Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (10)

10.

Дейн не успя да изтръгне и дума повече от нея, макар линията да продължаваше да е отворена. Той бързо навлече дрехите си и нахлузи маратонки на бос крак. Грабна кобура заедно с „Беретата“ в него, но за да не губи време, не го нахлузи през рамо. Минута след като бе вдигнал телефона, вече крачеше към вратата.

Сърцето му биеше болезнено в гърдите. Какво каза тя? Последното изречение промълви така тихо, че едва го чу. Нещо отново се правело.

Нямаше значение какво е казала. Паниката й премина по телефонната линия и стигна до него така реална, сякаш бе осезаема. Тя беше в беда; истинска беда.

Леко ръмеше — колкото да намокри улиците и да се наложи да пусне чистачките. Не беше възможно да кара толкова бързо, колкото му се щеше, но все пак напредваше прекалено бързо за тези пътни условия. Чувството за неизбежност притискаше крака му към педала на газта. Само намаляваше при знак „Стоп“, а на червените светофари изчакваше да се появи пролука в движението.

Пътно произшествие на аутобана го принуди да обърне и да поеме по друг път; при маневрата загуби ценно време. Бяха минали почти двадесет минути, когато спря на алеята пред къщата на Марли. Колата й бе на обичайното си място, а във всекидневната имаше запалена светлина. Не се изкачи по двете стъпала, а със скок се озова на верандата и потропа на вратата.

— Марли? Дейн е. Отвори.

Тишината отвътре бе пълна; така тотална, както бе същия следобед в къщата на семейство Виник, все едно вътре нямаше нито едно живо същество. Кръвта на Дейн замръзна; при повторното извикване на името й гласът му прозвуча дрезгаво; не преставаше да тропа с юмрук по вратата.

Върху тази врата нямаше стъкла, които да счупи; дори не си даде труда да мине отзад и да провери кухненската врата. Отстъпи и ритна с крак. Четири ритника бяха достатъчни да счупи ключалката, рамката поддаде, вратата се отвори със замах и се удари в стената. Съзнаваше, че не бива да бърза, да не се втурва, без да е наясно какво е положението вътре. Страхът му обаче бе по-силен от предпазливостта и той се шмугна през отвора, с „Беретата“ в ръка.

— Марли?

Просто седеше на дивана, огряна от светлината на лампата, като статуя в ниша. Очите й бяха отворени, фиксирани и невиждащи. Бе съвършено неподвижна, пребледняла и за един агонизиращ миг той спря да диша. Болката бе като юмрук, стиснал сърцето му.

Сети се за думите на офицер Юан: отначало помислил, че е мъртва. В следващия момент той пак започна да диша и се пораздвижи, макар спазъмът в стомаха му все още да не бе преминал. Остави пистолета и приклекна на пода пред дивана; вдигна едната й ръка и я постави върху гърдите си, допря два пръста на тънката й китка, натисна и долови успокоителното пулсиране — забавено, но стабилно. Кожата й бе хладна, но живителната топлина се усещаше под повърхността на плътта.

— Марли — произнесе той отново, този път несравнимо по-спокойно.

Отново не последва отговор.

Внимателно я огледа, после насочи вниманието си към заобикалящите ги предмети. Нямаше следи от борба, нито видими наранявания. Изглеждаше наред, физически.

Телефонната слушалка лежеше до нея на дивана и оттам се чуваше сигнал. Вдигна я и я постави обратно върху апарата.

Преглътна, давайки си сметка какво вероятно се е случило. Тя бе имала ново видение; не е изключено дори още да е в негов плен. За какво ставаше въпрос този път? Ново убийство? Господ е свидетел, че при толкова наркотици и улични банди из града, е истинско чудо, че не прекарва повечето време в транс. Долавяше ли понякога добри неща, щастливи мигове — как хората играят с децата си или се смеят на някаква безобидна шега? Как въобще успява да функционира, ако се претоварва с всички гадости от живота на хората?

Беше облечена само по тънка тениска и пликчета. Докосна краката й — бяха студени. Изправи се и притвори разбитата врата. Отиде в спалнята и потърси одеяло. Малкото помещение, подобно на всички останали, които бе зърнал в дома й, бе уютно и успокояващо. Беше превърнала къщата в свое убежище, в своя барикада срещу света. Застана по средата и се огледа — започваше малко по малко да я опознава. Завивките върху двойното легло бяха разбъркани и наполовина свлечени на пода; очевидно е била в леглото, когато видението е започнало, а състоянието на завивките говореше за степента на нейната възбуда.

На люлеещия се стол имаше метнат плетен шал. Взе го и се върна във всекидневната; зави раменете й, подпъхна краищата под голите й ръце и крака. Доколкото прецени, не бе помръднала дори на сантиметър; само гърдите й едва забележимо се повдигаха и спускаха докато дишаше.

Не знаеше какво друго да предприеме, освен да изчака. Отиде в кухнята и приготви чайник кафе; тя може и да няма нужда от напитката, когато излезе от транса си, но той определено ще има.

Седна на дивана и се загледа в нея. Изражението й бе пусто, като на статуята, на която му заприлича в първия миг. Очевидно нищо не възприемаше от заобикалящия я свят; въпреки че очите й бяха отворени тя бе или в безсъзнание, или… унесена някъде.

Внимателно изучи лицето й. Гледано в профил, в чертите й се забелязваше една другоземна чистота, която не бе доловил преди. Когато беше будна, острият й език и хладната интелигентност на бездънните й очи приковаваха по-голямата част от вниманието му. По-голямата, но не и цялата. Ако беше будна, той определено нямаше да покрие полуголото й тяло. Загледа се в нежната извивка на устните и си припомни допира им, вкуса им. Цялата й фигура излъчваше женствена изтънченост, меки примамливи извивки, които възпламеняваха цялото му тяло, а кожата му се опъваше.

Изминаха десет минути. Механичното шумолене и клокочене в кухнята бе спряло и подсказа, че кафето е готово.

Донесе чаша кафе; отново седна до Марли на дивана и постави чашата на масичката до нея. Изключително нежно я вдигна и я положи в скута си.

— Марли. Можеш ли да се събудиш вече? Хайде, скъпа, събуди се.

Погали я по лицето, после хвана рамото й и леко я разтърси.

От гърдите й се изтръгна звук — не точно изхленчване — и миглите й потрепериха.

— Върни се при мен, Марли. Аз съм Дейн. Събуди се и ми каже какво стана.

Главата й клюмна върху рамото му. Той я обгърна с ръка и прокара другата по горната част на ръката и рамото й — усети хладната, гладка кожа под мазолестата си длан. Отново я разтърси, но не силно, а само колкото да я разбуди. Очите й сега бяха затворени, което му се струваше малко по-естествено; все едно че спеше.

— Марли! — Съзнателно изостри гласа си. — Събуди се и поговори с мен, по дяволите!

Тя простена и се опита да се отскубне от него, но ръката й се отпусна тежко в скута, като че ли не успяваше да я контролира изцяло. Пое си няколко пъти въздух, миглите й се вдигнаха, после отново се спуснаха — очевидно усилието бе прекалено голямо.

— Марли, погледни ме.

Нарочно повтори името й, за да я изтръгне от тъмнината, където бе попаднала, и да я върне към светлината.

Някой настойчиво повтаряше името й. Изтощеното съзнание на Марли се вкопчи в това познато нещо като удавник за спасителен пояс. То й даваше някакъв център, усещане за идентичност в стелещата се наоколо мъгла на кошмара. Отначало гласът долиташе отдалеч, но после постепенно се приближаваше все повече и повече и накрая сякаш звучеше над главата й. Действителността се завърна, макар да имаше нещо недействително в нея. Сякаш се бе облегнала върху някого, нечии ръце я обгръщат, но усещането бе така непознато, че я объркваше. Тя не позволяваше на хората да я докосват; менталното натрапване, засилено от физическия контакт, бе просто прекалено разстройващо. Но някой все пак я бе държал в прегръдките си, настояваше един неясен спомен. О, да — Дейн. Малко грубоватия, упорит, отказващ да се вслуша в нея… Разбира се — Дейн.

Насили се да отвори натежалите си клепачи и откри, че се взира в лицето му, а лешниковите му очи са потъмнели от загриженост. Усещаше ударите на сърцето му до тялото си; успокояващо усещане, което пораждаше желание да се сгуши в него. Топлината на снажното му тяло извираше под нея, обгръщаше я, прогонваше вледеняващия костите хлад. Защо й бе така студено?

Замаяно се огледа. Намираше се във всекидневната си. Но защо Дейн е тук, и какво прави тя в скута му? И защо е така уморена? Очакваше, че ще се обади, но той не го стори и тя си легна…

Тя му звънна. Цялото й тяло се изопна и паметта й се възвърна — заля я с поток от кошмарни подробности; бе готова да даде всичко, само и само да не си спомня. Изтощеното й съзнание се насили да се избистри.

— Дейн.

Ръцете й се впиха в ризата му, а пръстите й усукаха плата.

— Всичко е наред — прошепна той и приглади косата й. — Тук съм. Имала си още едно видение, нали? Какво беше този път? Не бързай, настани се удобно. Искаш ли кафе? То ще ти помогне ли?

Поднесе чашата кафе към устните й и тя отпи; надяваше се кофеинът да й осигури няколко допълнителни минути. Трябва да подреди мислите си, да му каже колкото може повече… но какво е това отвратително кафе; никога не е пила нещо подобно; направи гримаса и извърна глава, когато той й даде пак да отпие.

— Той го направи отново — промълви тя, а думите малко се сляха.

— Кой? — попита Дейн разсеяно, опитвайки се да я накара да поеме още малко от течността.

Тя извърна глава от чашата.

— Той. Тази вечер уби друга жена.

Треперенето започна отново — разтърсваше я сякаш отвътре навън.

Той се напрегна. Тя усети как мускулите му под нея се стягат.

— Същият, който уби Надин Виник ли? — попита той предпазливо.

— Да. Знаех, че е там някъде, навън и търси… Усетих го — едно бегло загатване — вечерта, когато ти се обадих.

Тя се насилваше да говори забързано, да успее да му каже всичко.

— Това ли те изплаши тогава?

Кимна, а главата й едва се размърда в свивката на ръката му.

Като я държеше плътно към себе си, Дейн вдигна слушалката и се свърза с полицейската диспечерска централа. Идентифицира се и попита:

— Има ли съобщение за убита с нож жена?

— Не. Доста е спокойно за петък вечер. Дъждът, предполагам, е поохладил страстите. Знаеш ли нещо, за което ние да не сме чули?

— Може би — да, може би — не. Слушай, ако пристигне такова съобщение, позвъни ми на пейджъра. Няма значение по кое време на денонощието.

— Разбрано.

Затвори и погледна към Марли.

— Засега няма нищо.

Все още стискаше ризата му, а очите й имаха същия отнесен израз, както в понеделник сутринта, когато преразказа ужасното престъпление с равен, лишен от емоции тон. Потреперването на крехкото й тяло се усили; той я обгърна с две ръце и се опита да я извади от вълните на шока, които долавяше как преминават през тялото й.

— Тя е с червена коса — обади се Марли с плах, призрачен глас. — Много е красива. Гледа телевизия. Някакъв стар филм. Представа няма, че той е там. Той я приближава в гръб и стои там, гледа надолу. Развеселен е: колко време ще мине, преди да долови присъствието му? Прекалено много. Тя е глупава кучка и той започва да се отегчава. Докосва врата й с лявата си ръка и запушва устата й, преди тя да успее да изпищи. Обожава първия миг на ужас. Ножът е в дясната му ръка. Той го притиска към шията й.

— Сигурна ли си, че е същият човек? — попита Дейн. Отчаяно искаше тя да отвърне, че не е сигурна.

— Да, филмът продължава да тече; заглушава шумовете. Кара я да свали пижамата си и да легне на пода. Диваните са прекалено неудобни; той не обича диваните. Използва презерватив. Тя не заслужава спермата му. Бавно и лесно, бавно и лесно… Оставя я да се отпусне, да не се страхува. Няма да я нарани… Още не.

Дейн така силно притисна Марли към себе си, въпреки че очакваше тя да реагира, но тя не го стори: цялото й внимание бе съсредоточено върху ужаса. Студени тръпки преминаха по гърба му, а косъмчетата на врата настръхнаха. Господи.

— Свърши. Сега е на колене до нея. Тя го гледа с широко отворени и изплашени очи, но се надява. Така е добре. Истински добре. Той й се усмихва и глупавите й устни потреперват, но и тя му се усмихва. Страх я е да не го стори, защото мисли, че той е луд. Прекалено глупава е, за да живее. Той е силно отегчен. Тази далеч не е така забавна, както предишната. Може би ще успее да я пораздвижи. Леко я боцва и тя изквичава като свиня. Преследването започва. Въртят се около и около черницата.

— Милостиви боже — обади се Дейн с прегракнал глас. — Марли, спри. Достатъчно.

Тя премигна и се фокусира върху него, а от израза в очите й му идеше да заплаче. Бледността от изтощението бе като глинена маска върху лицето й.

— Трябва да го хванеш — изрече тя отнесено.

— Знам. Ще го направя, скъпа. Обещавам.

Извърна лице към рамото му и затвори очи. Тялото й се отпусна в ръцете му. Той погледна надолу и видя как започва да диша бавно, равномерно, което означаваше, че е заспала дълбоко. Съвсем бързо потъна в съня. Не се разтревожи. След като я видя каква беше в първия миг, когато пристигна, сега му изглеждаше направо нормална.

Остана седнал още няколко минути; докато обмисляше чутото, лицето му бе мрачно. Накрая се изправи — Марли все още бе в ръцете му — и я отнесе в спалнята; внимателно я постави в леглото. Тя не помръдна, когато махна шала и я зави с чаршафа.

Напълни си повторно чашата с горещо кафе и седна, за да обмисли случилото се тази вечер. Историята въобще не му се нравеше.

Хвърли поглед към часовника; беше след полунощ. Независимо от това позвъни на Трамел.

В другия край някой вдигна слушалката и той чу едно женско „Ало“ в момента, когато Трамел подвикна:

— Не вдигай!

Очевидно двете бири не са му навредили прекалено много и отложената среща е била пренасрочена. После Трамел взе телефона от приятелката си.

— Да?

Дейн нямаше настроение да го дразни.

— Марли отново имаше видение тази вечер — съобщи той направо. — Същият тип. Твърди, че е убил още една жена.

Трамел остана смълчан от шок в продължение на две секунди, докато напълно осъзнае чутото, и попита:

— Къде?

— Все още никой не е съобщил за инцидент.

Нова тишина. После отбеляза:

— Е, по някакъв начин това ще докаже дали тя наистина притежава медиумни способности.

— Така е. В доста лоша форма е. Аз съм в нейната къща, в случай че имаш нужда от мен. От диспечерското ще звъннат, ако пристигне съобщение.

— Добре. Ако тя не греши… О, по дяволите!

Точно така — по дяволите. Дейн продължи да седи и все така замислен да пие кафе. Ако Марли е права и същият тип, който накълца Надин Виник, е убил и друга жена, и то по същия начин, здравата го бяха закъсали. Колкото и болезнено да искаше да хване извършителя, беше разчитал, че той ще действа само веднъж; беше се надявал, че е някой познат на госпожа Виник. Възприе го като нещо лично, макар да не успя да открие доказателства, които да го потвърдят. Многобройните прободни рани по жертвата обикновено подсказват, че някой е истински разгневен от жертвата.

Но нова жертва, убита по същия начин, означава друго: в Орландо имат психопат. Сериен убиец. Някой без съвест, който действа единствено по своите зловещи правила. И което е по-лошо: проявява се като интелигентен сериен убиец, дава си труда да не оставя следи. При всякакви обстоятелства е трудно да се залови сериен убиец, а ако е интелигентен е почти невъзможно. Сети се колко души уби Бънди, преди най-накрая да допусне грешка.

Нямаше какво да прави, освен да чака. Как да разследва убийство, за което не е съобщено; тяло, което не е открито? Докато не намерят жертва, разполага единствено с видението на изтощен, с увредена от травма психика, медиум. И въпреки това той й вярваше: вътрешното му чувство й вярваше и това, само по себе си, бе плашещо. От един студен ъгъл на съзнанието логиката му диктуваше „да почака и да види“, но логиката не успяваше да прогони стегнатия в стомаха му възел.

Знае терминологията. Ескалиращ сексуален сериен убиец. Опита да си припомни дали е имало неразрешени убийства с нож в Орландо преди Надин Виник; нито едно не изплува в съзнанието му, или поне не такова престъпление, което да му прилича. Или този тип е започнал да избива жертвите си съвсем отскоро, или е пристигнал от друг град. Ако убиецът се мести от място на място, извършва убийствата в различни щати — всеки със свое правосъдие — ченгетата може и никога да не се досетят, че става въпрос за действията на сериен убиец, защото няма да разполагат с другите убийства, за да сравнят метода на работа.

Ако госпожа Виник е първата му жертва, за да нанесе следващия си удар така скоро, копелето явно губи всякакъв контрол; няма да мине много време и градът ще се превърне в истинска кървава баня. Ескалиращият убиец започва бавно; понякога между случаите минават цели месеци. После убийствата зачестяват, защото само така онзи се освобождава от обзелите го бесове. Но само седмица между две жертви подсказва зараждащ се кошмар.

А той нямаше какво да прави, освен да седи и да чака.

Кога е най-вероятно да бъде открито тялото, ако има такова? Не е изключено съпругът да работи трета смяна, като господин Виник. Това може да е обединяващият фактор — съпругът отсъства през нощта. В такъв случай трупът ще бъде открит сутринта, да кажем, между шест и осем. Но ако жената живее сама, сигурно ще минат поне два дни, а и повече, преди отсъствието й да направи впечатление и някой да провери какво става. По дяволите, беше се сблъсквал със случаи, когато хората са отсъствали седмици, преди някой да забележи.

Да чака.

Отново погледна часовника. Два и пет. Чашата му беше празна. Чувстваше се уморен; клепачите му тежаха.

Погледна към дивана на Марли и изсумтя недоволно. Беше висок един и осемдесет и два, а диванът едва ли бе по-дълъг от метър и петдесет. Мазохизмът никога не му се бе нравил.

Надникна в единствената стая, която не бе виждал в малката къща — питаше се дали не е за гости. Не, не беше. Там тя складираше ненужни мебели, багаж, кашони с книги. И въпреки това имаше по-малко вещи, отколкото в неговите обитаеми помещения.

Единственото легло в къщата бе онова, в което спеше Марли. Помисли си да се прибере вкъщи, но не желаеше да я остави сама. Бравата на входната й врата бе счупена. Нямаше представа колко дълго ще спи, но възнамеряваше да е при нея, когато се събуди.

Поколеба се за част от секундата и се запита какво ли ще каже тя, ако се събуди и открие, че е до нея в леглото, но после сви безразлично рамене и се отправи към спалнята.

Доколкото успя да прецени, тя въобще не бе помръднала. Съблече се и остана само по слипове; метна дрехите върху люлеещия се стол, а пистолета остави на шкафчето до леглото. Сложи пейджъра до пистолета. Имаше само едно шкафче и Марли лежеше от тази страна на леглото. Дейн я избута и без никакви угризения се мушна до нея; загаси лампата.

Усещането беше приятно. Изпълни се със задоволство — топъл антипод на тревогите от последните няколко часа. Тъй като бе едър, дори двойното легло му се струваше тясно, но това си имаше и добрите страни, защото Марли бе така близо до него. Обгърна я с ръце и я притисна към себе си, намествайки главата й на рамото си. Дребното й тяло бе меко и крехко, а дъхът й леко се плъзгаше по гърдите му.

Склонен бе да лежи буден до края на живота си, ако по този начин би я защитил от онова, което преживя тази вечер. Тя му бе казала, офицер Юан го каза, професорът го каза, но докато не го видя с очите си, просто не си даваше сметка колко травмиращо е всичко за нея, колко я боли, колко й струва.

Каква цена бе заплатила тя! Знаеше какво коства на човешкия дух да вижда толкова грозни неща — ден след ден. Някои ченгета го понасят по-добре от други, но всеки заплаща цена, а при това те имат съвсем нормална чувствителност. Какво ли е било за нея да изпита всичко — цялата болка, гняв и омраза? Загубата на дарбата й сигурно е представлявала спасение от това мъчение. А сега способностите й несъмнено се възвръщат. Какво ли изпитва? Все едно е хваната в капан? Пълно отчаяние?

Слабините му пулсираха от желание; невъзможно му бе да е около нея и да не я желае. Но по-силно от желанието му бе потребността да я притиска към себе си и да я защити от ужасите — и вътре в нея, и тези навън.

Спа до осем, събуди се и мигом съобрази, че пейджърът не е звънял през нощта. И Марли не бе помръднала. Лежеше отпусната до него, а самата й неподвижност говореше за изтощението й. Колко ли дълго продължава този унес обикновено?

Взе си душ — реши, че тя не би имала нищо против, задето използва банята и пешкирите й. Избръсна се с нейната самобръсначка и изруга, когато се поряза. После отиде в кухнята и направи кафе. Започваше да се чувства така удобно в къщата на Марли, сякаш си беше у дома. Докато изчакваше кафето да стане, взе размерите на входната врата, за да я смени. Точно приключи и телефонът иззвъня.

— Чу ли нещо? — попита Трамел.

— Не.

— Марли какво казва?

— Нищо. Спи почти откакто я напусна видението снощи. Успя да ми каже какво е видяла, преди да припадне.

— Мисля за това от снощи. Ако имаме работа със сериен убиец… здравата сме загазили.

— Да кажем ли на Бонес какво мислим?

— Най-добре. В края на краищата той разчиташе на Марли, преди някой от нас да започне да й вярва. Нищо не можем да предприемем, докато не се потвърди убийството, но сме длъжни да го държим в течение.

— Ще се чувстваме като глупаци, ако не се намери труп.

— Сигурно — отбеляза Дейн мрачно. — Честна дума, искам да се чувствам като най-големия глупак, стъпвал някога на земята. Това е несравнимо по-добрата алтернатива.

Трамел въздъхна.

— Аз ще поговоря с Бонес — предложи той. — Докога ще останеш при Марли?

— Не знам. Поне докато е в състояние да функционира самостоятелно. Целият уикенд, както изглежда.

— Напълно я изцежда, така ли?

— И наполовина не си представяш какво е. — Хрумна му една идея. — И докато сновеш нагоре-надолу днес, трябва да ми набавиш една врата. Тази на Марли не е особено сигурна.

 

 

Гласът настойчиво я преследваше и отказваше да я остави на мира. Беше изключително търпелив глас, макар и неуморен. В далечните краища на съзнанието си знаеше, че й е познат, но не успяваше напълно да го различи. Беше уморена; толкова уморена. Искаше единствено да спи и да забрави. Гласът и преди успя да я измъкне донякъде от забравата й. Защо не я остави на мира? Раздразнено се опита да му се възпротиви, да намери утеха отново в нищото.

— Марли. Хайде, Марли. Събуди се.

Нямаше намерение да спре. Понечи да се извърне от шума, но нещо я притискаше.

— Точно така, скъпа. Отвори очи.

По-лесно й се стори да се предаде; нямаше енергията да се съпротивлява. Клепачите й тежаха, но се насили да ги вдигне и се намръщи объркано, когато видя мъжа, седнал до нея на леглото. Ръцете му от двете й страни притискаха чаршафа. Това й пречеше да помръдне.

— А така — насърчи я той нежно. — Здравей, скъпа. Започнах да се тревожа.

Тя не бе в състояние да мисли; всичко бе като в мъгла. Защо Дейн я приклещва така? Объркването вероятно се изписа по лицето й, защото той се усмихна и вдигна едната си ръка, за да отмести кичур коса от челото й.

— Всичко е наред. Но спиш страшно отдавна и не знаех дали е нормално, затова се опитвам да те събудя. Доста трудно се оказа — добави той кисело.

— Какво… Защо си тук? — промърмори тя и се надигна да седне.

Той се отмести, освободи чаршафа и тя се поизправи. От усилието чак я заболя. Какво не беше наред? Болна ли е? Грип вероятно, защото мускулите така я болят; това трябва да е обяснението. Но какво прави Дейн тук?

— Ако ми позволиш да предположа — подхвана той с нисък глас, който действаше като успокояващ ромол на вода — бих казал, че потребността ти да посетиш тоалетната е стигнала критичната си точка. Ще стигнеш ли дотам?

Тя си даде сметка колко е прав. Кимна и несръчно отметна чаршафа настрана. Той застана така, че да й даде възможност да прехвърли крака през леглото на пода. Не е облечена с кой знае колко дрехи, мина й през ума, докато седеше на ръба и наблюдаваше голите си крайници, но в момента не й пукаше — просто нямаше сили дори за това.

Насили се да се изправи, но се отпусна отново тежко върху дюшека. Дейн се наведе и с лекота я взе на ръце. Главата й се отпусна на рамото му и позата й се стори съвсем удобна — не й се щеше да се помести.

Дочу жуженето на климатичната инсталация. Усещаше допира на студения въздух до кожата си, а излъчваната топлина от снажното му тяло бе божествена, докато той я отнасяше… нанякъде. Затвори очи.

— Хич и не си помисляй — сгълча я той и я постави на крака. Натежалите й клепачи се надигнаха и тя установи, че е в собствената си баня. — Направи усилие, скъпа. Ще успееш ли сама или искаш да остана при теб?

Не се чувстваше чак толкова изтощена, че да не го изгледа унищожително и той се засмя.

— Добре съм — промълви тя, макар да долови дразнещата слабост в тона си.

Не й обърна внимание. Ще се справи. Винаги се бе справяла.

— Хубаво. Но ще стоя отвън, пред вратата. Повикай ме, ако трябва.

След като той излезе, тя се олюля в малкото помещение, погледна с копнеж ваната и се зачуди дали ще се задържи достатъчно дълго на крака, за да вземе душ. Толкова конфузно ще бъде, ако се наложи Дейн да се погрижи за голото й тяло, като че ли е безпомощно дете.

Но всяко нещо по реда си. Изпитваше силна жажда, а имаше и по-неотложни неща. Облекчи се, изпи две чаши вода и притисна хладното стъкло към челото си. Съзнанието й продължаваше да е обвито в мъгла, а всяка мисъл й костваше усилие. Трябваше да си спомни нещо; усещаше крайна необходимост, но не успяваше да се съсредоточи достатъчно дълго, за да си припомни какво точно. Искаше единствено да спи. Блажен сън. Не желаеше да си спомня. Наистина копнееше да вземе душ.

Най-просто й се стори да пусне водата и да застане под нея, така както бе с дрехите. Постъпи именно така. Нарочно остави водата хладка — знаеше, че така най-добре ще се разбуди; не че го желаеше, но приемаше тази необходимост. Стоеше под хладния душ с лице, извърнато нагоре, за да поема цялата сила на струята; остави мъглата да се разсее. Нека спомените се възвърнат. Нека водата я облива и отмие горещите солени сълзи, както порой залива и заличава поточето.

Оказа се недостатъчно; зарови лице в ръцете си и тялото й се разтресе от плач.

— Марли… — Разтревоженият, нетърпелив тон веднага се промени и стана тих и стабилен. — Знам, скъпа. Знам, че е лошо. Но сега вече ти не си сама. Аз ще се грижа за теб.

Спря водата и силните му ръце я обгърнаха, помогнаха й да излезе от ваната. Тя стоеше, а от нея се стичаше вода по подложката; очите й продължаваха да са затворени, докато сълзите се стичаха по бузите.

— Цялата си се намокрила — отбеляза той все със същия успокояващ, сигурен тон. — Хайде да свалим тези дрехи…

— Не — едва успя да промълви тя със запъване.

— Не можеш да останеш с тях.

— Сама ще се справя.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Добре. Само си отвори очите за мен, скъпа, и ми кажи, че ще успееш, а аз ще ти намеря сухи дрехи и ще те оставя сама. Но искам преди това да видя очите ти.

Тя преглътна, пое си два пъти дълбоко въздух, за да поспре сълзите. Когато реши, че вече се контролира, се насили да отвори очи и да погледне нагоре към него.

— Ще се справя.

Очите му бяха изпитателни — изучаваше я и после кимна.

— Ще ти донеса дрехи. Кажи какво искаш.

Напрегна се да измисли нещо, но нищо не й хрумна.

— Няма значение. Каквото и да е.

Той реши, че „каквото и да е“ означава чифт пликчета и робата й. Докато го чакаше до вратата, тя съблече мокрите дрехи, несръчно се избърса и облече подадените от него дрехи. Бършеше мокрите си коси с пешкир, когато той прецени, че е разполагала с достатъчно време; пак отвори вратата.

— Дай. Аз ще го направя — предложи той, взе кърпата от ръцете й и спусна капака на тоалетната чиния, за да има къде да седне тя.

Тя седна, а той внимателно избърса косата й; взе гребена и внимателно я разреса кичур по кичур. Тя стоеше като дете и му позволяваше да я обслужва; това дребно внимание й доставяше неизпитвана досега утеха. В притъпеното й съзнание се прокрадна една мисъл: онова, което той бе казал, е истина — този път тя не беше сама. Дейн беше с нея. Беше при нея снощи, сега е тук и се грижи за нея; предлагаше й силата си, когато нейната е напълно изцедена.

— Колко е часа? — попита тя.

Банален въпрос, но дребните и незначителните неща са устоите на живота, сигурността, която крепи човека.

— Почти един. Трябва да хапнеш. Ела в кухнята и ще направя нов чайник кафе, а после ще ти приготвя закуска.

Тя си спомни вкуса на кафето му. Погледна го ужасено.

— Аз ще се погрижа за кафето.

Прие отказа й за кафето му без видимо да се засегне — беше свикнал с подобна реакция. Тя започваше да се измъква от състоянието си — можеше да критикува кафето му; вече беше нащрек, макар лицето й да бе лишено изцяло от цвят, ако се изключат дълбоките сенките под очите и опънатата кожа на скулите. Обгърна талията й с ръка, за да й помогне, докато бавно се отправяха към кухнята.

Облегна се на шкафа, докато приготвяше кафето, а после седна и се загледа как Дейн сръчно приготвя препечен хляб, бекон и бъркани яйца. Тя гребна два пъти от яйцата и бекона и изяде една препечена филийка. Дейн се справи с останалото.

И тогава тя се срина, без да промълви и думичка; той я взе в скута си и я държа в прегръдките си, докато тя се наплака.