Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Линда Хауърд. Мъжът от сънищата

Американска. Първо издание

ИК „Пан“, София, 2000

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-294-2

История

  1. — Добавяне

16.

Карол Джейнс беше начумерен. От миналия петък вечерта бе в лошо настроение. Жаклин Шийте съвсем не беше толкова забавна, колкото очакваше. Огромният прилив на мощ просто не се материализира. Оказа се така патетична — хленчеше и бягаше в кръг, вместо да го превърне в нещо интересно. А и в пресата не се появи кой знае колко за случая, което истински го разочарова. Част от забавата — и то по-голямата част — при последния случай бе да узнае, че полицията направо е полудяла заради две толкова еднакви произшествия, случили се за толкова кратко време, без да разполагат с абсолютно никакви улики, по които да работят. Но очевидно ченгетата са по-тъпи, отколкото смяташе, а това отнемаше допълнително от забавата му. Къде е предизвикателството? Не че бяха в състояние да го заловят, но той се надяваше поне да забележат. Не знаеше съвсем точно кое именно помрачи радостта му. Вероятно Шийте се яви прекалено бързо след предишната. Не постигна желаното състояние на очакване, не бе я изучавал със седмици, та напрежението да стигне връхната си точка, когато става почти трескав и всичките му сетива са изострени до крайност, а силите му — насочени към целта.

Ще се наложи, естествено, да пробва с още една, за да се увери. Няма да се хаби за поредното разочарование, но това е единственият начин, за да разбере какво става. Ако и следващия случай е така разочароващ, ще се наложи да прекарва по-дълго време в процес на подготовка и няма да позволи очевидната лекота на даден случай да го принуждава да избързва и да се лишава от насладата.

Всеки ден на работното си място чакаше и дебнеше и за най-малкото нарушение. Коя нещастна клиентка ще си плати? В края на краищата, за да е честна проверката, трябва да се задейства възможно по-скоро.

 

 

Марли се чувстваше нервна, стегната от вътрешно напрежение, което просто не я изоставяше. Не успяваше да си обясни причината — разполагаше с толкова голям избор. Най-голямата, разбира се, бе ужасът от предстоящия уикенд. Не бе в състояние да обясни на никого, дори не и на Дейн, какво изпитва, след като се е докоснала до мислите на убиеца през онези кървави моменти. Не само се чувстваше изцапана; чувстваше се омърсена завинаги от неговата злоба и се опасяваше, че душата й никога няма да забрави подобна грозота. От всичко на този свят най-много би желала да побегне, да се отдалечи, за да не узнае никога кога отново е убил. Подобно облекчение, за жалост, бе единственото, което не можеше да си позволи, защото тогава ще е наистина омърсена от собственото си малодушие. Налагаше се да остане, да изтърпи всичко, заради двете вече загинали жени, заради другите, за които още не знаеше нищо, заради малкия Дъсти… и заради себе си.

А вече съществуваше и Дейн. Обичаше го, но присъствието му през цялото време наоколо продължаваше да й действа объркващо. Прекара толкова години сама, че понякога се стряскаше, когато се извърнеше и се сблъскаше в него. Изведнъж се оказа, че я чака два пъти повече пране и приготвянето на три пъти повече храна, всекидневен ритъм, който се промени, а разполагаше само с една баня и доста малко свободно място в леглото си. Доскоро напълно контролираше живота си; сега всичко беше различно.

Той го знаеше, разбира се. Проницателните му лешникови очи виждаха всичко, макар че тя се стараеше да крие обзелото я неспокойство. Той не стоварваше всички домашни задължения върху плещите й, както постъпваха доста мъже. Навикнал бе сам да се пере и се справяше без затруднение с огромна купчина мръсни дрехи. Можеше да разчита, че и ще сготви нещо, стига да не е по-сложно от затоплянето на някоя консерва или да направи сандвич; затова тя се занимаваше предимно с приготвянето на храната, но пък той раздигаше масата и миеше чиниите. Дейн правеше каквото може, за да облекчи прехода й, но същевременно отказваше да отстъпи и да й предостави повече пространство. Намираше се в дома й и тя трябваше да се приспособи към него. С радост го правеше и прекарваше времето си с него независимо какви са мотивите му, но все пак това я изпълваше с напрежение.

Нямаше как да избяга от предстоящия уикенд, как да не мисли за него. Дали убиецът щеше да нанесе нов удар? Мисълта още една невинна жена да бъде нарязана на парчета, а тя да е въвлечена във водовъртежа на болното, всяващо ужас тресавище на съзнанието на убиеца бе малко над прага на онова, което бе в състояние да понесе. Опитваше се да не мисли за това, но бе като да те преследва бясно куче, а ти да се правиш, че не го съзнаваш. С всяко отмерване на часовника уикендът приближаваше, а тя не можеше да предприеме нищо, за да избегне този факт. Опита се да се вземе в ръце, за да понесе предстоящото, защото то бе единствената връзка на Дейн с убиеца. Рано или късно то щеше да й даде ключ, за да разкрие неговата самоличност. От нея се искаше единствено да чака и да преживява опияняващите му пристъпи, при които убиваше, като същевременно се съпротивлява да не полудее самата тя.

В четвъртък вечерта от нерви дори не опита донесената от Дейн китайска храна, а обожаваше китайската кухня. Гърлото й бе стегнато и мислеше, че ще се задави.

Както обикновено Дейн забеляза всичко, макар привидно да се хранеше с апетит.

— Притесняваш ли се? — попита той.

— Как да не се притеснявам? Не бих казала, че последните два уикенда изкарах като на пикник.

— Долавяш ли нещо от него? — попита Дейн уж небрежно, но интересът му бе очевиден.

— Неспокойна съм, но това са мои чувства, не негови. — Разтърка раменете си. — Колко време ще е нужно ФБР да му направи портрет?

— Представа нямам. Разполагаме само с два случая и вероятно ще бъдат затруднени, но ще съпоставят убийствата с други случаи, за които имат информация, и това ще бъде от полза.

— Смяташ ли, че и преди е убивал? — попита тя напрегнато и погледна през прозореца на задната врата.

Видя Бил да подкастря храстите в двора. Съседите й водеха такъв хубав, обикновен живот. Завиждаше им заради скуката, която им гарантираше сигурност.

— Вероятно. Прекалено добре го прави за новак. Сигурно се мести, та в някой район да не стане прекалено напечено за него.

— Значи скоро е пристигнал тук?

— Предполагам.

— Няма ли начин да проверите кой отскоро се е заселил в града? Няма ли списък в пощата? Или да се вземе списък на новите клиенти от компаниите за комунални услуги?

— Знаеш ли колко души се заселват в централна Флорида всяка година? — попита той. — Ще отнеме страшно много време. Но все пак е идея.

— Ще елиминирате жените и списъкът ще намалее наполовина.

— И въпреки това ще ни останат хиляди. — Изправи се и започна да раздига масата. — Ще поговоря с Бонес.

Отпусна ръце в скута си и го изгледа изпитателно.

— Някой от другите знае ли за мен?

— Имаш предвид някой от другите детективи ли?

— Да.

— Само Бонес, Трамел и аз. Защо?

— Притеснявах се.

— И все пак — защо?

— Няма начин да не се разприказват.

Изправи се припряно и започна да му помага да раздига.

— И?

— Такъв вид приказки стигат до медиите. Знаеш как става.

— Досега медиите дори не знаят за убиеца. Изненадан съм, защото след като кметът е бил уведомен, очаквах още в новините в шест да гръмне, че из Орландо броди сериен убиец — градските съветници никак не умеят да пазят тайни. Очаквам всеки момент да се разчуе. — Залови се да измие няколкото чинии и я наблюдаваше, докато тя крачеше напред-назад из кухнята. — Имала ли си неприятни моменти с представителите на медиите преди?

Погледна го изумена.

— Шегуваш ли се?

— Какво стана?

— Кой път, по-точно? — попита тя ледено. — Репортерите са неприятни сами по себе си и всеки път, когато се разчуе историята, телефонът започва да звъни непрестанно, навират камери и микрофони в лицето ми, щом се опитам да отворя вратата. Но те не са най-лошото. Те са само причината. Най-лошото настъпва, след като публикуват материалите си; тогава започват заплахите за убийство, а смахнати евангелисти призовават към молитвени събирания пред дома ми, за да прогонят Сатаната, понеже нямало съмнение, че върша работата на дявола. Ако се разчуе, този път положително ще загубя работата си. Никога не съм попадала в подобна ситуация, защото Институтът винаги ме е подкрепял. Но представяш ли си банка да се примири с подобен вид публичност? Чудат медиум, която работи в счетоводния им отдел! Някои от клиентите им ще си закрият сметките, подплашени, че ще надничам в тайните им.

— Интересно какво имат да крият — обади се Дейн замислено.

— Най-вероятно — нищо. Но някои хора са достатъчно параноици, за да си въобразяват, че „властите“ — които и да са те — наблюдават всичко и проверяват всичко. Някои стигат дотам, че не попълват формуляри при преброяване на населението, защото се страхуват да не би информацията да бъде предадена на Службите за сигурност.

— Откъде знаеш? — вмъкна той елегантно въпроса.

Тя го погледа и забеляза колко весело блестят лешниковите му очи. Потисна напушилия я смях, разбирайки накъде я е подвел.

— Защото някога умеех да го правя. Някога, Холистър. Но не и сега.

— Сигурна ли си? Опитвала ли си?

— Да, умнико, опитвала съм.

— Кога?

— Миналата седмица. Пробвах да доловя неговите мисли, но не успях. Опитах се да намеря теб, после Трамел. Нищо. Накрая ти ми се яви за кратко, но не успях да те разчета.

— Видяла си ме? — Не звучеше очарован от идеята. — Какво правех?

— Гледаше мач по телевизията и отговаряше на телефона — сопнато отвърна тя. — Това бе първият път, когато ти се обадих. Ако не бях така разтревожена и изплашена, едва ли щях да те „видя“. Това никога не е било силата ми.

Той изплакна чиниите и ги подреди да съхнат; после си избърса ръцете.

— Но е било преди да започне връзката ни. Сега има вероятност да успееш да го направиш по всяко време.

— Може би. Не знам. Не съм опитвала.

Той се извърна, облегна се на мивката, скръсти ръце върху гърдите си и я изучи внимателно. Марли се настрои предизвикателно, но не бе сигурна срещу какво. Той изглеждаше мрачен и по-едър от обикновено. Съблече сакото, когато се прибра с кутиите китайска храна, но все още беше с кобура през рамо. Побиха я тръпки. Беше при нея от седмица и за това кратко време тя привикна към готовността му да я защитава, дори свикна с неговото коткане. Но една седмица е изключително кратко време, а преди това и двамата бяха неприятели.

Внезапно прозря какъв е проблемът. Желаеше я, но не й вярваше. Как да й вярва? Не я познава достатъчно добре. Не е ли това голяма част и от нейния проблем? Двамата се събраха, без да се опознаят. Той е ченге; недоверието и подозрението са неговият занаят. Беше я любил, беше се преместил да живее при нея, като си мислеше, че е загубила по-голямата част от медиумните си умения. Никак не му допадаше идеята, че е способна да го „провери“, без той да знае. Искаше да запази уединението си и да споделя само онова, което той си е наумил.

Заболя я, но не го винеше. Беше прекарала много време в усилия да подсигури уединение за себе си, затова как да порицае същия инстинкт у него.

— Искаш да се извиня за онова, което представлявам ли? — попита тя спокойно. — Или с ръка върху Библията да се закълна, че никога повече няма да се опитвам да проникна в теб?

— Не си сигурна дали можеш, освен ако ситуацията не е кризисна.

Тя сви рамене.

— И тогава дори мога да не опитвам, щом не желаеш.

— Не обичам да ме шпионират — заяви той, все така вперил очи в нейните.

— Тогава няма да го правя.

Той прокара ръка през косите си и изруга под носа си:

— По дяволите. А може ли да стане обратното? Предишният път си се тревожила за мен. Но какво ще се получи, ако ти си в опасност? Можеш ли да ме „повикаш“?

— Мога, детективе — отвърна тя присмехулно, — но ако не разполагаш с рецепторите, няма да получиш сигналите. Но не се безпокой — няма да го правя.

— Защо не?

Развоят на нещата не му допадаше. Долавяше зараждащия се у него гняв.

— Ти току-що прокара границата. След като не желаеш да я прекосявам за мое удобство, дяволите да ме вземат, ако я прекося за твое!

— Глупости! Не вярвам на ушите си. — Затвори очи и щипна върха на носа си. — Караме се за нещо несъществуващо. След като не можеш да влезеш в контакт с мен по никакъв начин, какво значение има, че дори няма да направиш опит?

— Ти ми кажи. Проблемът е по-скоро твой.

Извърна се и тръгна към всекидневната. Направи не повече от три крачки и силната му ръка обгърна талията й и я придърпа към него. Не се опита да се освободи, но не се и отпусна, и не му позволи да поеме тежестта й. Стоеше съвършено неподвижно и чакаше. Той имаше ерекция; усещаше я как е допряна към таза й. Не се изненада, защото през седмицата откакто бяха заедно, той почти през цялото време беше възбуден.

— Няма ли да уточним този въпрос?

Усети топлия му дъх върху слепоочието си.

— Не виждам как.

— Тогава временно да забравим за него. Искаш ли да отидем на разходка с колата?

— До къде?

— До къщата ми. Любопитно ми е какво прави Трамел с нея.

Тя извърна глава и го изгледа невярващо.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не. Нареди ми да стоя настрана, докато свърши.

— За бога — защо? Къщата си е твоя.

— Заяви, че разбирам толкова от обзавеждане, колкото и от дрехи.

— В такъв случай ми е напълно ясно — обяви тя иронично.

— Не ми се прави на остроумна. Идваш ли или не?

— Разбира се.

Трябваше да признае, че бе любопитна да види как изглежда къщата му. Съзнаваше, че ще е разхвърляна, докато тече ремонтът, но къщите носят личния отпечатък на обитателя. След като не може да разгадае Дейн с медиумните си умения, ще се наложи да събира информация за него по друг начин.

Разходката с колата до къщата на Дейн я разсея и прогони тягостното чувство, станало напоследък постоянен неин компаньон. Като забрави за сблъсъка им за момента — нямаше какво да предприемат, за да го разрешат — тя се настрои да се забавлява, докато изследва дома му.

Макар да бе късно — почти седем — и работниците отдавна да си бяха тръгнали, на алеята имаше кола, а вътре светеше.

— Охо… — обади се Дейн. — Заловен съм на местопрестъплението. Трамел е тук.

— Не е задължително да спреш — обърна му внимание Марли.

Той се ухили.

— И да пропусна веселбата?

Ловко паркира зад колата на Трамел.

Едва бяха слезли и Трамел се появи на вратата.

— Казах ти да не се мяркаш — провикна се той.

— Е, арестувай ме. Държах се прилично четири дни. Колко време си въобразяваше, че ще продължи?

— Три — отвърна Трамел и пристъпи встрани, за да минат.

Висока стройна жена се приближи да ги посрещне.

— Грейс — поздрави Дейн и удоволствието в тона му бе видно, докато я прегръщаше. — Марли, това е Грейс Рог, патрулираща полицайка от града. Грейс — това е Марли Кийн.

— Здравейте — каза Грейс бавно и сериозно.

Марли бързо я прецени и й допадна. У Грейс Рог имаше нещо стабилно, а дълбоките й кафяви очи издаваха вътрешна уравновесеност и непоклатимо спокойствие.

— Е, хайде, разходи се и разгледай — подкани Трамел раздразнено.

Дейн огледа празното помещение, като през цялото време държеше Грейс в прегръдката си.

— Къде са ми нещата?

— На склад — изръмжа Трамел и насила махна ръката му от раменете на Грейс.

Изгледа строго Марли, сякаш й даваше указание да вземе Дейн под попечителство й да го контролира. Тя нарочно изобрази невинно изражение върху лицето си, развеселена от начина, по който изисканият Трамел слиза до ниското ниво на примитивната ревност.

Грейс се обади:

— Не му обръщайте внимание. Ще се женим и той още е в шок.

Протегна ръка, за да им демонстрира красив пръстен с едър диамант, почти три карата.

— Не съм. — Трамел се извърна и изгледа Дейн свирепо. — Да не си посмял да започнеш.

Дейн се ухили.

— Какво да започна? Радвам се за теб. Честито, приятелю. Държа да ти кажа обаче, че Грейс е прекалено добра за теб. Кога ще го направите?

— След около шест месеца — отговори Грейс. — Помислих си, че един дълъг, спокоен годежен период, ще му даде време да свикне с мисълта. Нещата се случиха доста бързо, затова не желаем да бързаме сега и евентуално да допуснем грешка.

— Не ми е нужно никакво време — обяви кандидатът с притеснен израз на лицето. — В края на краищата идеята е моя, нали?

— Разбира се, мили — заяви тя с успокояващи нотки и го хвана под ръка. — Но времето ще е нужно, за да планираме венчавката. А сега защо не покажеш на Дейн какво правиш с дома му?

— Голяма сватба ли ще бъде? — полюбопитства Марли.

— Няма да е малка — отговори Трамел и злорадо се обърна към Дейн. — Ще трябва да облечеш смокинг.

— Издръжлив съм — парира го Дейн и някак успя да прикрие обзелия го ужас. — Дори да ме увреди, няма да ме убие. За теб, стари приятелю, съм готов на всичко.

Трамел свъси вежди, сякаш бе очаквал по-бурна реакция, после се извърна и ги поведе през празните стаи. Дейн бе откровено поразен от постигнатото за четири дни. Баба му бе обожавала тапетите и всяка стая в къщата бе облепена в различна разцветка. Сега от тапетите нямаше и следа — на тяхно място се бе появила гипсова мазилка, боядисана в спокойно, меко бяло. Всички вътрешни врати бяха превърнати в арки.

— Ще изглежда по-добре, ако външните врати и прозорците също се оформят като арки — отбеляза Трамел, — но за да се променят, са нужни много повече пари, отколкото си готов да похарчиш. Майсторите за пода започват утре.

Дейн се закова на място и зяпна към празнината, която някога бе неговата баня.

— Изкормил си я цялата — успя да промълви той.

— Да. Не възнамерявах да го правя, но тръбите се оказаха отпреди петдесет години. Вероятно ще ти струва допълнителна хилядарка.

— По дяволите — следващия път, когато изпиташ потребност да изхарчиш нова хилядарка от моите пари, имай добрината първо да ме попиташ!

— Ако ти бях казал, щеше да откажеш — отговори му Трамел спокойно. — Чакай само да свърша и тогава ще признаеш, че си е струвало.

— Надявам се — промърмори Дейн.

Долови веселото настроение на партньора си и се досети, че Трамел му го връща заради злорадството от предстоящата женитба. Нямаше кой знае колко против. Радваше се, че Трамел е намерил такъв чудесен човек като Грейс, макар да разбираше съвършено точно паниката на партньора си и чувството му, че животът изведнъж е излязъл извън контрол.

Той самият изпитваше същото откакто срещна Марли. Нещата станаха прекалено бързо. Трамел и Грейс бяха решили да се венчаят, а после бяха определили достатъчно отдалечена дата, за да си дадат време да привикнат един с друг и да са сигурни в чувствата си. Дейн не бе споменавал женитба, а дори и любов пред Марли, защото предпочиташе да си даде време, преди да се обвърже. Може това, което изпитва към нея сега, да не се окаже трайно. В момента той го смяташе за постоянно, но ако не е така? Времето ще покаже. Междувременно бяха заедно и в края на краищата това имаше значение. Събуждаше се до нея всяка сутрин и лягаше с нея всяка вечер. Докато имаше това, останалото щеше да почака.

А и не бе сигурен какво изпитва Марли. Съществуваше страст, харесване, другарство… дори — любов. Кой може да каже? От самото начало беше под голямо напрежение. Когато всичко се поуталожи, ще поговорят повече за взаимоотношенията си. За пръв път като вариант му се мярна и брак, а за него това само по себе си бе огромна крачка напред.

Всичко обаче ще трябва да почака. Наоколо броди убиец. Трябва да го залови — план, който да приведе в действие и да защитава Марли, докато го осъществява. И ако въобще е опознал Марли поне отчасти, откакто са заедно, тя няма да хареса плана му ни най-малко.