Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (24)

24.

Марли застина, заслепена от внезапно настъпилата тъмнина, парализирана от ужас и смазващото осъзнаване. Той не бе тръгнал срещу Бевърли, а срещу нея — и в момента беше отвън.

Затвори очи и стисна силно клепачи в опит по-бързо да се приспособи към нощно виждане. Редно е да направи опит да излезе, но през коя врата — предната или задната? Или може би той се намира до някой от прозорците. Кой? Кой!

Деликатно разряза мрежата, прекъсвайки нишките една по една…

Тя отчаяно прогони видението. Господи, няма да позволи да я обладае видението. Тогава ще бъде абсолютно безпомощна. Но никога не бе успявала да окаже съпротива достатъчно дълго, да го блокира или контролира. Виденията я заливаха като приливни вълни.

Той знае, че тя е вътре. Усеща кучката. Вече предчувства триумфа, мощта…

— Не — простена Марли шепнешком.

Отчаяно привика образа на тежката врата, която се бе научила да отваря и затваря. Сега от нея се искаше единствено да я затвори и да го остави от другата страна.

Ще я види колко е умна, когато опре ножа в гърлото й и започне да го притиска…

Заливаше я като черни вълни. Злобата бе така силна, че тя едва дишаше. Той е така близо, че силата на злото я смазваше. Не успяваше да го отблъсне.

Ключалката на вратата вероятно няма да помръдне. Забавянето предизвиква изпепеляващия му гняв. Изръмжава и разбива стъклото на прозореца с ръка, обвита в ръкавица…

Тя чу удара и пръсналите се парчета стъкло, но видението я обгръщаше все по-силно и й пречеше да възприема почти всичко останало; затова не успя да определи откъде идва звукът. Дори да беше точно зад гърба й, той изпиваше всичките й сили и тя не можеше даже да се обърне.

Дейн. О, господи, Дейн! Тя не желаеше той да види това.

 

 

С влизането в колата Дейн взе радиотелефона и разпореди на диспечера незабавно да изпрати патрулна кола пред къщата му.

— Прието — отвърна диспечерът. — Но ще отнеме десет-петнадесет минути. Доста сме натоварени.

— Направи го по-бързо — настоя Дейн с железни нотки.

— Ще се опитам. Зависи кога ще се освободи патрулна кола.

Дейн се поколеба, защото не му се щеше да остави Марли сама толкова дълго, но задачата му бе да пристигне на местопрестъплението, независимо дали е подражателно убийство, или не. Детективите, които работеха по другите случаи, трябваше да огледат и да преценят дали става въпрос за същия извършител. Той й бе дал пистолета си, а и патрулиращата кола щеше да пристигне скоро. Би трябвало всичко да е наред.

Повтаряше си го в продължение на няколко километра, но все пак отби встрани и спря. Нещо не му се струваше наред, по дяволите. Нещо направо не бе както трябва с всеки изминат километър и минута усещаше нарастващ ужас, но не успяваше да разбере причината.

Несъмнено ставаше въпрос за подражателно убийство. В това няма нищо необичайно. Вече разрешиха едно такова. И все пак нещо бе съвършено не наред.

Включи микрофона.

— Диспечерската служба, обажда се Холистър. Има ли вече патрулна кола пред къщата ми?

— Още не. Но е на път.

Раздразнението не го напускаше.

— А има ли допълнителна информация по съобщеното убийство?

— Нищо. Изчакай… — Дейн дочу статичен шум, после отново диспечера. — Не е потвърдено. Полицейска кола е пристигнала на мястото и току-що се обадиха. Изглежда е фалшива тревога.

Чувството на ужас у Дейн се засили. Мозъкът му работеше трескаво, докато обмисляше случилото се.

— Мъж или жена съобщи за убийството?

— Мъж.

— По дяволите! — Отново включи микрофона. — Проверете сигнала веднага. Потвърдете, че всичко е наред, фалшивата тревога може да е била предумишлена!

— Разбрано. Изчакай.

Дейн чакаше напрегнато в тъмната кола, а по лицето му се стичаше пот. След няколко минути радиотелефонът изпращя.

— Никакви проблеми, Дейн. Всичко е спокойно като на гробище.

Поклати глава. Имаше някакъв проблем — в това бе сигурен. Но къде? Къде!

Фалшивата тревога е била вдигната нарочно, за да се отвлече вниманието от защитата на Марли. Но Бевърли е заела мястото на Марли… А ако този план не е сработил?

Замръзна на място; в главата му избухнаха ужасяващи представи. Всичко си дойде на мястото. Марли!

 

 

Чу се шум от още разбито стъкло, когато той отново удари прозореца. Марли си представи вратата и човека, който я напъваше: целият в черно, изпълнен с омраза и зло. Представи си как се хвърля върху вратата, пречи й да се отвори, съпротивлява се на видението да се яви. Трябва да вземе нещата под контрол; иначе ще умре. Единственият й шанс е да контролира нещата, както постъпва с познанието. Сега е по-силна от преди. Ще успее да се справи.

Пистолетът. Преди беше до нея, върху дивана. Отвори очи и ги насочи към дивана, но видението вече бе отслабило силите й и краката й се подгъваха. Стовари се тежко на пода; протегнатата й ръка не достигна дивана. Наложи се да се надигне на колене и ръце и изпълзя натам, тършувайки из възглавниците да намери пистолета.

Ето го — тежък и леден — но вече в ръцете й. С разтреперани пръсти освободи предпазителя.

Той вече е проникнал. Няма да трае дълго вече. Ножът — дълъг и смъртоносен — проблесна в ръката му. Острието е наточено като скалпел…

Вратата! Успя със съзнанието си отново да я затръшне. Дръж го отвън. Трябва да успее.

Чуваше собственото си затруднено дишане и проплакване. Тихо. Трябва да пази тишина. Немощно запълзя към ъгъла, за да залепи гръб към стената, та да не я нападне отзад. Тъмнината в къщата бе почти пълна, защото и щорите бяха спуснати. Тук тя има предимство: познава къщата, в която се намира. Той трябва да открие къде се намира тя. Трябва да е много, много тиха. И да държи вратата затворена.

Но къде е той? Не чуваше нищо заради бученето в ушите си и оглушителния тътен от собствената си кръв, бушуваща във вените.

Използва и двете ръце, за да балансира тежкия пистолет. Дейн. Дейн, който никъде не ходеше невъоръжен. Благодаря ти, Дейн, за този шанс. Обичам те.

Къде е той!

Затвори очи и отвори колкото процеп тежката врата.

… Къде е тя, кучката? Може да включи фенера, но не още; не още. Значи си въобразява, че ще се скрие, така ли? Не знае ли колко се наслаждава той на преследването? Естествено, че знае. Сладка кучка. Дали е в банята? Отваря вратата. Белият фаянс проблясва в тъмнината като емайлиран призрак. Никаква кучка тук…

Тя затръшна вратата. Усети натискът на менталната му енергия да я притиска. Отвори очи и се насили да погледне към коридора, където беше банята. Не се вторачвай, Марли. Не позволявай да се вторачиш. Няма да го видиш, ако го направиш. Мърдай си очите, не ги задържай на едно място. Ще видиш движението му.

Това той ли е? Не се ли придвижва към нея една по-тъмна сянка? Не смееше да открехне отново вратата; поне не в момента. Ако е той, значи вече е прекалено близо. Ще й се нахвърли, преди тя да успее да реагира. Но наистина ли е тук, или това е нейното въображение?

Ярка светлина експлодира в лицето й и я заслепи, а един отвратителен глас монотонно изтананика:

— О, здравей-ей…

Тя натисна спусъка.

 

 

Няколко коли почти едновременно се събраха около къщата. Дейн бе дал указания да се приближат със запалени светлини и виещи сирени; надяваше се с всички сили да пристигнат навреме и да го подплашат. Самият той караше като обезумял и се молеше така, както никога не се бе молил. Не го интересуваше дали ще пропуснат шанса да го заловят. Моля те, Господи, нека да го подплашат. Нека да не е в къщата. Нека да не е бил вече там и да е изчезнал. Моля те, Господи. Нека Марли да не е пострадала.

Закова колата на място и тя се разлюля. Беше навън и тичаше, преди каросерията да се е успокоила. Къщата беше тъмна. Господи, не.

Нещо тежко удари Дейн по гърба и го просна на земята. Изправи се на крака със свирепо изражение и готов за удар юмрук. Трамел се надигна също така бързо като Дейн и сграбчи ръката му.

— Съвземи се! — изкрещя Трамел, а изразът на лицето му бе не по-малко свиреп от този на Дейн. — С нищо няма да й помогнеш, ако влезеш слепешком! Направи го както знаеш, че трябва да се направи!

Униформени полицаи се струпваха около къщата и я заобикаляха. Дейн мислеше единствено за Марли вътре. Отърси се от хватката на Трамел и се спусна към вратата. Оказа се заключена. Нахвърли й се като полудяло животно и от тежестта на тялото му тя се разтресе на пантите. Представляваше солидна врата, доукрепена със стомана. Ключалката бе една от най-здравите правени някога. Издържа. Но пантите поддадоха. Винтовете се измъкнаха от дървото със страдалческо изскърцване, а металът се огъна.

Трамел осъзна, че няма да спре Дейн и добави и своята значителна сила към задачата да извадят вратата от рамката. Впускайки се из тъмните дебри на къщата, Дейн прегракнало викаше името на Марли.

Препъна се в нещо меко и тежко й падна на пода. Сърцето му спря да бие за един дълъг, пълен с агония миг, през който времето сякаш застина.

— О, господи — промълви той, а гласът му бе направо неузнаваем. — Дайте светлина.

Един от патрулиращите полицаи свали дългия тежък фенер от колана си и щракна копчето. Мощният лъч освети Дейн, приклекнал на пода с ужасено лице, и Трамел, който също изглеждаше зле. В средата на лъча се виждаше проснато тяло, облечено в черно, с гладко обръснат череп. Лежеше по гръб, а невиждащите му очи бяха обърнати към тавана. Витаеше остра миризма на кръв и смърт. Около тялото се бе образувала черна локва кръв.

— Дейн. — Почти беззвучният шепот накара косъмчетата по ръцете им да настръхнат. — Дейн, тук съм.

Лъчът на фенера мигом се насочи към ъгъла и Марли премигна от светлината; затвори очи и извърна глава. Тъмна влага проблесна върху бялата й блуза. Все още продължаваше да държи пистолета с две ръце.

Дейн не успя да се изправи. Изпълзя до нея, а съзнанието му още възприемаше, че е жива. Обгърна лицето й с треперещи ръце и отметна кичур коса от челото.

— Бейби. О, господи, скъпа…

— Той ме поряза — промълви тя някак извинително. — Стрелях по него, но това не го спря. Продължи да ме приближава. Затова продължих да стрелям.

— Чудесно — кимна той с едва прикрита свирепост. Ръцете му трепереха неистово, но с невероятна нежност я положи да легне на пода. — Легни, скъпа. Дай да видя колко лошо те е наранил.

— Не мисля, че е сериозно — увери го тя. — Раните са по рамото и лявата ми страна. Но са само порязвания. Не заби ножа в мен.

Той едва се крепеше. Единствено съзнанието, че тя се нуждае от него, го възпираше да не се нахвърли върху трупа и да го разкъса на парчета. Господи! За втори път в живота й я напада луд с нож. Как може да е така спокойна, когато той не спираше да трепери?

— Сряза кабелите — обясняваше тя. Изведнъж прозвуча изтощена. — Толкова съм уморена. Ако нямаш нищо против, по-късно ще ти разкажа какво се случи.

— Разбира се, бейби. — Постави нежно длан върху лепкавото от кръв рамо. — Поспи. Ще бъда при теб, когато се събудиш.

Тя леко въздъхна и затвори натежалите си клепачи. Дейн усети как къщата се пълни с хора, но не вдигна глава.

— Дейн. — Говореше му Трамел, клекнал до него. — Лекарите пристигнаха, приятелю. Трябва да се отместиш, за да й помогнат.

— Спирам кръвотечението — отвърна той с дрезгав глас.

— Знам. Почти спря. Тя ще се оправи, партньоре. Всичко ще бъде наред. — Трамел обгърна раменете му и го откъсна от Марли. Лекарите веднага се приближиха и заеха мястото му. — Ще я отведем в болницата, но ти обещавам, че тя ще се оправи.

Дейн затвори очи и позволи на Трамел да го отдалечи.

 

 

— Наистина се чувствам достатъчно добре, за да се прибера вкъщи — заяви Марли на следващото утро. Прозина се. — Просто съм уморена, защото прогонвам видението.

— И от загубата на кръв — добави Дейн. — Може би утре…

Тя седеше в леглото и като се изключат плътните превръзки около рамото и на талията, бе трудно да се предположи, че не е добре, макар за критичното око на Дейн тя продължаваше да е прекалено бледа.

Остана в болницата при нея цялата нощ. Дори да живее сто и петдесет години, никога няма да забрави абсолютния, смразяващ кръвта ужас на онези финални минути, когато осъзна, че е бил преднамерено отстранен и е оставил Марли незащитена. Отне му цяла вечност да се върне при нея и сякаш му бе струвало цял един живот да успее да влезе в къщата. Болницата приличаше на истинска лудница — навсякъде полицаи и репортери, които се опитваха да се доберат до Марли; Дейн въобще не успяваше да се справи. Единственото, което направи, след като лекарите му позволиха отново да влезе при нея, бе да държи ръката й и да се уверява, че тя наистина е добре.

Трамел бе поел командването; справи се с репортерите, като категорично им отказа всякакъв достъп до стаята на Марли, но обеща пресконференция по-късно сутринта. Попречи на Бонес и Чамплин да се доближат до Дейн. Обади се на Грейс, която донесе нови дрехи и тоалетни принадлежности и за Марли, и за Дейн. Дейн взе душ и се обръсна, но изопнатите черти на лицето му показваха какво му е коствала изминатата нощ. Ако не беше Трамел, нямаше да я преживее.

Трамел също остана в болницата почти цялата нощ, но тръгна на зазоряване и сега отново се бе върнал. Беше безупречно облечен, както винаги, макар и на него също да му личеше, че е прекарал много безсънни часове. Грейс през цялото време стоя с тях.

Марли натисна бутона и нагласи таблата на леглото в по-изправено положение. Наистина се чувстваше достатъчно добре да се прибере вкъщи; порязванията я смъдяха и трябваше да се пази от резки движения, но като цяло болките не бяха нетърпими. И най-важното — беше жива. Силното усещане за зло, което я смазваше от седмици, изчезна. Слънцето изглеждаше по-ярко, въздухът — по-свеж.

— Казах ви всичко, което се случи снощи — заяви тя. — Сега искам да ми кажеш какво открихте днес сутринта.

Дейн се усмихна, като чу обичайния й нормален тон.

— Не питай мен. Не съм излизал оттук. Нищо не знам.

Грейс протегна дългите си крака.

— Хайде, Алекс, ти си на ход.

Трамел се облегна върху перваза на прозореца.

— Открихме колата му на две преки и проверихме номерата. Казва се Карол Джейнс. Пристигнал е тук от Питсбърг преди около пет месеца. Полицейското управление в Питсбърг разполага с няколко неразкрити убийства, които съвпадат с тукашните. Претърсихме апартамента му и открихме руса перука, която очевидно е носил през цялото време, освен когато е убивал. Работил е в универсалния магазин „Дануъртс“ в отдела за оплаквания на клиенти. Очевидно там е подбирал жертвите си. Ако някой му създаде проблеми — свършено е с него.

— Това е обединяващата нишка — промърмори Дейн. — Всички са пазарували в „Дануъртс“. Спомням си, че приятелката на Жаки Шийте спомена колко била разстроена заради някаква блуза, която се разпрала или нещо подобно. Господи, през цялото време е бил пред очите ми. Мина ми през ума, че може да пазаруват от едно и също място, но това важи за почти всеки в този град.

— Не го приемай надълбоко — посъветва го Марли хапливо. — Все пак не си ясновидец, нали знаеш?

След първоначалното си смайване, той се ухили. Започваше да изглежда по-добре, прецени тя, и последствията от шока избледняваха.

— Карол Джейнс — обади се Грейс. — Странно име за мъж.

— Права си. Затова не го проверихме в онези списъци, които обработвахме. Името му беше елиминирано, защото прилича на женско. — Трамел изглеждаше недоволен от подобно недоглеждане. — Още не знаем много за миналото му. Може и никога да не разберем какво го е предизвиквало към действие. Не знам дали изобщо има значение. Нечовешко копеле като него не заслужава да живее.

Марли видя как Дейн трепна. Преживяваше събитията от предишната нощ по-силно от нея. Дълбоко съжаляваше, че е била докосната от такова грозно насилие, но по някакъв странен начин тя самата се чувстваше по-силна. Не се гордееше, че е убила човек, но не изпитваше и вина. Беше направила необходимото. Ако се бе поколебала, сега щеше да е мъртва. Успя да постави под контрол видението и този път победи. Карол Джейнс беше мъртъв. Марилин Елрод, Надин Виник, Жаки Шийте и всички останали жени най-после бяха възмездени.

Дейн взе ръката й и се заигра с пръстите й, а очите му се притвориха от невероятното облекчение, че тя е добре. Грейс докосна Трамел за лакътя и подкани:

— Трябва да вървим — обясни тя, — да се приготвя за работа.

— Ще намина днес следобед — добави Трамел. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен преди това.

— Добре — прие Дейн. След като си тръгнаха, отиде до вратата и надникна навън, за да каже на униформения полицай, който пазеше отпред: — Никакви посетители! Дори не и кмета. Никакви.

— Ще ми е малко трудно да държа лекарите настрана, Холистър — предупреди полицаят.

— Е, те може… Но първо да почукат.

Затвори вратата и се върна до леглото на Марли. Помилва я по лицето и приглади косите й. Тя се пресегна и докосна бузата му.

— Наистина съм добре. Бих предпочела да съм вкъщи, вместо тук.

Той извърна глава, за да целуне пръстите й.

— Прояви търпение. Щом лекарят иска да те наблюдава още двадесет и четири часа, значи има някаква причина. Нека се убедя, че си съвсем наред, преди да тръгнем. Необходимо ми е.

По лицето му бяха изписани силни емоции. Дейн се бе разтворил напълно, не си даваше труда да се прикрива. След преживяното никога вече нямаше да се опита да контролира чувствата си към нея. За малко да я загуби предишната вечер. Животът е прекалено кратък, прекалено несигурен, за да не го изживееш напълно.

Със сериозно изражение отмести един кичур от лицето й.

— Снощи не приключихме с изглаждането на нещата помежду ни.

— Да. По едно време станаха малко хаотични, нали?

— Още ли си ми сърдита?

Върху устните й се появи усмивка.

— Не.

— Кълна се в Господ, че не те използвах, за да съм отгоре в ситуацията. Единственото нещо, върху което искам да съм отгоре, си ти.

Тя изсумтя.

— Господи, колко романтично.

Но усмивката по лицето й остана.

— Не знам как да бъда романтичен. Само знам, че те желая и не мога да допусна да си тръгнеш. Никога преди не съм се сблъсквал с такава ситуация, затова вероятно доста оплесках нещата, докато се опитвах да се справя. Нужно ми бе време, за да видя как ще се развият нещата. Не исках да те припирам или да ти оказвам допълнителен натиск, докато течеше другата каша. И без това ти имаше достатъчно от какво да се притесняваш.

Тя прехапа устни, развеселена от думите му. Господи, Трамел май беше прав: Дейн наистина е прекалено твърдоглав, за да разбере, че е влюбен или че една жена е нормално да очаква да го чуе от него. Пое си дълбоко дъх и си даде сметка колко силно желае нещата този път да станат както трябва. Може би не само той бе проявил прекалено голяма предпазливост; сигурно е редно да го насърчи малко.

— Секс ли е всичко, което желаеш? — попита тя и усети как я завладява напрежение докато изчаква отговора.

— По дяволите — не! — избухна той. — Скъпа, кажи ми ти от какво се нуждаеш. Вероятно ще успея да предприема нещо, ако ми кажеш, но не ме оставяй на тъмно, както съм в момента. Какво да сторя, за да те убедя какво изпитвам към теб?

Тя се облегна на болничното легло и го изгледа невярващо:

— Да ме убедиш? Дейн, та ти не си ми казал какво е то от самото начало. Представа нямам какво изпитваш към мен.

Негов ред беше да я изгледа невярващо.

— Какво искаш да кажеш с това, че нямаш представа какво изпитвам към теб?

Тя извърна очи и умолително погледна към небесата.

— Господи, помогни ми. Този мъж е толкова несъобразителен. Откъде да знам, ако не ми го кажеш? Повтаряла съм ти отново и отново, че теб не те чета! Кажи го на обикновен английски, Дейн. Обичаш ли ме? Това ми е нужно да знам.

— Разбира се, че те обичам! — извика той разгневен.

— Тогава го изречи!

— Обичам те, по дяволите. — Скочи на крака и се надвеси над нея. — Ами ти? Двамата ли участваме в това, или съм сам?

Мина й през ума да го удари, но реши да не излага на такова изпитание шевовете на рамото. Задоволи се да отвърне:

— Не, не си сам.

— Тогава го изречи!

— Обичам те, по дяволите.

Каза го точно толкова войнствено, колкото преди секунди той.

Гърдите му се разширяваха от усиленото дишане, докато двамата се съзерцаваха мълчаливо. Най-после напрежението напусна стегнатите му мускули.

— Значи това е уредено — обяви той и отново седна.

— Какво е уредено? — предизвика го тя.

— Че те обичам и ти ме обичаш.

— Тогава какво правим? Обявяваме примирие ли?

Той поклати глава и отново взе ръката й.

— Ще се оженим. — Целуна връхчетата на пръстите й. — И няма да чакаме шест месеца, като някои хора, които познавам. Вероятно ще стане този уикенд. Но най-късно — другата седмица.

Дъхът на Марли секна, а върху устните и грейна усмивка, която накара цялото й лице да засияе.

— Сигурна съм, че ще успеем още този уикенд — обяви тя.

Искаше да я вземе в обятията си, но се страхуваше да не я нарани. Погледна я и остана смаян колко е спокойна. Беше нападната от убиец, изпразни пълнител в него и изглеждаше… спокойна. Дори фактът, че се бе сгодила не разклати спокойствието й.

Започна да трепери както му се случи на няколко пъти предишната нощ.

— Извинявам се — изтресе той за петнадесети път, а изражението му й подсказа къде се бяха насочили мислите му. — Господи, бейби, страхотно оплесках нещата. Нямах никакво намерение да попаднеш в опасност. Представа нямам как те е открил.

Сините й очи бяха още по-бездънни от обикновено.

— Вероятно така е трябвало да стане. Моя е вината, че ме откри. Трябваше да приема да отида в тайна квартира. Към края той може да е успявал да ме усеща, така както аз го усещах. Ами ако единствено аз съм имала някакъв шанс срещу него, защото знаех къде се намира, тогава какво? Вероятностите са прекалено много. Никога няма да узнаем истината със сигурност. Но аз съм добре, Дейн, във всяко едно отношение.

— Обичам те. Когато си представих, че те е…

Не успя да довърши. Изведнъж не успя да се удържи повече. С изключителна предпазливост я прегърна, вдигна я от леглото и като седна отново, я настани в скута си и зарови лице в косите й.

— Знам. И аз те обичам. — Не се оплака, че рамото я заболя или че той я притиска прекалено силно. Нужен й бе този контакт, както и спокойствието и топлината на прегръдката му. Сгуши се в него. — Дейн?

— Да?

— Има едно нещо.

Той вдигна глава.

— Какво?

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?

— Напълно. Защо ти хрумна такъв въпрос?

— Знам колко неудобно се чувстваш заради онова, което представлявам. И няма да се омъжа за теб, преди да ти кажа всичко. До голяма степен възвърнах всичките си умения. Дори съм по-добра, отколкото преди, защото сега успявам да ги контролирам.

Той не се поколеба. Единственият начин да притежава Марли бе да я приеме такава, каквато е; с медиумните й способности, с всичко.

— Но мен въобще не ме четеш, нали?

— Не. Ти си най-твърдоглавият човек, когото съм срещала. Това е невероятно облекчение.

Той се ухили и целуна слепоочието й.

— Няма никакво значение, защото и без това ще се оженя за теб.

— Но мога да те проверявам — призна тя. — Ако си изкарал тежък ден няма да успееш да го скриеш от мен, както обикновено правят ченгетата пред съпругите си. Няма да успееш да го потулиш някъде в ъгълче на съзнанието си, защото вече ще знам какво е станало.

— Ще го преживея. — И то с лекота, даде си сметка той. Нещата бяха стигнали дотам, че вероятно би живял с нея дори да бе брамин или да летеше на вълшебно килимче. — След като ти ще се справиш да бъдеш съпруга на ченге, аз ще успея да бъда съпруг на медиум. Ха, едва ли ще е много тежко!