Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (23)

23.

На следващата сутрин Джейнс се обади и съобщи, че е болен. Марли бе вписана в телефонния указател и той потърси адреса й на картата. Нямаше време за губене; трябваше да се отърве от нея час по-скоро. А после ще помисли дали да не напусне Орландо; обикновено оставаше в някой район по-дълго отколкото сега, но кучката с медиумни умения обърка плановете му. Разполагаха със скица на лицето му. Сега вероятно ще я подценят, но открият ли мъртвата кучка, ще й обърнат по-голямо внимание.

Надушваше капан, но и не смееше да игнорира положението. Просто бе прекалено опасно за него. Не допусна никакви рискове. Смени номерата на колата си с тези на една старица от същата кооперация, която вече рядко шофираше. Ще ги размени отново, щом се върне — така ако някое подозрително ченге следи движението по улицата на Марли Кийн, когато проследят номера, ще открият единствено, че принадлежи на някоя си госпожа Велма Фишър. Проверявайки колата на госпожа Фишър, нейните номерата ще си бъдат на мястото и те ще останат с убеждението за грешка при записването.

Къдравата руса перука беше на главата му, когато тръгна. Подобна екстравагантна коса бе чудесна маскировка, нищо че самият той го казваше. Те търсеха плешив мъж. Беше изключително находчив начин да промени външния си вид, защото и в двата случая хората забелязваха предимно главата му: те ще се загледат в русите къдрици, а не в лицето, а ако го видят нощем, ще забележат лъскавия череп и нищо друго. Просто брилянтно.

Спусна прозореца на колата и усили звука на радиото. Това бе друг вид психологическа хитрина: ченгетата не очакват той да привлича вниманието върху себе си с шумно радио. Ако е капан, не биха очаквали той смело да мине по места, където има възможност да го видят. Именно затова никога не успяха да го заловят. Той предвиждаше действията и реакциите им, а те нямаха никакво понятие в каква посока се движат мислите му. В края на краищата как хора без никакво въображение ще разбират човек, който го притежава?

Затова небрежно мина с колата пред къщата на кучката и също толкова небрежно я огледа. На алеята имаше кола. Защо не е отишла на работа? В репортажа ясно казаха, че работи в банка. А и по улицата сякаш бяха паркирани прекалено много коли. Отново го побиха ледени тръпки. Не че видя нещо конкретно, но не се бе изплъзвал толкова дълго, проявявайки глупост; точно обратното. Определено му намирисваше на капан.

Не рискува да мине втори път. Върна се при блока си, подмени номерата и се замисли. Ако е капан, ченгетата няма да оставят кучката в дома й. Ще я приберат някъде, където си въобразяват, че е в безопасност. Ще е невъзможно да я открие, и още по-малко — да стигне до нея.

Наистина ли ще постъпят така? Капанът ще изглежда много по-реалистичен, ако тя привидно спазва нормалната си рутина.

Имаше само един начин да го провери. Потърси номера на банката, където работи, и натисна копчетата. Още след първото позвъняване му отговори отегчен, млад женски глас.

— Марли Кийн от отдел „Счетоводство“, ако обичате.

— Изчакайте, моля.

Ново иззвъняване, щракване.

— „Счетоводство“ — обяви друг женски глас.

— Марли Кийн, моля.

— Момент. — Чу жената да казва нещо с по-приглушен глас, което означаваше, че е отдалечила слушалката от устата си. — Марли, на втора линия.

Джейнс затвори. Тя беше на работа.

Засмя се вътрешно, докато се връщаше при колата си. Какви глупаци бяха всички, щом това е най-доброто, което бяха измислили! Ще я проследи след работа. Така се отклоняваше от предварително изучения маршрут, естествено, но пък не поема риска отново да мине по нейната улица.

Най-големият му проблем, каза си той, е да намери сянка, където да паркира, докато я чака да излезе от банката.

Разпозна я, когато отиде да обядва. Беше запомнил гъстите тъмни коси и крехкото й тяло. Сърцето му биеше от вълнение, но той строго се постави под контрол. Не биваше да допусне грешка от прибързаност.

Присмя й се наум, докато я следваше. Не е кой знае какъв медиум, щом не долавя, че е две коли зад нея. Но тя продължаваше да бъде опасност за него, а това не може да се толерира.

Взе си храна от гишето на заведение за бързо хранене и се върна в банката. Нямаше никаква възможност да я спипа. Затова търпеливо се настани и отново зачака.

Напусна работа в четири. Той внимателно бе огледал паркинга. Нямаше подозрителни личности, които да се мотаят наоколо — като се изключи той, разбира се. Затананика си, когато пое през няколко коли след нея.

Никъде не спря по пътя. Отправи се направо към малка къща в по-стар квартал. Той запомни адреса и продължи. Отиде до библиотеката и направи справка в адресния регистър на града. Къщата бе на името на Дейн Холистър. Веждите на Джейнс се стрелнаха нагоре и той се ухили. Името му беше познато; напоследък доста се мяркаше във вестниците. Детектив Дейн Холистър разследваше убийствата на Съсеквача. Божичко! Това ако не е съвпадение?

 

 

Директорът на банката не го направи; дори заместник-директорът не го направи. Но извикаха началничката на отдел „Счетоводство“ на съвещание при тях и в този случай на Марли не й бе необходимо да е медиум, за да се досети какво става. Не се изненада, когато началничката се върна — изглеждаше нещастна — и покани Марли в кабинета си. Съжалявали за необходимостта, но първата им отговорност била към клиентите им и т.н. и т.н. В края на краищата всичко се свеждаше до едно: в петък е последният й работен ден. Дори се чувстваха великодушни, че я оставят да работи дотогава.

Тя се замисли дали да не постъпи също великодушно и да напусне веднага — нали тъкмо това искаха, но импулсът не продължи дълго. Не бе в най-добро настроение.

Прибра се в къщата на Дейн все така сърдита. Толкова сърдита, че нямаше място за нищо друго. Беше ядосана от момента, когато разбра как Дейн я е предал и не виждаше как гневът й ще се разнесе в обозримо бъдеще.

Беше вкъщи само от няколко минути — колкото да се преоблече. Чу кола да свива по алеята и погледна през прозореца — очакваше да види Дейн, но съзря Трамел да измъква дългата си фигура от ниската кола. Отиде до вратата да му отвори.

— Здравей, сладурано.

Завъртя слънчевите си очила на дългия си пръст и се наведе да я целуне по бузата.

Изгледа го язвително при тази демонстрация на нежност.

— Какви сладки приказки се готвиш да ми наговориш?

Той се ухили и вдигна ръце.

— Не стреляй, не съм въоръжен. Виждам, че още не си се успокоила.

— Ти да не си пробно вдигнатата шапка над окопа, за да провериш дали стрелям?

— Не точно. Дейн ще се забави няколко минути, а не искаме да си сама.

— Благодаря за грижите.

— Не ми звучиш искрена — пошегува се той, но привидно ленивите му очи бяха наблюдателни.

— Уволниха ме днес — отвърна тя. — Не съм в настроение да празнувам. Само добрите им сърца са причината да ми позволят да приключа седмицата.

Той изсумтя.

— Аз бих ги зарязал още днес.

— И аз, ако не желаеха точно това. Искаш ли нещо хладно за пиене?

— Стига да не е алкохол.

— Имам. Лимонада, плодов сок, чай.

— Чай.

— Ей сега. Умно постъпваш да не пиеш и да караш.

— И без това не пия особено. Разбърква организма ми — обясни провлачено той. Последва я в кухнята. — Настани ли се окончателно снощи?

— Не стигнах толкава далеч. Просто подредих нещата си. — Извади две чаши от шкафа, пусна вътре кубчета лед и ги напълни с чая, който бе приготвила сутринта, преди да отиде на работа. — Лимон?

— Не, благодаря. Пия чая си чист.

Тя се засмя и двамата се чукнаха.

Трамел се загледа в нея, докато отпиваше от студената течност.

— Ще му простиш ли?

Тя сви рамене.

— Не толкова номерът с медиите ме разстрои, колкото прозрението, че „се е подиграл с чувствата ми“, ако ми разрешиш да прибягна до тази стара южняшка фраза.

— Наистина ли мислиш, че няма чувства към теб?

— Ако ги има, никога не ги е споменавал. Обидно ми е, защото съзнателно предизвика емоциите ми към себе си, а после ги използва, за да ме манипулира.

— Започва да гледа като кон с кепенци, стане ли въпрос за работата му — подмета Трамел деликатно. — Хайде да седнем.

— В негова защита ли ще говориш? — попита тя, докато се настаняваха около масата.

— Не точно, но познавам Дейн по-добре от всеки на този свят — включително ти или някой от роднините му. Те са били край него само докато израсне. Ти само си преспала с него. А аз съм рискувал живота си заедно с него. Познавам го напълно.

— Смяташ ли го за способен хладнокръвно да използва някого, когато провежда разследване?

— Разбира се. Той е ченге. Аз също. Но никога не е проявявал хладнокръвие, когато е ставало въпрос за теб. Как да го кажа, без да ставам груб? — зачуди се той и се загледа в тавана. — Помниш ли, когато за пръв път се появи в кабинета на Бонес и двамата с Дейн моментално се счепкахте?

Тя кимна.

— Е, казано деликатно — така яко се бе възбудил, че и котка не можеше да го одраска.

Марли се задави с чая, после се облегна назад и прихна в гръмък смях. Трамел протегна дългите си крака; изглеждаше доволен от себе си. Изчакваше я да се успокои.

— Той е моят герой — продължи след малко Трамел мързеливо. Сега вече не гледаше към нея; взираше се в кубчетата лед в чашата си с лека, самоиронична усмивка. — Не се включих към силите на реда от идеализъм или нещо подобно. Бях отегчен, а това ми се струваше интересна работа. Събраха ни с Дейн след първата година и двамата сме заедно оттогава. Аз самият не вярвам в много неща, нито се доверявам особено, но Дейн е като скала и за всичко мога да разчитам на него. И той не е идеалист. Дори е по-циничен от мен. Но има изострено чувство за правилно и неправилно и то никога не го е напускало. Аз виждам единствено нюанси на сивото, а Дейн успява да долови черното и бялото. Съзнава, че има неща, за които си заслужава да се бориш и е готов да застане на предната линия. Той е галантно, героично копеле, а дори не го съзнава. Старомоден южняшки тил, солта на живота. Познава до болка живота на улицата, интелигентен е и е хитър като лисица. А и лош. Дяволски лош може да бъде. Но става мек като восък, отнася ли се до жена. Някога му се подигравахме, когато още бяхме патрулиращи полицаи и се налагаше да се справяме с пътнотранспортно произшествие. Ако беше намесена жена, наранила си малко ръката, а до нея лежи мъж, от когото тече кръв от най-малко десет места, Дейн като че ли никога не забелязваше мъжа. Насочваше се направо към жената, да се увери дали е добре, и го правеше така нежно, че само след минути краката й се подкосяваха пред него. После, осъзнавайки как е оставил мъжа да лежи безпомощно на улицата, се смущаваше, а ние му се присмивахме.

— Не е нужно да ме убеждаваш, че знае как да котка жените — отбеляза тя суховато.

— Да, права си, предполагам. Но никога досега не съм го виждал такъв, какъвто е с теб. Винаги е имало жени около него, но никоя никога не е пречила на работата му. До твоята поява. Не мисли за нищо друго, освен за теб. Ти го подлуди. Толкова си го ядосала, че не може да разсъждава. От години не съм виждал нищо по-забавно. Той може и да не знае, че е влюбен в теб, но повярвай ми — няма да те пусне. Познавам го. Ако си тръгнеш през онази врата, ще те последва.

Тя го погледна недоумяващо.

— Как така един човек няма да знае, че е влюбен? Хайде, не ме баламосвай.

— Ами никога преди не му се е случвало.

— А с теб беше ли се случвало преди Грейс?

Погледна я неловко. Преглътна.

— Ами… Не.

— Ти разпозна ли чувството?

— Да кажем, че му се съпротивлявах.

— Но си знаел, че е налице. И аз не съм била влюбена преди, но разбрах какво се е случило.

— Дейн е по-твърдоглав от другите.

— Няма нужда да ми го казваш — промърмори тя. — Изобщо не мога да го разчета.

Трамел леко се засмя, но изведнъж стана сериозен. Погледна я сконфузено.

— А мен разчиташ ли ме?

Тя му се ухили злорадо, доволна да го види притеснен.

— Не съм се опитвала, откакто си възвърнах умението.

— А Грейс?

— Не се натрапвам на приятели — отвърна тя строго.

— Нещо като морален кодекс на медиумите, така ли?

— Не е етично. Винаги се е налагало да блокирам хората, а не да се опитвам да улавям чувствата им.

Чуха врата на кола да се затръшва отвън.

— Дейн пристигна — отбеляза Трамел и допи питието си. — Помисли си, Марли. Не бъди така сурова към него и ни спаси всички. Днес си беше направо опасно да се разговаря с него.

— Ще помисля за твоята гледна точка — увери го тя. — Но крайното решение зависи от него.

Само допреди десет минути бе убедена, че е взела окончателно решение, ала обяснението на Трамел за твърдоглавието на Дейн я накара да се замисли.

Дейн влезе. Изглеждаше разгорещен и раздразнителен. Погледът му се стрелна първо към Марли — в него се четеше зле прикрито, гневно желание, — а после към чая, който пиеха. Наля си чаша и седна с въздишка.

— Беше кошмарен ден.

— Разкажи ми — предложи Марли сладко и добави: — Мен пък ме уволниха.

Погледна я за миг, после отчаяно отпусна глава върху масата и промърмори:

— Шибана работа.

— Тръгвам — обяви Трамел и се усмихна на Марли. — Ще се видим сутринта, партньоре.

Дейн не отговори. Марли отпиваше от чая. Трамел излезе, без никой да го изпрати.

Мълчанието в кухнята натежа. Марли го наруши:

— Когато всичко това приключи, ще се върна в Колорадо.

Дейн вдигна глава. Лицето му бе леко пребледняло под загара, а устните му — стиснати на черта.

— Не — заяви той извънредно тихо.

Тя се облегна назад и скръсти ръце върху гърдите си.

— Какво ще предприемеш? Ще ме заплашиш отново с охраняемо попечителство ли? Няма да успееш.

Бутна стола си назад, изправи се и отиде до мивката да остави чашата.

Точно я захлупи изплакната и две силни ръце се стовариха върху раменете й и я завъртяха. Тя се отдръпна, доколкото успя, но шкафовете й попречиха да се отдалечи. Облегна се върху нея и бедрата му се залепиха за нейните. Лицето му бе непреклонно.

— Няма да те пусна — промълви той. — По дяволите, Марли, как въобще ти хрумва да говориш за заминаване, когато знаеш какво съществува помежду ни?

— Това ли? — разпалено попита тя и отърка бедра в неговите, за да го възбуди. — Та то е само секс.

— Много повече от секс е, по дяволите!

— Нима? От това, което видях, е било единствено секс — подразни го тя.

Усети го, че потреперва от гняв и се наслади. Нещо свирепо и обидено у нея желаеше той да изпита нейната болка.

Лешниковите му очи позеленяха — бе изгубил контрол.

— Господи, след като е само секс, тогава да му се насладим — обяви той задъхано и я притисна в обятията си.

Със замаяна глава Марли се вкопчи в него, докато се отправяха към спалнята. Сърцето й биеше лудо, кръвта във вените й кипеше. Искаше да го удари; да го ухапе. Искаше да разкъса дрехите му и да му се нахвърли. Любов, яд и похот се смесиха в едно. Може би още не успяваха да общуват чрез думи — гневът бе прекалено голям — но имаше шанс телата им да запълнят пропастта. Той грубо я постави на леглото, а тя посегна, сграбчи ризата му и го придърпа към себе си.

Свирепо смълчани, те се бореха един с друг. Устните му натъртиха нейните с грубите си целувки. Тя ухапа долната му устна и го накара да изругае. После нежно я засмука. Той скъса копчето на късите й панталони — изпитваше потребност бързо да я разсъблече. Тя се бореше с ципа му, най-после го свали и жадно пъхна ръка под слипа му. Членът му изпълни ръката й; беше твърд и пулсиращ. Главата му вече бе влажна.

Дишаше шумно и тежко, докато сваляше пликчетата й и в следващия миг се претърколи отгоре й, като разтвори бедрата й с коляно. Проникна в нея с животински порив, а тя извика от грубото нахълтване, докато го обгръщаше с крака.

През дългите, страстни часове, които последваха, не им дойде наум за никаква вечеря. Горещината на залеза премина в сумрака. Отначало Дейн я любеше със свирепа настойчивост, в която се долавяше гняв и негодувание от напрежението, което бе изпитал. Свирепостта на Марли не бе по-малка. Не преставаше да го хапе, да забива нокти в него, да повдига бедрата си, за да го пресрещне.

Не говореха. Бързото им диво любене не оставяше място за думи. После лежаха мълчаливо изтощени, все още преплели тела. Току-що установената връзка бе прекалено нова, крехка, за да им позволи да се отделят. Унесоха се; Марли се събуди след известно време, когато той отново започна да я люби.

Този път беше нежен и внимателен. Целуваше натъртванията, оставени от силните му ръце по гладката й копринена кожа, сякаш мълчаливо й се извиняваше. Тя облизваше лекичко одраскванията, останали от ноктите й. Обладава я дълго: забавяше темпото, когато усетеше, че оргазмът му наближава, защото не се чувстваше готов да освободи удоволствието.

И двамата ясно съзнаваха, че той не е с презерватив. Поддържаше тежестта на тялото си с ръце докато влизаше и излизаше от нея; не откъсваха очи един от друг и в тях се четеше всичко. Когато той повече не бе в състояние да задържи оргазма си, а тя на два пъти бе стигала до своя, тя постави ръце на таза му и го притисна по-дълбоко в себе си и той се остави да свърши. Потрепери от силата на изпитаната наслада и позволи на семенната си течност да се излее в нея.

Отново не беше време за думи. Още не. Поспаха с преплетени тела и здрачът премина в мрак.

Марли първа се събуди. Тялото я наболяваше сладостно; усети как гладът за още и още от онова, което бе предизвикало болката, се засилва. Дейн продължаваше да спи, но когато го хвана за члена, мигом се раздвижи. Обърна се по гръб и я обгърна с ръце през талията, докато тя го възсядаше.

— Остани при мен — прошепна той.

Затвори очи — наслаждаваше се на усещането коприненото й тяло да го обгръща.

Тя се поколеба, но усети членът му да потрепва в нея.

— Добре — отвърна тя също шепнешком и нежно започна да се движи.

Не беше нещо особено, но след ожесточеното любене преди малко, не се съмняваше в искреността му. Той не беше ченге, опитвало се да залови убиеца; просто бе мъж, полудял от копнеж по своята жена. Още не се бе обвързал — поне не с думи — но връзката между плътта им й даде увереност. Щеше да почака за останалото.

 

 

Карол Джейнс обмисли всичко много внимателно. Кучката трябва да е сама, затова се налага да разкара детектив Дейн Холистър.

Не позвъни на 911, където диспечерът щеше да засече номера, от който се обажда. Обади се направо в полицейския участък.

Вярваше в изключителния си актьорски талант. Изпита гордост от обезумелите нотки в гласа си, когато каза:

— Убита е жена! Още една… Той е! Кълна се в Господ, че е той. Кръв… Цялото й тяло е в рани! Истинска касапница! Видях го, когато тръгваше: плешив, точно като на скицата!

— По-бавно, по-бавно — настоя авторитетният глас. — Не ви разбирам. Повторете, ако обичате.

Джейнс дълбоко и шумно си пое въздух.

— Убита е още една жена. Видях плешив мъж да бяга. Цялата е насечена на парчета и има кръв…

Направи звук, все едно ще повърне.

— Успокойте се, сър. Къде сте? Дайте ми адрес.

Джейнс бързо съобщи името на улица и номер в другия край на града. Позаекна на няколко пъти, докато ги съобщаваше, за да звучи по-убедително. После затвори и зачака.

Намираше се в телефонна будка на две преки от дома на детектив Холистър.

 

 

Телефонът иззвъня. Дейн го грабна. Слуша в продължение на минута и заяви:

— Тръгвам веднага.

Претърколи се от леглото и започна да се облича. Марли се надигна на лакът.

— Какво?

— Още едно убийство — отвърна той стегнато. — Мислят, че отново е той.

Тя поклати глава.

— Не.

Съобразявайки, той се спря.

— Точно така. Ти не усети нищо, нали?

— Нищичко. Не е той.

Надигна се от леглото и също започна да се облича. Той въздъхна.

— Най-вероятно ново подражателно убийство, да го вземат дяволите. Извинявай, бейби.

— Не си виновен — отвърна тя. — В специалната група си, трябва да отидеш.

Придърпа я плътно към себе си.

— Не знам колко ще се забавя.

Отърка лице в гърдите му и се наслади на разгорещения му аромат.

— Ще погледам телевизия и ще те чакам.

— Спазарихме се.

Повдигна главата й и се наведе да я целуни.

— А ако случайно си заспала, ще те събудя.

— Добре.

— Имаме да поговорим за доста неща — отбеляза той с решителни нотки в гласа.

— Знам. Сега върви.

Тръгна към вратата, но се върна. Отвори горното чекмедже на шкафчето до леглото и извади пистолет. Провери го, увери се, че е пълен и предпазителят е спуснат.

— Дръж това под ръка. Знаеш ли как се използва?

Тя кимна. Не че имаше особен опит, но все пак имаше представа как се борави с пистолет. В края на краищата бе живяла сама в планината; навремето й се стори умно да се научи поне на основните неща.

Отново я целуна.

— Добре. Бъди внимателна, дръж пистолета под ръка и не отваряй вратата на непознати. Ще се обадя по радиотелефона да изпратят патрулиращ полицай да наблюдава къщата. Трябва да пристигне до пет минути. Ще ти се обадя, когато тръгна да се прибирам, за да не ме застреляш по погрешка.

— Казах, че ще те чакам — отвърна тя усмихната.

— Един мъж никога не може да е достатъчно предпазлив. А също така — и една жена — добави той строго.

— Разбрах.

Тръгна, а тя включи телевизора и се настани на дивана; започна да сменя каналите, за да намери нещо интересно.

Дейн бе тръгнал преди по-малко от пет минути, а тя вече седеше изправена с ужасно разтуптяло се сърце. Студени тръпки преминаха през тялото й. Изпълни я силно чувство за тревога.

Усети силата, с която образът премина през съзнанието й и заличи всички останали мисли: ръце в черни ръкавици; в едната — клещи секач, с които ровичкаше из проводниците.

Задъха се, опитвайки се да вдиша достатъчно кислород от въздуха, който изведнъж сякаш я задушаваше. Милостиви боже, значи той все пак нанася удар! А Дейн излезе. Дали не беше фалшива тревога, за да разкара полицията, така че убиецът да се съсредоточи върху Бевърли? Полицайката щеше да остане съвсем сама.

Със залитащи стъпки Марли се отправи към телефона. В главата й проблесна видение, което я закова на място. Видя как клещите прерязват обвити с пластмаса кабели.

И светлините изгаснаха.