Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (3)

3.

Не беше спомен.

Беше сигурна, защото през целия ден я бяха връхлитали истински спомени, плашеха я, обсебваха я и я оставяха вдървена и изтощена, когато се завръщаше към действителността.

Марли добре знаеше и най-дребните подробности на своя кошмар, познаваше ги така добре, както познава лицето си. Цял ден в съзнанието й се явяваха нови, различни видения. Съвзе се от вцепенението си едва вчера следобед; не си спомняше много — само образа на забиващ се нож. Беше толкова изморена, че едва шаваше. Легна рано и спа дълбоко, без да сънува, почти до зазоряване. Тогава подробностите започнаха да изплуват.

Пристъпите на връхлитащи я спомени не й даваха мира през целия ден. Едва се отърсваше от един — жив и ужасен — и в съзнанието й изплуваше друг. Това никога не й се бе случвало преди. Винаги е била в състояние да си припомни виденията, независимо колко потискащи и изтощаващи бяха. А тези непрекъснати нападения я оставяха смаяна и безпомощна от умора. На няколко пъти се изкушаваше да звънне на доктор Юъл и да сподели това ново, плашещо развитие, но нещо я възпираше.

Една жена е убита. Това е истинско. Господ да й е на помощ, но знанията се бяха върнали. Този път обаче бе по-различно и тя нямаше представа какво да прави. Видението бе силно; никога преди не е било толкова силно. Но не разбираше коя е жертвата и къде се е случило. Досега все нещо й подсказваше самоличността или местонахождението. Но не и този път. Чувстваше се дезориентирана. Мисълта й се напрягаше, но не долавяше никакъв сигнал. Като стрелка на компас, която се върти в търсене на несъществуващ магнитен полюс.

В съзнанието си отново и отново виждаше как става убийството; всеки път изплуваха нови и нови подробности; сякаш вятър раздухва пластовете мъгла. И както всеки път след поява на видение, се чувстваше изтощена до смърт, а това я изпълваше с нарастващ ужас.

Тя виждаше престъплението през неговите очи.

Неговото съзнание бе уловило нейното, менталната сила на неговата ярост се бе просмукала у нея и след шест години на блажена пустота я разтърси отново; тя пак притежаваше екстрасенсни възприятия. Не че се е стремил точно към нея; нищо подобно. Огромната маса ментална енергия е без посока; той не съзнава какво прави. Нормалните хора нямат представа за съществуването на индивиди като нея, на личности с толкова чувствително съзнание, че са способни да уловят електрическите импулси на мислите, да разчетат енергийните полета, съпътствали отдавна станали събития, дори да различат образуващите се схеми на неслучили се още неща. Не че този мъж с тотална липса на чувствителност бе нормален в общоприетия смисъл, но Марли отдавна бе разграничила тези неща за себе си: смяташе за нормални онези, които нямат умение да се докосват до скритото знание. А тя го притежаваше и до преди шест години то неизменно я открояваше от останалите. Тогава попадна в кошмар, който продължаваше да я преследва. Травматизирана, тази част на съзнанието й се бе затворила. В продължение на шест години живя като нормален човек и се бе наслаждавала на усещането да си обикновен. Искаше да продължи да живее по този начин. През годините постепенно си разреши да повярва, че скритото знание никога няма да се върне. Оказа се, че е грешала. Вероятно съзнанието й се нуждаеше от повече време, за да се излекува. Така или иначе виденията се бяха възвърнали, по-силни и по-изтощителни от преди.

И тя бе видяла събитията през очите на убиеца.

Една част от нея продължаваше да се надява… на какво? Че не е истина? Че всъщност тя се побърква? Действително ли предпочита да живее със заблуждението, вместо да приеме новата поява на виденията и да си даде ясна сметка за края на обезопасения й, нормален живот?

Прегледа неделния вестник, но не успя да се съсредоточи; спомените я връхлитаха прекалено често, силно. Не откри никакво съобщение за убийство, което да провокира реакциите й. А може и да й се явяваха, но тя да не ги различава. Представа нямаше. Дали пък не се бе случило някъде далеч, а по някакъв странен начин тя да е уловила менталните сигнали на убиеца? Ако жената е в друг град, да речем в Тампа или Дейтона, във вестниците на Орландо няма да има съобщение. Марли така и никога няма да узнае самоличността на жертвата и къде е живяла.

Част от нея се проявяваше като страхливка. Тя не желаеше да знае, не искаше да се върне към онзи начин на живот. Изгради нещо безопасно и солидно тук, в Орландо; нещо, което ще бъде разрушено, ако отново се ангажира. Предвиждаше точно какво ще се случи: недоверие, последвано от присмех. После, когато хората бъдат принудени да приемат фактите, ще станат подозрителни и ще се подплашат. Ще бъдат готови да използват дарбата й, но не и да й станат приятели. Ще я избягват; малчуганите дръзко ще надничат през прозорците й, а после ще побягват и ще пищят, срещне ли погледите им. По-големите деца ще я наричат „вещицата“. Няма начин някой религиозен фанатик да не започне да мърмори за „работа на дявола“ и от време на време да организира протестни демонстрации пред дома й. Не, ще бъде пълна глупачка, ако отново се замеси в това.

Не преставаше обаче да се чуди за жената. Изпитваше болезнена необходимост поне да узнае името й. Умре ли някой, поне името му трябва да бъде известно като тънка връзка с безсмъртието: човекът е съществувал; човекът е бил на този свят. Без име той е като празно поле.

Затова сега, трепереща от умора, включи телевизора и замаяна зачака последните местни новини. Задряма на няколко пъти, но се разбуждаше.

— Вероятно нищо не е станало — промърмори тя на глас. — Просто способностите ми отслабват.

Странна утеха, но реална. Опасенията на всеки човек са различни — тя например предпочиташе да е луда, вместо права.

Телевизионният екран премигна, а говорещите глави подхванаха друга история и този път посветиха цяла минута на борбата срещу действащите в някакъв квартал банди, занимаващи се с наркотици. Марли премигна; изведнъж се ужаси, че визуалните образи ще я завладеят и ще блокират умствените й възприятия — нали точно така ставаше преди, когато долавяше емоциите на хора, които наблюдава. Нищо не се случи. Съзнанието й остана пусто. След минута се отпусна и въздъхна облекчено. Не долавяше у себе си никакво усещане за отчаяние или безпомощност. Малко се поразвесели; щом не възприема тези образи и емоции както го правеше в миналото, не е изключено просто да полудява.

Продължи да гледа и отново й се приспа. Почувства се предразположена да се поддаде на умората и леко задрема, въпреки че се насили да остане будна до края на новините.

НАДИН ВИНИК…

Марли се сепна, когато името изкънтя. Вътрешното й напрежение се усили, щом говорителят произнесе името. Понечи да се надигне на дивана, без да си дава сметка, че, задремвайки, се е отпуснала. Сърцето й биеше лудо и тя долови собственото си трескаво дишане, докато се взираше в екрана.

— Полицията в Орландо не разпространява никаква информация относно убийството с нож на госпожа Виник, тъй като случаят още се разследва.

На екрана се мерна снимка на жертвата. Надин Виник. Именно това беше жената от видението на Марли. Никога преди не бе чувала името, но имаше силното усещане, че я познава; прекалено силно усещане, за да не му обърне внимание. Самото име, чуто от телевизионния говорител, изкънтя в главата й като звук на ловджийски рог.

Значи е истина. Всичко се бе случило.

Скритото знание се бе върнало.

И пак ще разбие живота й, предприеме ли нещо.

 

 

В понеделник сутринта Дейн разглеждаше внимателно снимките от сцената на убийството — взираше се за кой ли път във всяка подробност и оставяше мисълта си да блуждае, с надеждата някой важен, все още незабелязан детайл, да излезе на фокус; нещо, което ще му даде насока. Не разполагаха с нищо, за което да се заловят, по дяволите; абсолютно с нищо. Съседка от другата страна на улицата бе чула лай на куче — така й се струвало — някъде към единадесет часа, но почти веднага млъкнало и тя не му обърнала внимание; едва сега, при разпита, се сетила за него. Господин Виник определено е бил на работа. Помагал на колега да разтоварват камион и се знаеше точно какво е правил във всеки момент. Съдебният лекар не успя да посочи точното време на смъртта — при липса на свидетел било невъзможно, а посоченият диапазон за жалост включваше и половината час, преди господин Виник да отиде на работа. Дейн продължаваше да вярва на вътрешното си чувство: Виник не е извършителят. По думите на колегите му господин Виник се е държал съвсем естествено, когато пристигнал на работа и дори се е шегувал. Човек трябва да е истинско чудовище — а господин Виник и за секунда не е оставял подобно впечатление — за да заколи съпругата си, да разчисти старателно, да се преоблече и да отиде на работа, както обикновено, без да прояви никакви признаци на нервност.

Нямаше и следи от сперма, независимо от заключенията на съдебния лекар за вагинални натъртвания, които подсказваха, че в госпожа Виник е било проникнато насилствено. Нямаше никакви нишки или косъмчета, които да не принадлежат на обитателите на къщата, като се изключат внесените от полицаите от участъка в Орландо. Не разполагаха с никакви косми, с никакви отпечатъци; не откриха и пръстите на Надин Виник.

— Не разполагаме абсолютно с нещо — промърмори той и бутна настрани снимките върху бюрото.

Трамел изсумтя в знак на съгласие. И двамата бяха уморени. Почти не бяха преставали да работят вече цели четиридесет и осем часа — от момента, когато за пръв път влязоха в къщата на семейство Виник. И с всяка отминаваща минута шансовете да открият убиеца на госпожа Виник намаляваха. Престъпленията или се разкриват бързо, или въобще не се разкриват.

— Виж описанието на боклука.

Той подаде листа на Дейн, който го изучи внимателно. Най-обичаен боклук: хранителни отпадъци, празни картонени кутии от мляко и овесени ядки, всевъзможни рекламни материали, които не представляваха никакъв интерес, найлонови пликчета от различни магазини наоколо, употребени филтри за кафе, използвани хартиени кърпички, списък от неща за пазаруване, телевизионната програма за миналата седмица, два надраскани набързо телефонни номера, празен чек на името на телефонната компания, няколко изразходвани флакона спрей, наръч вестници, събирани очевидно от седмица — явно семейство Виник не ги отделяше за рециклиране. Нищо не звучеше необичайно.

— Какви са телефонните номера? — попита той.

— Току-що позвъних и на двата. — Трамел се облегна на стола и изпъна краката си, обути в италиански обувки, върху бюрото. — Единият е за доставки на пица по домовете, другият — на кабелната им компания.

Дейн изсумтя. И той се облегна на стола и вдигна крака върху бюрото. Обикновени обувки до тези от „Гучи“. Какво от това, по дяволите? Той и Трамел се загледаха един в друг през четирите стъпала и двете бюра. Понякога най-добрите им идеи ги осеняваха точно в това положение.

— Доставката на пица означава в къщата да дойде непознат човек; кабелната компания може да изпрати техник да поправи нещо.

Тъмното източено лице на Трамел придоби замислено вид.

— Дори кабелната компания да е изпратила човек, не е било късно през нощта.

— И е малко вероятно госпожа Виник да си поръча пица по това време, за да яде сама. Анализът на съдържанието на стомаха й… — Дейн протегна ръка и заровичка сред разпръснатите по бюрото листа; накрая откри търсения. — Ето. Според доктора не е хапвала нищо през последните четири-пет часа. Никакви следи от пица. Значи пицата в боклука е от по-рано, поне от обяд. А може и да е от ден-два.

Независимо от богатия им житейски опит, никога не се бяха натъквали на доставчик на пица извършител на престъпление при такива обстоятелства.

— От господин Виник ще разберем кога точно са поръчали лицата.

— А кабелната компания ще ни каже дали е изпратила техник в дома на семейство Виник.

— Значи разполагаме с един, ако не и с двама непознати, които са се отбивали в къщата. Момчето за доставки на пица сигурно е стигнало едва до прага, но техникът може и да е влизал в къщата.

— Жените обичат да бъбрят с майстори — отбеляза Дейн и очите му се присвиха, докато следваше тази нишка на разсъждения. — Не е изключено да го е помолила да не вдига шум, понеже съпругът й спи в момента в спалнята, тъй като работи трета смяна. Оня тип споделя, че и той някога е работил трета смяна и знае колко е тежко. Какво работи съпругът й? И тя му обяснява, дори му съобщава кога точно тръгва за работа и кога се връща. Защо да се безпокои? В края на краищата кабелната компания не би наела ненадежден гражданин. Жените не се замислят, когато пускат майстор в дома си и са готови да му разкажат всичко за живота си, докато той си върши работата.

— Добре. — Трамел взе бележник и го подпря на коленете си. — Първо: ще уточним с господин Виник кога е била доставена пицата и сигурно ще получим описание на доставчика.

— Доставчика… Защо да не е била жена? Същото важи и за техника от кабелната компания.

— Прав си — поправи се Трамел. — Съществува такава вероятност. Ще вземем името от пицарията и ще тръгнем оттам. Второ — ще направим същото и с кабелната компания.

Дейн се почувства по-добре. Е, поне щяха да свършат нещо конкретно. Поне се движеха в посока, която би могла да доведе до някакъв резултат.

Телефонът му иззвъня. Търсеха го по вътрешната линия. Натисна бутона и вдигна слушалата.

— Холистър.

— Дейн — обади се лейтенант Бонес. — Елате с Трамел в кабинета ми.

— Веднага. — Затвори телефона. — Лейтенантът иска да ни види.

Трамел стана.

— Какво сме сгафили този път? — измърмори той.

Дейн сви рамене.

— Не се сещам за нищо.

Началникът им определено не приличаше на образа, създаден от киното — несговорчивият полицай, който същевременно умее да притеснява хората си. Е, и това се случваше. Просто не проявяваше винаги търпимост.

Кабинетът на лейтенанта бе отделен с два големи вътрешни прозореца. Видяха жена, седнала на стола пред началника им, с гръб към вратата.

— Коя е? — тихо попита Дейн, но Трамел само поклати глава.

Дейн почука по стъклото и лейтенант Бонес им направи знак да влязат.

— Влизайте и затворете вратата — нареди той.

Щом се озоваха вътре, той обяви:

— Марли Кийн, това са детективите Холистър и Трамел. Занимават се със случая Виник. Госпожица Кийн разполага с интересна информация.

Трамел седна встрани от бюрото на лейтенанта, по-далеч от госпожица Кийн. Дейн се облегна на стената от другата страна, така че да наблюдава лицето й, но тя да не го вижда. Жената съвсем бегло погледна и двамата; не гледаше обаче и към лейтенанта, а сякаш бе обърнала взор към щорите, спуснати над външните прозорци.

В последвалата тишина тя като че ли събираше сили. Дейн я изучи с любопитство. Беше напрегната и той почти виждаше как мускулите й се опъват. Излъчваше нещо интригуващо, нещо което не му позволяваше да свали очи от нея. Независимо от правилните й черти, не беше красавица, но определено имаше приятна външност, макар очевидно да не предприемаше нищо, за да привлече вниманието върху себе си. Носеше ниски черни обувки, тясна черна пола до средата на прасеца и бяла блузи без ръкави. Хубавите й, чисти на вид коси, бяха прибрани назад в стегнат френски кок. На около тридесет години, прецени автоматично тренираното му полицейско око. Както бе седнала, бе трудно да се прецени, но сигурно бе средна на ръст, ако не и по-ниска. Малко по-слаба отколкото той обичаше; някъде около петдесет и пет килограма. Той лично предпочиташе жените да са с повечко плът, а не кокалести.

Седеше със стиснати в скута ръце. Даде си сметка, че ги изучава: тънки, с нежни кости, без никакви бижута и съвсем открито издаваха напрежението й, дори и да не го бе забелязал в стегнатата й и вдървена стойка.

— Аз съм медиум — изрече тя направо.

Той едва се въздържа да не изсумти от възмущение. Погледът му се кръстоса с този на Трамел и двамата мигом си помислиха едно и също: поредната странна калифорнийска идея на лейтенанта.

— Миналия петък вечерта се прибирах с колата от късна прожекция — продължи тя равно и монотонно, без да променя ниския си дрезгав глас. Глас на пушач, мина му през ума, макар да бе готов да се обзаложи, че тя не пуши. Напрегнати хора като нея рядко си падат по лесни пороци. — Излязох от салона около единадесет и половина. Точно се отклоних от аутобана, когато започна да ми се явява видение — някъде се извършваше убийство. Образите… бяха много завладяващи. Успях да отбия от пътя.

Направи пауза, сякаш не желаеше да продължи и Дейн се загледа как стисна ръцете си — останаха съвсем без кръв. Тя си пое дълбоко въздух.

— Виждам го през неговите очи — заяви тя безизразно. — Той влиза през прозореца.

Дейн се напрегна и се съсредоточи в лицето й. Не му бе нужно да поглежда Трамел, за да схване, че и неговото внимание се е изострило.

Тя продължи да разказва бавно, с равномерни паузи, което й придаваше леко хипнотизиран вид. Широко отворените й, нефокусирани очи сякаш гледаха навътре в нея.

— В стаята е тъмно. Той изчаква там тя да остане сама. Чува я как разговаря в кухнята със съпруга си. Съпругът излиза. Изчаква колата на съпруга да напусне алеята пред къщата, отваря вратата и започва да се приближава. Чувства се като ловец по дирята на животно. Но тя е лесна плячка. В кухнята е и си налива чаша кафе. Издърпва нож от комплекта, който е там и сякаш го чака. Тя го чува и се извръща. „Ансел?“ — произнася тя, но после го вижда и отваря уста да изпищи. Той е прекалено близо. Поставя ръка върху устата й и опира ножа в шията й.

Марли Кийн спря да говори. Дейн не откъсваше очи от лицето й. Сега бе бледо, забеляза той, като се изключат сочните й устни. Усети как косъмчетата на тила му щръкват в отговор на зловещото сегашно време, което тя използва, като че ли убийството ставаше в момента.

— Продължавайте — насърчи я лейтенантът.

Мина известно време, преди тя да подхване разказа си отново; тонът й стана още по-безизразен, сякаш по този начин се дистанцираше от думите си.

— Той я кара да си свали нощницата. Тя плаче и го умолява да не я наранява. Това му харесва. Той иска тя да го моли. Иска тя да си мисли, че всичко ще бъде наред, ако изпълнява желанията му. Така е по-забавно, но изведнъж тя си дава сметка…

Жената млъкна и остави изречението недовършено. След миг продължи:

— Той използва презерватив. Тя му е признателна за това. Дори му казва „Благодаря“. Той е внимателен, почти грижовен. Макар че продължава да плаче, тя се поуспокоява, защото той не я наранява и тя смята, че ще си тръгне, когато приключи. Той е наясно какво си мисли глупавата кучка. Когато свършва, й помага да стане на крака. Подава й ръка. Навежда се и я целува по бузата. Тя стои пред него и в следващия миг усеща ножа. Първото порязване е преднамерено плитко, колкото да й даде да разбере какво ще се случи и да има време да види паниката в очите й. Първото порязване не бива да е дълбоко, за да не попречи на преследването. Тогава в цялата история няма да има никаква забава. Тя се паникьосва, започва да крещи и се опитва да побегне. Яростта му се отприщва. През цялото време той е потискал емоцията си, за да си играе с жената, да се наслади на страха и унижението й, като й е позволил да се надява, но сега е дошъл моментът да даде воля на чувствата си. Сега ще извърши онова, за което е дошъл. Именно това най-много му допада: пълния ужас, който съзира в очите й, усещането за непобедимост. Може да направи с нея каквото си пожелае. Разполага с тотална власт над жертвата и се наслаждава на това. Той е нейното божество. Дали ще живее, или ще умре зависи от неговия избор, сега. Неговото решение. Но тя ще умре, разбира се, защото това му доставя най-голямо удоволствие. Тя се бори, но болката и загубата на кръв забавят движенията й. Успява да стигне до спалнята и пада. Той е разочарован. Иска му се борбата да продължи. Ядосва се, че тя е толкова немощна. Навежда се да пререже гърлото й, да сложи край, но кучката се нахвърля върху него. Преструвала се е. Удря го. Възнамерявал е да свърши набързо, но сега ще й даде да разбере. Ще си получи урока, задето се опита да го измами. Яростта му е като огромен червен балон, който се уголемява и го изпълва. Нанася й удар след удар, но накрая се уморява. Не, не е уморен. Прекалено е мощен, за да изпита умора. Отегчен е. Прекалено бързо свърши; тя си получи заслуженото. Тя не се оказа толкова забавна, колкото е очаквал.

Настъпи тишина. След няколко секунди Дейн си даде сметка, че тя е приключила. Продължаваше да седи вдървено на стола, а погледът й не се отместваше от щорите на прозореца.

Лейтенант Бонес изглеждаше разочарован от липсата на реакция от страна на Дейн и Трамел.

— Е? — попита той нетърпеливо.

— Какво — е?

Дейн се оттласна леко от стената. У него бавно се бе надигнал гняв, докато слушаше монотонния, лишен от емоции рецитал, но това бе студен, контролиран гняв. Нямаше представа какви мотиви са довели тази жена тук, но едно нещо знаеше със сигурност и не му бе нужно да умее да чете чужди мисли, за да го установи: тя е била там. Може дори самата тя да е убила госпожа Виник, а може и да не е тя, но е била в къщата, когато се е случило. В най-лошия случай е съучастник и ако си въобразява, че ще цъфне тук с шибаната си история и ще привлече вниманието на медиите, не е попаднала на подходящия човек.

— Какво мислите? — рязко попита Бонес, раздразнен, че трябва да зададе въпроса.

Дейн сви рамене.

— Медиум ли? Стегни се, лейтенант. Това е най-лайняната лъжа, която някога съм чувал.

Марли Кийн се раздвижи и бавно разплете пръстите си сякаш движението я затруднява. Също така бавно извърна глава и за пръв път погледна Дейн. Независимо от ледения си гняв мускулите на стомаха му се свиха рязко. Нищо чудно, че Бонес се бе увлякъл така. Очите й бяха дълбоко, тъмно, бездънно сини като океана; от типа очи, които един мъж поглежда и забравя за какво е говорил. Освен богатството на цвета им в тях имаше нещо екзотично — все едно бяха от друг свят. Изразът им обаче бе красноречив и Дейн ясно разбра, че не я е пленил с чара си.

Стоеше с лице към него и го претегляше — ще рече човек, че са съперници в Дивия запад и се готвят да стрелят един срещу друг. Изразът на лицето й бе станал спокоен и странно отчужден.

— Казах ви какво се е случило — обяви тя с ясен, решителен тон. — За мен е без значение дали ще ми повярвате, или не.

— А би трябвало да има значение — отбеляза той с не по-малко решителен тон.

Тя не попита защо, въпреки паузата, която й даваше тази възможност. Вместо това върху устните й разцъфтя малка, лишена от веселие, усмивка.

— Давам си сметка, че току-що станах основният заподозрян — тихо каза тя. — Ще ви спестя малко време, както и на себе си, като ви съобщя, че адресът ми е „Хейзълуд“ номер 2411, а телефонният ми номер е 555–9909.

— Наясно сте с рутинните процедури — отбеляза той със саркастично възхищение. — Не съм изненадан. — Пристъпи към нея. Приближи се дотолкова, че се наложи тя да вдигне глава, за да го погледне в очите. Достатъчно близо, за да долови някаква неизречена заплаха. — Или просто четете мислите ми, защото сте медиум? — Изговори последната дума тенденциозно обидно. — Вероятно ще ми кажете какво ще последва, освен ако не ви е нужна кристална топка, за да разберете какво си мисля.

— О, не е трудно да се прочетат мислите ви, пък и вие не сте особено оригинален. — Тя направи пауза и го дари със същата бегла усмивка. — Нямам намерение да напускам града.

Тя не отстъпи и мускулите на стомаха му отново се свиха. В първия момент му се стори безлична, като че ли се страхуваше да се направи по някакъв начин по-привлекателна, но видът на очите й определено промени мнението му. На жената срещу него не й липсваше самоувереност и тя ни най-малко не се страхуваше от него, макар да бе поне една глава по-висок от нея. Нещо друго привлече вниманието му. По дяволите, та той долавяше аромата й: сладък, мек аромат, който нямаше нищо общо с парфюм, а ясно говореше за женска плът. Неволната му реакция го ядоса още повече.

— Имайте грижата да не напускате града. — Тонът му бе нисък и груб. — Има ли нещо друго, което да виждате в кристалната си топка и да желаете да ми го съобщите?

— Разбира се — измърка тя, но проблясването в сините й очи му подсказа, че се е насадил. — Вървете по дяволите, детективе.