Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Линда Хауърд. Мъжът от сънищата

Американска. Първо издание

ИК „Пан“, София, 2000

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-294-2

История

  1. — Добавяне

18.

Като цяло Карол Джейнс бе доволен от данданията. Само две наказания и стана новина номер едно. Е, ще си вземе обратно обидните думи по адрес на полицейските сили в Орландо; не се оказаха така глупави, колкото се опасяваше. Макар второто наказание да бе доста очевидно, мнозина не биха открили връзка между двете убийства, защото, в края на краищата, при втория случай не отряза пръстите. Раздразни се, когато онази кучка Виник го одра и се наложи да си направи допълнителния труд да отреже пръстите и да ги изхвърли, но пръстите, слава богу, бяха малки и човек лесно може да се отърве от тях. Въобще не представляваха трудност за кучетата, а и да останеха от малките кости, кой ще ги идентифицира!

Нямаше начин полицаите да го заловят, но поне знаеха за него; това придаваше допълнително вълнение на процеса. Приятно бе да те оценят — нали има разлика дали актьорът играе пред празна зала, или пред възторжена, многолюдна публика? Наслаждаваше се на подробностите още повече. И как не? Полицаите ще бъдат смаяни от интелигентността, от изобретателността, от тоталния му перфекционизъм, дори когато го псуват. Колко приятно е да съзнаваш, че опонентите ти са изпълнени с подобаващо уважение към талантите ти.

Дразнеше го едно — още не е намерил следваща жертва, с експериментална цел, но Джейнс се смяташе за търпелив човек. Каквото има да става, ще става. Не е честно да ускорява нещата. Отнема от мощта на момента. Откакто новината се разнесе, се чувстваше по-доволен, защото, естествено, винаги действа тонизиращо да четеш за себе си, да си темата за разговор на всички. Дори Анет в службата не говори за нищо друго. Разказа му за всичките сложни предпазни мерки, които предприема, сякаш е в състояние някога да привлече вниманието му, глупачката. Но му е забавно да й съчувства привидно, да подсилва страховете й, да я провокира да предприема още по-налудничави мерки за сигурност. Вече отказва да отиде дори до колата си сама, сякаш някога е нападал някого на улицата. За пореден път се възхити от интелигентността си. Та истинското предизвикателство е да ги напада в собствените им домове, където те се чувстват най-безопасно.

Анет бе на обяд в сряда, когато висока, напета брюнетка застане пред гишето. Лицето й бе пребледняло от гняв.

— Искам да говоря с някого за обслужването в този магазин! — рязко заяви тя.

Джейнс я дари с най-благата си усмивка.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам?

Същината на проблема се оказа, че била в обедна почивка и чакала петнадесет минути в отдела за конфекция някой да й обърне внимание и да подмени закупената блуза. Още не я били обслужили и вече няма време да обядва. Джейнс контролираше радостната тръпка от предчувствие, докато тя не спираше тирадата си; всяка фибра на тялото й говореше колко е бясна.

— Ще се обадя в отдел „Конфекция“ и ще осигуря някой да ви обслужи незабавно — увери я той. — Името ви е…

— Фарли — отвърна тя. — Джойс Фарли.

Хвърли поглед към ръцете й. Не носеше халка.

— Имате ли открита сметка при нас, мадам Фарли?

— Какво значение има? — сряза го тя. — Трябва ли човек да има сметка при вас, за да му обърнат внимание?

— Съвсем не — отвърна той възпитано. Просто бе по-лесно да си набави нужната информация, ако данните й са в компютъра. Тя бе от надутия тип мъжемразки феминистки. Радостното му предчувствие се усили: ще я накаже с огромно удоволствие. Подаде й формуляр. — Ако нямате нищо против, попълнете тази бланка за оплакване. Проследяваме всички оплаквания и искаме да сме сигурни, че клиентите ни остават доволни.

— Наистина нямам време. И без това вече закъснях за работа.

— Тогава само името и адреса. Аз ще нанеса останалото.

Тя набързо написа името и адреса си в горния край, докато той звънна в отдел „Конфекция“ и поговори с началничката. След като затвори телефона, се усмихна повторно.

— Госпожа Уашбърн ще ви чака и лично ще подмени блузата.

— Можеше и да не се стигне дотам!

— Напълно съм съгласен.

Той внимателно придърпа бланката.

Тя направи две крачки, но спря внезапно и се върна.

— Извинете ме — каза тя. — Имам ужасно главоболие и съм ядосана, но не биваше да си го изкарвам на вас. Не сте виновен, а и направихте всичко по силите си да ми помогнете. Простете, че бях така груба с вас.

Направо се смая — трябваше му време, за да успее да промълви:

— Няма нищо. Радвам се, че успях да ви услужа.

Най-банална реплика — хиляди отегчени продавачи я изричаха стотици пъти на ден, защото щяха да загубят работата си, произнесат ли онова, което наистина мислят. Джойс Фарли му се усмихна бегло и си тръгна.

Джейнс остана загледан след нея; бесът у него се надигаше. Ядосано смачка бланката за оплакване и я хвърли в кошчето за боклук. Как смееше да се извинява! Унищожи всичко. Въпросът бе той да я накаже. Чувстваше се измамен: връчват му привлекателна награда, а после му я отнемат. Тъкмо започна да чувства прилив на жизненост и изпита потребност да даде пълна свобода на мощта си. А сега не му бе останало нищо! Въпреки това би трябвало да убие тази кучка, да я научи, че не може да се държи както й хрумне, а после да избегне последствията с едно сълзливо извинение.

Не. Правилата са си правила. Той трябва да им се подчинява. Всичко ще се провали, ако не ги спазва. Има определени критерии и стандарти, към които да се придържа. В противен случай заслужава да бъде заловен. Колкото й да му се искаше да й даде урок, трябва да съхрани силите си за истинските си задачи.

 

 

Марли стоеше неподвижна на бюрото си и се опитваше да овладее треперенето си. Слава богу, че беше обед и почти всички бяха отишли да хапнат. Тя си беше донесла сандвич, плод и книга и възнамеряваше да прекара един спокоен час в четене. Щастливо потънала в книгата, гризеше разсеяно ябълка, когато я обзе тъмно усещане: смесица от яд и радостно предчувствие. Не бе въздействащо като видение, но тя разпозна източника. Нямаше начин да не разпознае студената злоба в сърцевината. А после внезапно ядът се усили, но радостното предчувствие изчезна и на негово място долови разочарование.

Беше започнала да го опознава. Менталните й способности не бяха достатъчно изострени, за да „вижда“ събитията, но тя знаеше и без да вижда. Той беше подбрал следващата си жертва, но стана нещо, което го лиши от садистичното му удоволствие.

Намираше се някъде из града и бе тръгнал на лов.

 

 

— Той търси някого — каза тя на Дейн същата вечер. Крачеше нервно напред-назад из стаята. — Днес го усетих.

Той остави настрана вестника, който четеше — пълен с леко истерични и предимно неточни статии за Съсеквача от Орландо — и насочи цялото си напрегнато внимание към нея. Чертите на лицето му се изостриха. Тя вече бе свикнала със строгото му изражение, виждаше го с очите на любовта, но внезапно го видя отново какъвто беше при първата им среща: ченгето Дейн Холистър; опасния Дейн Холистър.

— Какво стана? — попита той рязко. — Кога стана? Защо не ми звънна?

Тя му хвърли бърз поглед и продължи да снове напред-назад.

— И какво щеше да направиш? — Отговорът бе „нищо“ и тя долови колко това не му допада. — През обедната почивка. Около дванадесет и половина. Изведнъж се появи. Усетих яда му, но беше и възбуден като дете, което очаква бонбон. Беше я избрал. Знам, че го беше направил. После стана нещо — представа нямам какво — но тя си тръгна и той бе обхванат от разочарование.

— После?

— Нищо. Вече не го чувствах.

Наблюдаваше я внимателно.

— Можеш ли да кажеш кога избира жертвите си?

Тя сви рамене.

— Този път успях.

— Нещо друго? Можеш ли да ми кажеш нещо за жертвата?

— Не.

— И най-малката подробност ще е от полза…

— Казах — не! — извика тя изведнъж и се отправи към спалнята. — Да не мислиш, че не се опитах?

Той се придвижи като тигър, скочи от дивана и я хвана, преди тя да влезе в спалнята и да затвори вратата помежду им. Обгърна я с ръце и я придърпа силно към себе си. Сега усещаше леките потрепервания, пробягващи през тялото й. Потрепервания, които не бяха спрели от обяд.

— Извинявай — промълви той, като търкаше грубата си брадичка по слепоочието й. — Знам колко ти е трудно. Добре ли си?

Поколеба се и неохотно призна:

— Имам чувството, че в мен витаят призраци.

Залюля я напред-назад за минутка, даде й възможност да попие от сигурността на присъствието му. Живееше под стрес вече близо месец, но за нея бе несравнимо по-мъчително, отколкото за него. Нужно й е леко отпускане. Отметна косите й от челото, като мислеше усилено.

— Искаш ли да отидем на кино?

— Това бе разрешението ти и миналия път — отбеляза тя троснато. — И тогава предложи да отидем някъде.

— Помогна ли?

Неволно, тя леко се отпусна. Чувстваше се така изморена. Приятно й бе да стои облегната на него.

— Знаеш, че помогна.

— Тогава да отидем на кино. Имаш ли предпочитания към някой филм?

— Не знам. — Колебаеше се. — Не съм ходила на кино от първото убийство.

— Значи е време. Аз не съм ходил на кино поне от две години. Какво обичаш да гледаш?

— Не знам какво дават. — Обърна се с лице към него и успя да се усмихне. — Мисля, че предпочитам просто да се поразходим с колата.

Той изпита огромно облекчение — долови как напрежението я напуска. Неговото предпочитание бе да я отведе в леглото, но съобрази, че все още е прекалено напрегната, за да изпита удоволствие от секса.

— Тогава ще направим точно това — обяви той.

Здрачаваше се. Излязоха от къщата и се потопиха в тежкия, гъст въздух. Макар слънцето да бе залязло, все още беше горещо; в далечината се чуваше тътенът на гръмотевици. Дейн отвори прозореца си и пое по междущатската магистрала, насочвайки колата право към задаващата се буря. Облаците висяха ниско като огромен звяр; от време на време от лилаво-черното им туловища проблясваха светкавици.

През прозореца нахлу въздух и веднага стана по-хладно, почти студено. Носеше се и ароматът на дъжд. Марли седеше смълчана до него; очите й не се откъсваха от буреносните облаци. Първите капки се разбиха по предното стъкло. Той успя да затвори прозореца и да пусне чистачките, преди да се гмурнат в шурналия като водопад дъжд.

Наложи се да намали скоростта — почти пълзяха; трещяха гръмотевици, мяркаха се светкавици. Други, по-благоразумни шофьори, се отклониха от магистралата, за да потърсят убежище под някоя естакада или съвсем да спрат. Най-дръзките продължиха към окото на бурята сред пълен мрак — светлините на фаровете го пробиваха едва на няколко метра напред.

Марли не помръдваше. Развилнялата се буря направо я изпразни, изсмука всичките й чувства и тя се изпълни със собствената си мощ. Предполагаше, че електрическите бури би трябвало да я плашат, ала не изпитваше страх. Великолепието на стихията я изпълваше с благоговение и освободената енергия я зареждаше по някакъв начин.

Дейн винаги шофираше със загасена вътрешна лампа; колата приличаше на тъмна пещера. Нито той, нито тя говореха. Тя не изпитваше никаква потребност от думи. Чувстваше се в безопасност, на сухо; отвън стихията беснееше, обливаше колата с вълни от дъжд, а талазите на вятъра я клатеха наляво-надясно. Стиснал здраво волана със силните си ръце, Дейн я укротяваше, отвръщайки по този начин на свирепата буря. Марли не изпитваше ни най-малко безпокойство. Намираше се в безопасност и го съзнаваше напълно.

Най-сетне се измъкнаха от бурята и оставиха проблясванията и тътена в далечината. Продължаваше да вали, но вече по-слаб, най-обикновен дъжд. Спуснаха прозорците няколко сантиметра и оставиха сладкия въздух да ги обгърне.

Той обърна при следващия изход на магистралата и се насочиха обратно към Орландо — така фактически преследваха бурята.

Тя отпусна глава назад. Бурята й помогна да види всичко в по-ясни очертания. Никога не се бе чувствала така. Сърцето й биеше бавно и тежко. Чувстваше тялото си налято и узряло, пулсиращо от живот. Желаеше го; желаеше неговата твърдост и страст в себе си. Чувстваше го до себе си, напрегнат от сексуалност. Очите му следяха пътя, но вниманието му бе насочено към нея. Знаеше, че долавя всяко нейно движение, усеща дишането й, топлия аромат на тялото й.

— Дейн — прошепна тя.

Тази единствена дума сякаш завибрира във въздуха.

Той се потеше. Виждаше влагата по лицето му при всяко осветяване от фаровете на насрещно движеща се кола. Тялото му излъчваше топлина на вълни. Стомахът й се сви от вълнение: той почти губеше контрол — не го бе виждала такъв преди. Преди, дори първия път, независимо от степента на възбуда, успяваше да се овладее, докато тя не бъде задоволена. Беше я пожелал още преди да напуснат къщата и примитивната сила на бурята само изостри апетита му, точно както пробуди и нейния.

Искаше да го попита дали я обича, но не успя да произнесе думите. Той бе при нея сега и тук и ако изпитва единствено сексуално привличане и без това скоро ще разбере. Понеже настоящето бе всичко, с което разполага, тя реши да престане да се притеснява и да се възползва от момента. Нали в това се състои животът? Нищо ли не научи от цялата болка — собствената и на другите — която преживя?

Никой не преминава през живота, без да страда. Номерът е да се насладиш максимално на настоящето, да се радваш на даровете на живота, когато ти ги поднасят.

Пресегна се и нежно прокара пръст по гънката между бедрото и слабините му; усети как мускулите му се втвърдяват при допира й. Ерекцията му бе като желязо и напираше под плата на панталона. Плъзна пръст по члена му.

Дейн едва успя да прецеди през стиснати зъби:

— Престани да си играеш с мен.

— Не си играя — измърка тя. — Съвсем сериозна съм.

Мушна ръка между краката му — той не намери сили да сдържи стенанието си, докато неволно ги разтвори. Колата намали скоростта, после той се овладя и отново даде газ.

— Няма начин да спра тук — обясни той със сдържано напрежение. — Трафикът е много натоварен.

— А няма ли интересни мотели наоколо? — попита тя, но някак разсеяно, защото се бе съсредоточила върху разкопчаването на колана му.

Той потрепери и прибра корема си, за да й даде повече място. Искаше тя да спре, но същевременно бе безпомощен пред удоволствието, което изпитваше.

— Не нося презерватив.

С изключение на първия път, винаги използваше презерватив, когато се любеха. През онази първа нощ не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен как да проникне в нея. По-късно се шокира от небрежността си — никога не го бе допускал преди и оттогава имаше грижата да не се повтори.

Има разрешение — мерна й се през ума — да се отбият в някоя дрогерия, но го отхвърли. Не желаеше да се разсейва от заниманието си, а той не бе в състояние да пазарува.

— По-добре карай по-бързо — посъветва го тя, докато смъкваше ципа и напъхваше ръка в панталоните му, за да обвие с пръсти голия му член.

Груб вопъл се изтръгна от гърдите му. Тя се наслади на звука, така както се наслаждаваше на пулсациите в ръката си. Знаеше, че ако го хване по-здраво и го разтърка, той ще свърши, затова съзнателно едва го докосваше. Чертите му съвсем се изопнаха, когато тя се сгуши в него и го целуна по долната страна на брадичката. Гърдите й се притискаха в горната част на мускулестата му ръка и тя усещаше леките му потрепервания.

— Ще ми платиш за това — предупреди той.

Тя леко ухапа ухото му.

— Звучи ми интересно. Имаш ли някакви идеи?

Имаше няколко, но нито една не можеше да бъде осъществена в колата. Молеше се само да не го спрат за превишена скорост, защото не виждаше как ще си вдигне панталоните. Тя продължи нежно да го милва и да го държи възбуден.

— Забавляваш ли се? — попита той, а гърдите му бяха така свити, че въпросът прозвуча като изръмжаване.

— Страшно. — Езикът й се плъзна за миг в ухото му и той конвулсивно потрепери. — И не съм готова да спра. Така че ти продължавай да караш.

Той я послуша. Караше, както никога досега; с една отчаяна съсредоточеност, която обаче не му помагаше да не усеща какво прави с него. Неволно се изсмя.

— Ах, ти малка вещице. Наистина се забавляваш.

Усмихна му се доволно.

— Разбира се. Обикновено ти ме докарваш до лудост. Как се чувстваш като потърпевш?

— Всеки момент ще умра — отвърна той, едва дишайки.

Тя се огледа, за да види къде се намират.

— Ще бъдем вкъщи след около пет минути. Ще издържиш дотогава, нали?

Продължи да го гали — използваше всичко, което знаеше за тялото му, за да го възпламени още повече. Леко го близна.

Отново си пое въздух със затруднение; цялото му тяло се стегна.

— Може би.

Докато се приберат, той бе полудял; бедрата му се вдигаха нагоре при всяко плъзгане на ръката й. Буквално я извлече от колата и я вкара в къщата. Със залитащи стъпки стигнаха до леглото — по целия път дърпаха и късаха дрехите си. Все още наполовина облечени, най-сетне се стовариха върху леглото. Дейн се въздържа колкото да нахлузи презерватива и я обърна по корем; разтвори краката й и проникна със страшна сила.

Марли впи ръце в чаршафа — тялото й потреперваше от ожесточеното му любене. Беше така възбудена, все едно нея я бяха изтезавали така безмилостно сладко. Понадигна таза си, за да му даде възможност да проникне още по-дълбоко, макар това да бе почти невъзможно. Той стенеше при всяко влизане; гърлени, дълбоки звуци изпълваха тъмнината на нощта. После цялото му тяло застина — той се гмурна в нея и потрепери; удовлетворението от оргазма му го разтърси цялостно.

Отпусна се и се настани до нея, легнал наполовина отгоре й; действията му бяха некоординирани, докато снажното му тяло продължаваше да потреперва. Гърдите му се надигаха, жадни да поемат кислород, а тя усещаше учестените удари на сърцето му.

— Господи… — едва промълви той. — За малко да умра.

— Така ли? — изгука тя. — Мислех, че ти е приятно. Но щом не ти харесва, няма да го правя…

Зарови ръка в косите й и извърна главата, за да я накара да млъкне с една свирепа целувка.

— Ще се опитам да издържа.

— Моят герой — обяви тя и леко гризна долната му устна; после се впи в нея, за да получи по-дълбока целувка.

От гърдите му се надигна басово ръмжене. Обърна я в обятията си и се надигна над нея.

— А сега, мадам, да се погрижим за теб.

Погрижи се изключително умело и я остави изтощена, скована и преситена. После двамата останаха да лежат в тъмнината, заслушани в дъжда. Тя разсеяно си играеше с къдравите косъмчета по гърдите му. След време се прозя и попита:

— Заключи ли вратата на колата?

Той замръзна и усилено се замисли. Накрая изсумтя.

— По дяволите.

Надигна се. Тя продължаваше да лежи; разхили се, докато той нахлузваше панталоните и се препъваше из тъмната къща. Чу входната врата да се отваря, а след две секунди да се затваря. След още миг той се върна в спалнята.

— Да, заключил съм я, всезнайке — изръмжа той.

— Просто нямах спомен.

Той се ухили.

— Нито пък аз.

Събу панталоните и изпълзя обратно при нея. Прозина се, притегли я по-близо до себе си и я взе в обятията си.

— Когато това свърши — прошепна той, заровил лице в косата й, — и на двама ни ще е нужна ваканция. Къде предпочиташ — на море или планина?

Сърцето й прескочи от радост. За пръв път споменаваше нещо за общо бъдеще, пък било то и такова тривиално като планиране на кратка ваканция.

— Тук е Флорида — отвърна тя, — винаги може да отидем на море.

— Тогава значи — на планина. Ще наемем бунгало с вана, ще се съблечем голи, ще се отпуснем и ще шокираме катеричките.

— Дадено.

Телефонът иззвъня и Дейн се пресегна да вдигне.

— Холистър — обяви той лениво. Легнал отгоре й, тя усети как той застива. Седна и стъпи с крака на пода. — Добре, добре. Ще бъда там след петнадесет минути. Постарай се медиите да не докарат хората до истерия.

Затвори и запали лампата.

— Още едно убийство с нож — подхвърли той, докато се обличаше бързо.

Марли седна; замисли се: по-рано днес усети как убиецът си подбира нова жертва. Обзе я страх. Заедно с Дейн отидоха на разходка извън града. Дотолкова ли се бяха отдалечили, че да не улови енергийните сигнали на убиеца? Дали бе нанесъл удара си, без тя да го усети?