото разказ. — Но явно сте се възстановили много добре.

— Смятам, че все още не е излекувана. Затова е при нас — каза Силвия.

Погледът на доктора се спря на Силвия. На устните му се появи нещо подобно на много лека усмивка, но почти незабавно изчезна.

— Тя трябва да остане при вас колкото е възможно по-дълго — сериозно каза той.

Франки седеше между своя домакин и д-р Никълсън. Тази вечер Хенри Басингтън-френч определено не беше в настроение. Седеше със скръстени ръце, не ядеше почти нищо и не участваше в разговора.

Мисис Никълсън, която седеше до него, явно се затрудняваше и се обърна към Роджър с видимо облекчение. Говореше му разсеяно и Франки забеляза, че очите й почти не се отделяха от лицето на съпруга й.

Д-р Никълсън говореше за живота на село.

— Знаете ли какво е култура, лейди Франсис?

— Имате предвид начетеност? — попита доста озадачена Франки.

— Не, не. Говорех за бактерии. Те се развиват в специално приготвен серум. Селото, лейди Франсис, е нещо подобно. Има време, пространство и безкрайно свободно време — разбирате ли, подходящи условия за развитие.

— Лоши неща ли имате предвид? — попита Франки.

— Зависи от това какъв зародиш ще бъде посят, лейди Франсис.

„Ужасен разговор“ — помисли си Франки. Не разбираше защо я кара да се чувства зловещо, но беше така!

Тя каза несериозно:

— Навярно у мен са се развили само лоши качества.

Той я погледна и каза спокойно:

— О, не, не мисля така, лейди Франсис. Според мен вие винаги ще бъдете на страната на закона и реда.

Имаше ли леко наблягане на думата закон?

Мисис Никълсън изведнъж се намеси от другата страна на масата.

— Мъжът ми се гордее със способността си да преценява от пръв поглед.

Д-р Никълсън леко кимна с глава.

— Съвсем вярно, Мойра. Интересуват ме дребните неща — обърна се отново към Франки: — Чух за вашето произшествие, знаете ли. Едно нещо в него силно ме заинтригува.

— Да? — каза Франки, сърцето й в миг се разтуптя.

— Докторът, който е минал. Този, който ви е довел тук.

— Да?

— Вероятно е бил странен човек — да обърне колата си, преди да се притече да ви спаси.

— Не разбирам.

— Естествено, че не разбирате. Била сте в безсъзнание. Но младият Рийвс, момчето с колелото, е идвало откъм Стейвърли и не го е надминал никой и все пак, когато е заобиколил ъгъла, е открил разбитата кола, а колата на доктора била насочена в същата посока, в която се е движил той — за Лондон. Разбирате ли какво имам предвид? Докторът не е идвал от посоката на Стейвърли, значи трябва да е дошъл по другия път, надолу по хълма. Но в този случай колата му би трябвало да е обърната към Стейвърли. А тя не е била. Тогава той сигурно я е обърнал.

— Ако не е дошъл от Стейвърли преди известно време — каза Франки.

— Тогава колата му би трябвало да е стояла там, когато сте се спускали по хълма. Беше ли така?

Бледосините очи я погледнаха много съсредоточено през силните очила.

— Не си спомням — отговори Франки. — Не мисля.

— Говориш като детектив, Джеспър — намеси се мисис Никълсън. — И то за нищо и никакво.

— Интересувам се от дребните неща — каза Никълсън. Той се обърна към домакинята си и Франки въздъхна облекчено.

Защо я разпита по този начин? Откъде знаеше всичко за произшествието? „Дребните неща ме интересуват“, казваше. Какво се криеше зад всичко това? Франки си спомни тъмносиния Талбът и факта, не Карстеърс е бил канадец. Струваше й се, че д-р Никълсън е страшен човек.

Тя избегна контакта си с него след вечеря и се присламчи до нежната, крехка мисис Никълсън. Забеляза, че през цялото време очите на мисис Никълсън гледаха съпруга й. Любов или страх беше това, учуди се Франки?

Никълсън заговори със Силвия, а в десет и половина кимна на жена си и станаха да си вървят.

— Е — каза Роджър, след като те си тръгнаха, — какво мислите за д-р Никълсън? Много силна личност, нали?

— Също като Силвия — отговори Франки. — Не мисля, че ми допадна много. Повече харесах нея.

— Добре изглежда, но е малко луда — каза Роджър. — Или го боготвори, или изпитва смъртен страх от него, не зная кое от двете.

— И аз това се чудя — съгласи се Франки.

— Не го харесвам — обади се Силвия, — но трябва да отбележа, че у него има доста… сила. Предполагам, че лекува наркомани по твърде изумителен начин. Хора, чиито роднини са напълно отчаяни. Идват при него като последна надежда и излизат напълно излекувани.

— Да — извика изведнъж Хенри Басингтън-френч. — А знаете ли какво става там? Знаете ли ужасното страдание и душевната мъка? Един човек взима наркотици и му ги прекъсват — прекъсват му ги… и той направо луд полудява поради липсата им и си удря главата в стената. Ето това прави вашият „силен“ доктор, изтезава хората, изтезава ги… праща ги в ада… кара ги да полудеят…

Беше се разтреперил. Изведнъж се обърна и излезе от стаята.

Силвия Басингтън-френч изглеждаше уплашена.

— Какво му става на Хенри? — учудено каза тя. — Изглежда много разстроен.

Франки и Роджър не посмяха да се погледнат.

— Не изглеждаше добре цялата вечер — позволи си Франки.

— Да. Забелязах това. Напоследък е много унил. Иска ми се да не се беше отказвал от ездата. О, впрочем д-р Никълсън покани Томи утре, но не ми е много приятно той да ходи там — при всичките тези странни нервноболни и наркомани.

— Не мисля, че докторът ще му позволи да влезе в контакт с тях — каза Роджър. — Изглежда много обича децата.

— Да, мисля, че е разочарован, че няма собствени. Вероятно и тя също. Изглежда много тъжна — и доста крехка.

— Като някоя тъжна Мадона — каза Франки.

— Да, това я определя съвсем точно.

— Щом д-р Никълсън е толкова привързан към деца, предполагам, е бил на детския ви празник? — подхвърли Франки.

— За жалост точно тогава го нямаше един-два дни. Мисля, че беше в Лондон на някакво съвещание.

— Разбирам.

Качиха се да си лягат. Преди да заспи, Франки писа на Боби.