Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (5)

Глава пета
Мистър и мисис Кейман

Когато след около час и половина отново се върна вкъщи, Боби откри, че участието му в случая със смъртта на Алекс Причард все още не е приключило. Казаха му, че мистър и мисис Кейман са дошли да го видят и са в кабинета с баща му. Боби отиде при тях и откри баща си храбро да води подходящ за случая разговор, без, както изглеждаше, да изпитва удоволствие от това.

— А! — каза той с известно облекчение. — Ето го и Боби.

Мистър Кейман стана и пристъпи към младежа с протегната ръка. Беше едър, червендалест, с обноски, които трябваше да минат за сърдечни, и студени, някак неискрени очи, които издаваха, че държанието му е неестествено. Що се отнася до мисис Кейман, макар че би могла да се смята за привлекателна по някакъв груб начин, сега тя нямаше почти никаква прилика с ранната си снимка и от онзи тъжен израз не беше останала и следа. „Всъщност — помисли си Боби — ако тя не бе разпознала собствената си снимка, изглеждаше съмнително дали някой друг щеше да го направи.“

— И аз пристигнах с жена си — каза мистър Кейман, стискайки ръката на Боби до болка. — Трябваше да я подкрепя, нали знаете. Амелия е разстроена, естествено.

Мисис Кейман подсмръкна.

— Дойдохме да ви видим — продължи мистър Кейман. — Разбирате ли, братът на горката ми съпруга е починал, така да се каже, във вашите ръце. Естествено тя иска да узнае всичко, което можете да й кажете за последния му миг.

— Разбира се — каза Боби тъжно. — О, разбира се.

Той се ухили нервно и незабавно усети въздишката на баща си — въздишка на християнско възмущение.

— Бедният Алекс! — подсмръкна мисис Кейман и избърса очи. — Бедният, бедният Алекс!

— Зная — каза Боби. — Много тъжно.

— Разбирате ли — каза мисис Кейман, гледайки с надежда Боби, — искам да зная дали е оставил някакви последни думи или съобщение.

— О, да — каза Боби. — Но що се отнася до това, не остави.

— Съвсем нищо?

Мисис Кейман изглеждаше разочарована и сякаш не можеше да повярва.

На Боби му се искаше да се извини.

— Не… хм… всъщност, съвсем нищо.

— Така е най-добре — каза тържествено мистър Кейман. — Да си отиде в безсъзнание, без болка… трябва да го възприемеш като милост, Амелия.

— Навярно — съгласи се мисис Кейман. — Според вас усещал ли е някаква болка?

— Сигурен съм, че не — отговори Боби.

Мисис Кейман въздъхна дълбоко.

— Е, благодаря на Бога поне за това. Надявах се, че може би е казал нещо, преди да умре, но разбирам, ме така е най-добре. Горкият Алекс. Такъв прекрасен, влюбен в природата човек.

— Да, нали? — каза Боби.

Той си спомни загорялото от слънцето лице, яркосините очи. Привлекателен човек, този Алекс Причард, привлекателен, дори и миг преди смъртта. Странно, че е брат на мисис Кейман и шурей на мистър Кейман. Според Боби е заслужавал нещо по-добро.

— Е, честно казано, много сме ви задължени — каза мисис Кейман.

— О, всичко е наред — отговори Боби. — Искам да кажа… м-м, не бих могъл да направя нищо повече… искам да кажа… — запъна се безпомощно той.

— Безкрайно сме ви признателни — каза мистър Кейман.

Боби изтърпя още веднъж болезненото ръкостискане. Мисис Кейман му подаде безжизнената си ръка. Баща му също се сбогува.

Боби изпрати семейство Кейман до външната врата.

— А вие с какво се занимавате, млади човече? — попита Кейман. — В отпуск или нещо от този род?

— Прекарвам по-голяма част от времето си в търсене на работа — отговори Боби. Помълча малко. — Бях във флотата.

— Тежки времена, тежки времена настанаха — поклати глава мистър Кейман. — Е, най-искрено ви желая да успеете.

— Много ви благодаря — учтиво отвърна Боби.

Той ги проследи с поглед по буренясалата алея.

Като постоя там, влезе в кафявия кабинет. Разни мисли хаотично се въртяха из главата му, смущаващи спомени… снимката… онова момичешко лице с раздалечените очи и меката коса… и десет-петнадесет години по-късно мисис Кейман с прекаления си грим, оскубаните вежди, тези раздалечени очи, хлътнали между плът, докато бяха заприличали на свински и силно къносаната й коса. Всякаква следа от младост и невинност бе изчезнала.

Колко жалко! Всичко е дошло може би от брака й с простак като мистър Кейман. Ако се бе омъжила за някой друг, вероятно и с напредването на възрастта би могла да запази своята елегантност. Леко прошарена коса, все още раздалечени очи, гледащи от гладко бледо лице. Но може би… както и да е.

Боби въздъхна и поклати глава.

— Много лош брак — мрачно заключи той.

— Какво казваш?

Боби се сепна от унеса и забеляза Франки, която бе дошла, без да я чуе.

— Здрасти.

— Здрасти. Защо брак? И чий?

— Разсъждавах по принцип — каза Боби.

— А именно?

— Върху опустошителния ефект на брака.

— Кой е опустошен?

Боби обясни. Франки не мислеше като него.

— Глупости. Жената е съвсем като на снимката.

— Кога си я виждала? Беше ли на следствието, Франки?

— Разбира се, че бях. Ти как мислиш? Тук няма какво да се прави. Едно следствие е направо дар божи! Никога по-рано не съм била на следствие. Беше ми толкова интересно. Разбира се, много по-хубаво щеше да е, ако се окажеше тайнствено отравяне — с доклади от експертизи и всички подобни неща, но човек не трябва да е прекалено взискателен, когато може да се позабавлява. Надявах се, че накрая ще излезе престъпление, но за съжаление, всичко стана ясно.

— Какви жестоки инстинкти имаш, Франки.

— Зная. Вероятно това е атавизъм. Как точно се произнася? Никога не съм била сигурна. Не мислиш ли така? Убедена съм, че съм атавистична. Прякорът ми в училище беше Маймунска муцуна.

— Маймуните обичат ли убийства? — попита Боби.

— Звучи като кореспонденция в неделен вестник — каза Франки. — По този въпрос нашите кореспонденти пишат едно и също.

— Знаеш ли — върна се на първоначалната тема Боби, — не съм съгласен с теб за мисис Кейман. На снимката беше прекрасна.

— Била е доизкусурена, това е всичко — прекъсна го Франки.

— Ами тогава трябва да е била твърде много доизкусурявана, щом като човек не я възприема като една и съща личност.

— Ти си сляп — каза Франки. — Фотографът е направил всичко, на което е способна художествената фотография, и все пак тя изглеждаше ужасно.

— Изобщо не съм съгласен с теб — хладно възрази Боби. — Все пак, къде я видя?

— В местния вестник „Вечерно ехо“.

— Вероятно е била отпечатана зле.

— Мисля, че си абсолютно превъртял по една нацапотена, оплескана с грим кучка — да, кучка казах — като мисис Кейман.

— Франки, направо ме смайваш. И това в къщата на викария. Полу-свята земя, така да се каже.

— Като си толкова смешен!

Последва мълчание, след което внезапният изблик на гняв у Франки стихна.

— Глупаво е — каза тя — да се караме заради тази проклета жена. Дойдох да изиграем една игра голф. Какво ще кажеш?

— Става, шефе — отвърна Боби доволно.

Те тръгнаха приятелски и заговориха за неща като неправилни удари, запращане на топката и как най-добре да я удариш. Неотдавнашната трагедия напълно се изпари от съзнанието им, докато Боби изведнъж не нададе вик.

— Какво има?

— Нищо. Просто си спомних нещо.

— Какво?

— Ами тези хора, семейство Кейман — те идваха и питаха дали човекът е казал нещо, преди да умре — и аз ги уверих, че не е.

— Е?

— А сега си спомням, че каза.

— Явно това не е една от най-добрите ти сутрини.

— Ами, разбираш ли, то не беше нещо, което те имаха предвид. Затова, предполагам, не се сетих за него.

— Какво каза той? — полюбопитства Франки.

— Каза: „Защо не са повикали Евънс?“

— Колко забавно. Само това ли?

— Да. Просто отвори очи, каза го — съвсем внезапно — и после умря, горкият.

— Е, добре — съгласи се Франки. — Не виждам за какво е нужно да се безпокоиш. Не е било важно.

— Не, разбира се. Но трябваше да им го спомена. Разбираш ли, аз заявих, че не е казал нищо.

— Е, няма значение — успокои го Франки. — Имам предвид, че това не е като: „Кажете на Гладис, че винаги съм я обичал“, или: „Завещанието е в ореховото бюро“, или някоя от известните Последни Думи, които се срещат в книгите.

— А не мислиш ли, че няма да е зле да им пиша?

— Не бих си направила труда. Едва ли е нещо важно.

— Дано си права — каза Боби и отново насочи вниманието си към играта.

Но мисълта не му излизаше от главата. Дреболия, но го терзаеше. Почувства леко притеснение. Гледната точка на Франки, чувстваше със сигурност той, беше правилна и разумна. Това нещо бе незначително — какво толкова. Но съзнанието му продължаваше да го укорява. Той бе казал, че мъртвецът не е проговорил. Това не беше вярно. Всичко беше много тривиално и глупаво, но го караше да се чувства зле.

Накрая същата вечер седна и написа на мистър Кейман:

Драги мистър Кейман,

Току-що си спомних, че вашият шурей всъщност каза нещо, преди да умре. Мисля, че точните му думи бяха: „Защо не са повикали Евънс?“. Извинявам се, че не Ви споменах за това тази сутрин, но не съм сметнал думите за важни и така, предполагам, те са изхвръкнали от паметта ми.

Искрено Ваш, Робърт Джоунс.

След два дни получи отговор:

Драги мистър Джоунс,

Вашето писмо от 6-ти т.м. е в ръцете ми. Много благодаря, че повтаряте последните думи на горкия ми шурей така прецизно, независимо от тривиалния им характер. Жена ми се надяваше, че брат й може да й е оставил някакво последно послание. Още веднъж благодаря, че бяхте толкова добросъвестен.

Ваш предан Клио Кейман.

Боби почувства, че са го поставили на мястото му.