Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (25)

Епилог

Дейн с мъка стана от леглото, погледна Марли, позеленя и хукна към банята. Тя се надигна на лакът и с известно недоверие премисли ситуацията.

— Аз съм бременната — провикна се тя. — Защо при теб се явява сутрешно гадене?

След няколко минути той излезе от банята все още доста бледен.

— На един от двамата все трябва да се гади. — Простена и се стовари върху леглото. — Днес май няма да успея да отида на работа.

Тя го подбутна с крак.

— Разбира се, че ще успееш. Хапни само малко препечен хляб и ще се почувстваш по-добре. Знаеш как ще ти се подиграва Трамел, ако не се появиш.

— Той и без това го прави. — Гласът на Дейн бе приглушен от възглавницата. — Единственото, което го възпира да го разкаже и на останалите, е, че знам нещо не по-малко излагащо за него. Държим се един друг в ръцете си.

Тя отметна завивките и се надигна. Чувстваше се прекрасно. Отначало бе малко неразположена, но не дотам, че да й се гади; а и това състояние скоро отмина. За нея става въпрос. Дейн продължаваше да повръща редовно всяка сутрин, макар да беше вече след Нова година и тя да беше в шестия месец. Плащаше цената на това, че я забремени веднага след сватбата.

— Чудя се как ще понесеш родилните мъки и самото раждане — сподели тя на глас и го погледна злорадо.

Той простена.

— Не ми се мисли за това.

Въобще не ги понесе добре. Със започването на контракциите, той бе напълно смазан. От момента, когато започнаха болките й, той се намираше в агония. Медицинските сестри не можеха да му се нарадват. Настаниха го на носилка до нея, за да държи ръката й; това сякаш му даваше известна утеха. Беше блед, потеше се и всеки път щом й се явяваше контракция и той го преживяваше.

— Чудесно е — отбеляза една по-възрастна медицинска сестра, наблюдавайки го с радост. — Де да можеха всички бащи да го усетят. На този свят все пак има някаква справедливост.

Марли го потупа по ръката. Беше готова да роди по-скоро, дори с цената на постоянно увеличаващите се болки, които заплашваха да станат още по-сериозни. Чувстваше се тежка и изтощена, а натискът в таза сякаш се готвеше да я разкъса, но една частица от нея продължаваше да се диви на съпруга й. Очакваше се тя да прояви сила! Дейн изстрада всеки месец, всяка болка заедно с нея. Запита се как ли се чувства мъж, който преживява родилни мъки.

— Господи, още една — простена той и се вкопчи в ръката й.

И наистина — коремът й отново започна да се стяга. Легна назад, дишайки тежко, готова да понесе болката.

— Това ще е единственото ни дете — задъхано промълви той. — Няма да има друго, кълна се. Господи, кога ще се появи?

— Скоро — отвърна тя.

Усещаше цялото си вътрешно стягане. Синът им скоро щеше да пристигне на бял свят.

Това стана след половин час. Дейн не успя да присъства на раждането; наложи се лекарят да му бие инжекция за успокояване, за да облекчи болките му. Но когато Марли се разбуди от краткото задремване, предизвикано от изтощение, той седеше на стола до леглото й — изглеждаше блед и уморен — и държеше бебето.

Върху грубоватото му лице разцъфна усмивка.

— Тежко беше — обяви той, — но се справихме. А той е страхотен. Идеален е. Но все пак ще остане едно дете.