Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (18)

Глава осемнадесета
Момичето от снимката

Когато Боби се върна в хотела, го посрещнаха с думите, че някой го очаква.

— Една дама. Ще я намерите в малката всекидневна на мистър Аскю.

Леко удивен, Боби се запъти натам. Дори да бе прелетяла на криле, той не виждаше как е възможно Франки да стигне до „Енглърс Армс“ преди него, а не можеше да си представи посетителката му да е някоя друга.

Отвори вратата на малката стая, която мистър Аскю използваше за своя всекидневна. На един стол седеше изправена слаба фигура, облечена в черно — момичето от снимката.

Боби бе толкова смаян, че за известно време не можа да проговори. После забеляза, че момичето е много нервно. Малките й ръце трепереха и тя ту ги поставяше, ту ги вдигаше от ръчките на стола. Изглеждаше прекалено нервна, за да може да говори, но големите й очи излъчваха огромна молба.

— Значи това сте вие — промълви накрая Боби. Той затвори вратата зад себе си и се приближи до масата.

Момичето все още не проговаряше — все още тези големи, разтревожени очи гледаха в неговите. Най-накрая тя прошепна дрезгаво:

— Казахте… казахте… че ще ми помогнете. Може би не трябваше да идвам…

В същия момент, намирайки смелост и думи, Боби я прекъсна.

— Да не идвате? Глупости! Направихте много добре, че дойдохте. Разбира се, че трябваше да дойдете. И да направя нещо… нещо, с което да ви помогна, за Бога. Не се страхувайте. Сега сте в безопасност.

Лицето на момичето леко порозовя. Тя внезапно каза:

— Кой сте вие? Вие… вие… не сте шофьор. Искам да кажа може и да сте шофьор, но не сте истински.

Боби разбра какво имаше предвид, въпреки обърканите й думи.

— В днешно време човек прави всичко — каза той. — Бях във флотата. Честно казано, не съм точно шофьор — но това сега няма значение. Уверявам ви, че можете да ми се доверите и… да ми разкажете всичко.

Червенината й се засили.

— Сигурно си мислите, че съм луда — смънка тя. — Сигурно си мислите, че съм напълно луда.

— Не, не.

— Да, така изглежда. Но съм много уплашена — толкова много съм уплашена… — гласът й замря. Очите й се разшириха, сякаш видя някаква ужасна гледка.

Боби стисна здраво ръката й.

— Вижте. Всичко е наред. Всичко ще бъде наред. Сега вие сте в безопасност… с… с приятел. Нищо няма да ви се случи.

Той усети, че тя стисна ръката му в отговор.

— Когато излязохте на светлината онази нощ — заговори тя тихо и забързано — то беше… то беше като сън… спасителен сън. Не знаех кой бяхте и откъде се появихте. Но това ми даде надежда и реших да дойда. Да ви намеря… и… и да ви разкажа.

— Добре — каза окуражително Боби. — Разкажете ми. Разкажете ми всичко.

Тя внезапно дръпна ръката си.

— Ако го направя, ще си помислите, че съм луда… че съм се побъркала там сред другите.

— Не, няма. Наистина няма.

— Така ще стане. То звучи налудничаво.

— Ще зная, че не е, разкажете ми. Моля ви, разкажете ми.

Тя леко се отдръпна от него, седна силно изправена с поглед, вперен право напред.

— Всичко е много просто — започна момичето. — Страхувам се, че ще ме убият.

Гласът й беше сух и дрезгав. Говореше сдържано, но ръцете й трепереха.

— Да ви убият?

— Да, звучи налудничаво, нали? Като… как му казват… мания за преследване.

— Не — отговори Боби. — Не изглеждате никак луда — само уплашена. Кажете ми, кой иска да ви убие и защо?

Тя замълча за момент, чупейки ръце. После каза с нисък глас:

— Моят съпруг.

— Съпругът ви?

Куп мисли се завъртяха в главата на Боби.

— Коя сте вие? — внезапно запита той.

Беше неин ред да се изненада.

— Не знаете ли?

— Нямам никаква представа.

Тя каза:

— Аз съм Мойра Никълсън. Съпругът ми е д-р Никълсън.

— Значи там не сте пациентка?

— Пациентка? О, не — лицето й изведнъж помръкна. — Сигурно мислите, че говоря като такава.

— Не, не, нямах предвид това — той полагаше усилия да я успокои. — Честно, нищо такова нямах предвид. Само се учудих, че сте омъжена… и… това е всичко. Продължавайте. Очаквате съпругът ви да ви убие.

— Звучи налудничаво, зная. Но не, не е! Виждам го в очите му, когато ме погледне. А се случиха и странни неща — злополуки.

— Злополуки? — рязко попита Боби.

— Да. О, зная, че звучи истерично и може да си помислите, че си въобразявам…

— Не — отговори Боби. — Звучи съвсем логично. Продължавайте. За злополуките.

— Просто злополуки. Той даде заден с колата, без да вижда, че съм там — отскочих встрани навреме. И в опиат, поставен погрешно в бутилка — о, глупави неща — неща, за които хората биха си помислили, че са съвсем случайни, но те не бяха — бяха умишлени. Зная го. Това ме изтощава… да ги очаквам… да внимавам… да се опитвам да спася живота си — тя преглътна конвулсивно.

— Защо съпругът ви иска да се отърве от вас? — попита Боби. Едва ли очакваше определен отговор, но той дойде бързо.

— Защото иска да се ожени за Силвия Басингтън-френч.

— Какво? Но тя вече е омъжена.

— Зная. Но той го е уредил.

— Как така?

— Не зная точно, но мисля, че се опитва да вкара мистър Басингтън-френч като пациент в Грейндж.

— И после?

— Не зная, но мисля, че ще се случи нещо — тя потръпна. — Той има някакво влияние над мистър Басингтън-френч. Не зная какво.

— Басингтън-френч взима морфин — каза Боби.

— Така ли? Джеспър му го дава, предполагам.

— Получава го по пощата.

— Може би Джеспър не го прави директно — тон е много хитър. Мистър Басингтън-френч може и да не знае, че идва от Джеспър, но аз съм сигурна, че е така. И после Джеспър ще го вземе в Грейндж под предлог, че ще го лекува… а веднъж попадне ли там… — тя спря й потрепери. — Хората постъпват там, за да се лекуват, но състоянието им се влошава.

Докато тя говореше, пред Боби сякаш се разкри един странно зловещ свят. Почувства нещо от ужаса, който съпътстваше живота на Мойра от толкова време. Той попита рязко:

— Казвате, че съпругът ви иска да се ожени за мисис Басингтън-френч?

Мойра кимна.

— Той е лудо влюбен в нея.

— А тя?

— Не зная — бавно изрече Мойра. — Не мога да реша. На пръв поглед тя сякаш е привързана към съпруга си и малкото си момченце и е доволна и спокойна. Изглежда съвсем обикновена жена. Но понякога си мисля, че не е толкова обикновена, колкото изглежда. Дори се чудя дали не е напълно различна от това, за което всички я мислим — дали не играе някаква роля и то много добре. Но всъщност това са глупости — пълна фантазия от моя страна. Ако живееш в място като Грейндж, съзнанието ти се изкривява и започваш да си въобразяваш разни неща.

— А брат му, Роджър? — попита Боби.

— Не зная много за него. Той е мил, струва ми се, но е човек, който много лесно може да бъде заблуден. Зная, че напълно вярва в Джеспър. Джеспър се опитва да убеди и него, че мистър Басингтън-френч трябва да постъпи в Грейндж. Според мен той си мисли, че това е негова собствена идея.

Тя изведнъж се наведе напред и сграбчи ръкава на Боби.

— Не му позволявайте да постъпи в Грейндж — умоляваше тя. — Ако постъпи, ще се случи нещо ужасно. Зная, че ще се случи.

Боби помълча малко, премисляйки тази изумителна история.

— От колко време сте омъжена за Никълсън? — попита той накрая.

— Малко повече от година… — тя потръпна.

— Мислила ли сте някога да го напуснете?

— Как бих могла? Няма къде да отида. Нямам пари. Ако някой ме приюти, какво бих могла да му разкажа? Фантасмагорията, че съпругът ми иска да ме убие? Кой ще ми повярва?

— Аз ви вярвам — отговори Боби. Той замълча за миг, като че ли решаваше как точно как да постъпи. После продължи. — Вижте — каза направо. — Ще ви задам един директен въпрос. Познавате ли мъж, на име Алън Карстеърс?

Видя, че руменина покри бузите й.

— Защо ме питате?

— Защото това е нещо доста важно, което трябва да разбера. Според мен познавате Алън Карстеърс и може би в един или друг момент сте му дали своя снимка.

За миг тя остана безмълвна, със сведен поглед. После вдигна глава и го погледна в очите.

— Вярно е — отговори Мойра.

— Познавала сте го, преди да се омъжите?

— Да.

— Той идвал ли е тук да се види с вас, след като сте се омъжила?

Тя се поколеба, после отговори:

— Да, веднъж.

— Преди около месец ли беше?

— Да, предполагам, че беше преди около месец.

— Знаел ли е, че живеете тук?

— Не виждам как е могъл да знае — аз не съм му казвала. Даже нито веднъж не съм му писала, след като се омъжих.

— Но той ви е открил и е дошъл да ви види. Мъжът ви знаеше ли това?

— Не.

— Вие мислите така. Но той може да е знаел всичко?

— Може би, но никога не е казал нищо.

— С Карстеърс говорили ли сте за съпруга ви? Казвала ли сте му за страховете си?

Тя поклати глава.

— Тогава още не бях започнала да подозирам.

— Но бяхте нещастна?

— Да.

— И му казахте това?

— Не, опитах се да не показвам по никакъв начин, че бракът ми не е щастлив.

— Но въпреки това той може да се е досетил — внимателно каза Боби.

— Предполагам, че би могъл — призна тя тихо.

— Мислите ли, не зная как да го кажа, но мисли ли, че е знаел нещо за вашия съпруг — например, че тази болница може би не е съвсем такава, каквато изглежда?

Тя сви вежди, опитвайки се да помисли.

— Възможно е — каза накрая. — Той зададе един-два доста лични въпроса… но… не, не мисля, че наистина може да е подозирал нещо.

Боби отново помълча няколко минути. После попита:

— Бихте ли нарекла съпруга си ревнив?

За негова голяма изненада, тя отговори:

— Да, много ревнив.

— Ревнив, да кажем, към вас?

— Имате предвид, дори и да не ме обича? Но да, ревнив е, точно така. Аз съм негова собственост, разбирате ли. Странен мъж е той, много странен мъж.

Тя потръпна. После изведнъж попита:

— Във всеки случай не сте се свързвал с полицията, нали?

— Аз? О, не.

— Странно. Искам да кажа…

Боби погледна към шофьорската си униформа.

— Историята е доста дълга — каза той.

— Вие сте шофьорът на лейди Франсис Дъруент, нали? Така каза собственикът. Преди два дни я срещнах на вечеря.

— Зная — той замълча. — Трябва да се свържем с нея. А за мен това е доста трудно. Мислите ли, че бихте могла да се обадите, да поискате да говорите с нея и да я помолите да се срещне с вас някъде навън?

— Предполагам, че бих могла — бавно отговори Мойра.

— Зная, че сигурно ви се струва доста странно. Но ще разберете, когато ви обясня. Трябва да я предупредя колкото е възможно по-скоро. Това е крайно необходимо.

Мойра стана.

— Много добре — каза тя.

Хванала с една ръка дръжката на вратата, тя се поколеба.

— Алън — каза тя. — Алън Карстеърс. Казахте, че сте се виждали?

— Виждахме се — бавно изрече Боби. — Но не беше скоро.

И потресен си помисли:

„Естествено, тя не знае, че той е мъртъв…“

Каза:

— Обадете се на лейди Франсис. После ще ви разкажа всичко.