Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (22)

Глава двадесет и втора
Нова жертва

— Не — каза Роджър. — Не мисля. В края на краищата, има толкова други места, в които може да бъде лекуван, но наистина важното е да накараме Хенри да се съгласи.

— Мислите ли, че ще е трудно? — попита Франки.

— Страхувам се, че може и да е. Чухте го онази вечер. От друга страна, ако улучим момент, когато се разкайва, ще бъде съвсем различно. А, идва Силвия.

Мисис Басингтън-френч излезе от къщата и се огледа. Забеляза Роджър и Франки и тръгна през тревата към тях. Личеше, че е много притеснена и напрегната.

— Роджър, търсих те навсякъде — започна тя и когато Франки понечи да ги остави, допълни: — Не, скъпа, не си отивай. Защо да крием? Във всеки случай, мисля, че знаеш всичко. Ти подозираше от известно време, нали?

Франки кимна.

— Сляпа съм била, сляпа — горчиво въздъхна Силвия. — И двамата видяхте това, което аз и не предполагах. Само се чудех защо Хенри толкова се промени към всички ни. Това много ме наскърбяваше, но не подозирах причината.

Тя замълча, после продължа с леко променен тон.

— Щом д-р Никълсън ми каза истината, веднага отидох при Хенри. Току-що говорих с него — преглътна сълзите си тя. — Роджър, всичко ще се оправи. Той се съгласи. Ще постъпи в Грейндж утре.

— О, не! — възкликнаха Роджър и Франки едновременно.

Силвия ги погледна смаяно.

Роджър заговори непохватно.

— Знаеш ли, Силвия, мислих върху това и в края на краищата не смятам, че Грейндж е най-доброто място.

— Според теб той може да се справи сам? — попита недоверчиво Силвия.

— Не, не мисля. Но има и други места — места не толкова… е, не толкова наблизо. Убеден съм, че ако остане в този район, това ще бъде грешка.

— Сигурна съм в това — подкрепи го Франки.

— О, не съм съгласна — възрази Силвия. — Не бих понесла той да отиде някъде далеч. А д-р Никълсън е толкова мил и добър. Ще бъда по-спокойна, ако Хенри е под неговите грижи.

— Мислех си, че не обичаш Никълсън, Силвия — учуди се Роджър.

— Промених решението си — каза простичко тя. — Никой не е бил по-мил и любезен, отколкото беше той днес следобед. Глупавите ми предразсъдъци към него напълно изчезнаха.

Последва кратко мълчание. Положението беше неловко. Нито Роджър, нито Силвия знаеха какво точно да кажат.

— Бедният Хенри — въздъхна Силвия. — Съсипан е. Толкова се разстрои, когато разбра, че зная. Съгласи се, че трябва да се пребори с тази ужасна страст заради мен и Томи, но каза, че не разбирам какво ще му струва това. Сигурно е така, макар д-р Никълсън да ми го обясни съвсем подробно. Било нещо като мания — хората не съзнават какво вършат, каза той. О, Роджър, толкова е ужасно! Но д-р Никълсън наистина беше мил. Вярвам му.

— Все едно, мисля, че ще бъде по-добре… — започна Роджър. Силвия се обърна към него.

— Не те разбирам, Роджър. Защо промени мнението си? Допреди половин час ти беше напълно съгласен Хенри да постъпи в Грейндж.

— Ами… аз… имах време да помисля върху нещата и…

Силвия отново го прекъсна.

— Все пак аз съм решила. Хенри ще постъпи в Грейндж и никъде другаде.

Те стояха срещу нея и мълчаха. После Роджър каза:

— Знаеш ли, мисля да звънна на д-р Никълсън. Сега сигурно си е вкъщи. Искам… просто да си поприказвам с него за това.

Без да дочака отговора й, той се обърна и бързо влезе в къщата. Двете жени останаха да гледат след него.

— Не мога да разбера Роджър — започна Силвия. — Преди около петнадесет минути той ме караше да уредя постъпването на Хенри в Грейндж.

В тона й несъмнено се чувстваше гневна нотка.

— Така или иначе, аз съм съгласна с него — каза Франки. — Четох някъде, ме хората трябва да отидат да се лекуват колкото може по-далече от дома.

— Според мен това са глупости — отсече Силвия.

Франки не знаеше какво да прави. Неочакваната съпротива на Силвия затрудняваше нещата. Освен това тя изведнъж явно бе минала на страната на Никълсън. Много трудно бе да се намерят някакви аргументи, Франки се чудеше дали да не разкаже всичко на Силвия, но щеше ли тя да повярва? Даже Роджър не бе кой знае колко впечатлен от теорията, че д-р Никълсън има някаква вина. Силвия с нейното току-що появило се пристрастие, що се отнасяше до доктора, вероятно също би проявила скептицизъм. Дори можеше да отиде и да му разкаже всичко. Наистина беше трудно.

Един самолет премина ниско в сгъстяващия се здрач с оглушително бучене. Силвия и Франки вдигнаха очи към него, благодарни на случайността, тъй като никоя от тях не знаеше какво точно да каже. Това даде време на Франки да събере мислите си, а на Силвия да се успокои от внезапното раздразнение.

Когато самолетът изчезна над дърветата и бученето му заглъхна в далечината, Силвия изведнъж се обърна към Франки.

— Толкова е ужасно… — съкрушено каза тя. — И всички вие искате да изпратите Хенри далече от мен.

— Не, не — възрази Франки. — Не е вярно.

Тя размисли за миг.

— Само исках той да получи най-доброто лечение. А мисля, че д-р Никълсън е… шарлатанин.

— Не вярвам — извика Силвия. — Мисля, че той е много умен мъж и точно от такъв човек има нужда Хенри.

Тя предизвикателно погледна Франки. Франки се възхити от начина, по който д-р Никълсън бе успял да й въздейства за съвсем кратко време. Цялото й предишно недоверие към него изглежда се бе изпарило напълно.

В затруднение да намери отговор, Франки мълчеше.

След малко Роджър отново излезе от къщата. Изглеждаше леко задъхан.

— Никълсън още не се е прибрал — каза той. — Оставих му съобщение.

— Не разбирам защо толкова настояваш да говориш с него. Ти предложи този план, всичко е уговорено и Хенри е съгласен.

— Мисля, че аз също имам думата по въпроса Силвия — внимателно каза Роджър. — В края на краищата аз съм брат на Хенри.

— Ти сам предложи този план — упорито повтори Силвия.

— Да, но оттогава чух много неща за Никълсън.

— Какви неща? О, не ти вярвам! — тя прехапа устни, обърна се и влезе в къщата.

Роджър погледна Франки.

— Трудна работа — каза.

— Много трудна, наистина.

— Щом като Силвия веднъж е решила, ще упорства като магаре.

— Какво ще правим?

Те седнаха отново на градинската пейка и подробно обсъдиха въпроса. Роджър се съгласи с Франки, че ще бъде грешка да разкаже всичко на Силвия. Най-доброто според него би било да убедят доктора.

— Но какво точно ще му кажете?

— Не зная дали ще му кажа много, но ще му намекна доста неща. Във всеки случай съгласен съм с вас за едно нещо — Хенри не трябва да отива в Грейндж. Дори и наистина да си разкрием картите, трябва да спрем това.

— Ако го направим, ще се издадем — припомни му тя.

— Зная. Ето затова трябва да опитаме първо всичко останало. Проклетата Силвия, защо трябваше да упорства точно в този момент?

— Това показва какво влияние има този човек — каза Франки.

— Да. Знаете ли, това ме кара да вярвам, ме сигурно или не, вие в крайна сметка може би сте права за него… Какво е това?

Двамата скочиха.

— Прилича на изстрел — възкликна Франки. — Прозвуча от къщата.

Те се спогледаха, после хукнаха към сградата. Влязоха през двойната остъклена врата на гостната и стигнаха до хола. Там, с лице бяло като платно стоеше Силвия Басингтън-френч.

— Чухте ли? — попита тя. — Това беше изстрел… от кабинета на Хенри.

Тя се олюля и Роджър я подкрепи с ръка. Франки отиде до вратата на кабинета и натисна дръжката.

— Заключено е — каза тя.

— Прозорецът — напомни й Роджър.

Той положи Силвия, която беше в безсъзнание, на едно удобно канапенце и отново мина през гостната. Франки го следваше неотклонно. Заобиколиха къщата, за да стигнат до прозореца на кабинета. Той беше затворен, но те прилепиха лица до стъклото и се вторачиха вътре. Слънцето залязваше и не беше много светло, но виждаха достатъчно ясно.

Хенри Басингтън-френч лежеше върху бюрото си. Рана от куршум ясно личеше в слепоочието му, а на пода лежеше пистолет, паднал от ръката му.

— Застрелял се е! — извика Франки. — Колко ужасно!

— Отдръпнете се за момент — каза Роджър. — Ще счупя прозореца.

Той уви ръка в сакото си и нанесе силен удар на стъклото така, че то се счупи. Роджър внимателно извади парченцата, после двамата с Франки се вмъкнаха в стаята. Точно когато влязоха, мисис Басингтън-френч и Д-р Никълсън се зададоха бързо по терасата.

— Ето го доктора — каза Силвия. — Току-що дойде. Нещо… нещо случило ли се е с Хенри?

Тогава видя простряната фигура и нададе вик.

Роджър отново изскочи бързо навън през прозореца и д-р Никълсън остави Силвия в ръцете му.

— Изведете я — нареди той. — Погрижете се за нея. Дайте й малко бренди, ако иска. Не й позволявайте да гледа повече.

Той влезе през прозореца и се присъедини към Франки.

Бавно поклати глава.

— Трагедия — каза той. — Горкият. Значи е чувствал, че не може да се справи. Много лошо. Много лошо.

Той се наведе над тялото, после отново се изправи.

— Нищо не може да се направи. Смъртта трябва да е настъпила мигновено. Чудя се дали първо не е написал нещо. Обикновено го правят.

Франки мина напред и застана до тях. Лист хартия с няколко думи върху него. Очевидно съвсем скоро надраскани, лежеше до ръката на мистър Басингтън-френч. Смисълът им беше достатъчно ясен.

Имам чувството, че това е най-добрият начин да си отида — пишеше Хенри Басингтън-френч. — Този фатален навик се е вкоренил прекалено дълбоко в мен, за да се боря сега. Искам да направя най-доброто, което мога за Силвия — Силвия и Томи. Бог да ви благослови, мили мои. Простете ми…

Франки почувства, че в гърлото й засяда буца.

— Нищо не трябва да докосваме — каза д-р Никълсън. — Разбира се, ще има следствие. Трябва да позвъним в полицията.

Подчинявайки се на жеста му, Франки излезе през вратата. После спря.

— Ключът не е в ключалката — каза тя.

— Не е ли? Може би е в джоба му.

Докторът кимна, проверявайки внимателно от джоба на сакото на мъртвия извади ключ. Пъхна го в ключалката и го превъртя. Двамата заедно отидоха в хола. Д-р Никълсън се насочи право към телефона.

Коленете на Франки трепереха. Тя изведнъж почувства, че й прилошава.