Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (11)

11.

Трамел пристигна към четири следобед — докара вратата с пикап. Дейн си позволи един миг наслада: да види колко не на място изглежда Трамел в кабината на камионетката; после отиде да му помогне да разтовари.

— На кого е пикапът? — попита той.

— На съпруга на Фреди.

Всеки хвана по един край и вдигнаха вратата. Не се питаха дали има съобщение в диспечерския пункт; ако имаше, и двамата щяха да знаят. Лу от съседната къща излезе и застана на верандата: започна да ги наблюдава с неприкрит интерес; за подозренията й бе излишно да се споменава. Дейн си направи труда да й махне. Тя отвърна на поздрава, но се намръщи неодобрително. Несъмнено още рано сутринта бе погледнала през прозореца и е видяла колата му в алеята на Марли. Явно бе опетнил безупречната репутация на Марли.

— Нова приятелка ли имаш? — попита той деликатно, докато отнасяха вратата към верандата.

— Ъ… Не.

Необичайната сдържаност на Трамел тутакси събуди подозрението на Дейн. Не че Трамел бе от мъжете, които забавляват участъка с подробности от страстно прекарана нощ, но обикновено бе достатъчно общителен да назове името на дамата.

— Смятах, че отложи срещата.

Трамел прочисти гърлото си.

— И все пак тя дойде.

— Има ли нещо, което да трябва да знам за тази история?

— Не. Или — може би, но не засега.

Дейн си бе спечелил слава на добър детектив именно защото не беше глупав. Запита се защо Трамел намира за необходимо да крие самоличността на някоя жена. Имаше само две причини: първо — дамата е омъжена. Трамел обаче не се занимаваше със семейни жени. Второ — дамата е ченге. Във второто имаше логика, а и нещата съвпадаха. Бързо прехвърли наум имена и физиономии, за да ги съпостави с гласа, който чу снощи. Всичко си дойде на мястото като три черешки в ротативка. Пепеляворуси коси, строго придърпани назад, за да се сместят под полицейската й фуражка, доста сдържано лице, спокойни кафяви очи. Не красавица, но интересна. Не би допуснала да е в центъра на грубоватите клюки, доста характерни за участъците, а и не бе жена, към която да се отнасяш несериозно.

— Грейс Рог — обяви той.

— По дяволите!

Трамел пусна края на вратата — тя се стовари с трясък на верандата — и го изгледа смразяващо.

Дейн пусна другия край несравнимо по-внимателно.

— Просто ме бива — отбеляза той и сви рамене. — Какво друго да кажа?

— Нищо. Просто не казвай нищо повече.

— Няма проблем. Но започваш да ми ставаш голям длъжник. Стават две тайни, които трябва да пазя.

— Господи! Добре. Ако имаш потребност да бръщолевиш за нещо, ако повече не издържаш на напрежението, разкажи им за бирата. Ще го понеса. Но не замесвай Грейс.

— Както те уверих — няма проблем. Харесвам я. Тя е добра полицайка. За теб бих разказал всичко, но нея не бих разстроил за нищо на света. Но внимавай, приятелче. Рискуваш да си навлечеш неприятности. Заемаш по-висок пост от нейния.

— Въобще не става дума за сексуален тормоз.

— За теб или за нея сигурно е така, но помисли за журналистите. Ако погледнат по друг начин на нещата? — Въпреки наличието на подобна опасност, Дейн искрено се забавляваше. Трамел го гледаше свирепо, а тъмните му очи горяха като въглени. Да му го върне заради начина, по който мълчаливо му се присмиваше за увлечението му по Марли, предизвикваше приятно усещане. — Откога тече историята?

Не е от дълго време — беше готов той да се обзаложи. Иначе вече щеше да е забелязал.

— От няколко дни — отвърна Трамел навъсено.

— Доста бързо действаш, партньоре.

Трамел понечи да каже нещо, после стисна устни, но накрая все пак промърмори:

— Не бързах аз.

Безпомощността в тона на Трамел разсмя Дейн. Знаеше точно как се чувства.

— Още един достоен мъж падна в плен.

— Не! Нещата не са чак толкова сериозни.

— Продължавай да си го повтаряш, друже. Положително ще ти помогне да не се паникьосаш на път за църквата.

— По дяволите, нещата въобще не са такива. Просто…

— … Е една необвързваща връзка ли? — довърши Дейн с вдигнати вежди. — Добре си прекарвате в леглото, но това още нищо не значи, а?

Трамел изглеждаше притеснен.

— Не… По-скоро… О, по дяволите! Но въобще не става въпрос за сватбени камбани. Не желая да се женя. Нямам никакво намерение да го правя.

— Добре. Вярвам ти. Но ще се почувствам засегнат, ако не ме поканиш за кум.

Усмихна се на гневната ругатня на Трамел и влезе вътре да вземе отвертка. Трамел го последва. Марли лежеше сгушена на дивана и спеше. Дейн се спря, за да я погледне и да подпъхне леката завивка под краката й. Докато съзнанието й се съвземаше от унищожителното изтощение, изглеждаше дребна, бледа и напълно беззащитна.

Трамел по-скоро наблюдаваше лицето на Дейн, отколкото Марли.

— И ти доста си го загазил, партньоре — отбеляза той тихо.

— Да — промърмори Дейн. — Прав си.

Толкова бе загазил, че никога нямаше да се възстанови.

— Струваше ми се само въпрос на сексуално привличане, но е много по-сериозно, а?

— Опасявам се, че да.

— За теб ще има ли сватбени камбани?

— Не е изключено. — Усмихна се измъчено. — Продължавам да не съм любимият й човек, та ще се наложи да поработя по въпроса. А и на нас двамата ни предстои да хванем убиец.

Продължи към кухнята; започна да отваря чекмеджетата, за да търси отвертка. Всички кухни — знаеше го от опит — имат чекмедже за боклуци и именно там е най-вероятно да намери отвертка, понеже не си представяше Марли да има чак сандъче с инструменти. Нейното чекмедже за боклуци, Господ да благослови подредената й душа, бе по-организирано от неговата посуда за хранене; в чистата найлонова калъфка имаше цял набор от отвертки. Представяше си я как внимателно избира подходящия инструмент, използва го и преди да го остави в чекмеджето, го прибира в калъфа точно на мястото, където е бил при купуването от магазина. Той взе целия набор и малък чук.

Тя се събуди, когато той използва чука, за да извади вратата от втората панта, седна на дивана и избута тежките кичури коса от челото си. Очите й бяха подпухнали, а изражението й все още бе смесица от отчужденост, умора и шок. Дейн й хвърли преценяващ поглед и реши да й даде миг да остане насаме със себе си. Тя седеше тихо, загледана със съвсем бегъл интерес, докато те отместваха повредената врата и я замениха с новата.

Едва когато приключиха, попита слисано:

— Защо сменихте вратата ми?

— Другата се повреди — обясни лаконично Дейн; събирайки инструментите.

— Повредила се е? — Тя се намръщи. — Как?

— Снощи я разбих с ритник.

Седеше съвсем неподвижна и бавно подреждаше спомените, като поставяше детайлите на място.

— След като ти звъннах ли?

— Да.

Последва нова пауза.

— Съжалявам — промълви тя накрая. — Нямах намерение да те безпокоя.

Не с думата „безпокоя“ Дейн би описал нещата. Той преживя истинска паника, от която стомахът му се сви на топка.

— Помниш ли партньора ми Алекс Трамел?

— Да. Здравейте, детективе. Благодаря, че помогнахте за вратата.

— Няма нищо.

Тонът на Трамел бе много по-нежен от обикновено. Очевидно Марли все още се бореше да събере картината.

— Чухте ли нещо вече? — попита тя.

Дейн и Трамел си размениха светкавичен поглед.

— Не — отвърна Дейн.

В погледа й се появи отнесен вид.

— Тя лежи там. Семейството й не знае… Приятелите й не знаят. Занимават се с ежедневието си, щастливи са, а тя лежи там и чака да я открият. Защо никой не звъни или не намине просто да провери как е?

Дейн, както и Трамел, изпита неудобство и неспокойно се раздвижи на място. Те бяха по-обективни по отношения на телата, особено такива, които могат дори да не съществуват. Бяха виждали толкова много, че бяха обръщали и в повечето случаи мислеха за тях като за трупове на жертви, а не като за индивиди. Перспективата да имат още една жертва на убийство тревожеше и двамата, защото това вероятно предполагаше сериен убиец, който свободно броди из Орландо. Марли обаче го приемаше лично. Тя нямаше изградена вътрешна стена, с която да се брани.

— Няма какво да предприемем — отбеляза той. — Освен ако не ни дадеш име или адрес, няма откъде да започнем, къде да търсим. Ако е станало, някой рано или късно ще я открие. На нас ни остава единствено да чакаме.

Усмивката й бе горчива; всъщност — не беше никаква усмивка.

— Случило се е. Досега не е имало случай да не е станало.

Седна до нея. Трамел придърпа стол.

— Сещаш ли се за някои подробности, които не ми спомена снощи? Не за убийството, а за мястото. Виждаш ли нещо, което да използваме като следа? За къща ли става въпрос, или за апартамент?

— Къща — моментално отговори тя.

— Хубава къща или бордей?

— Много спретната, с хубави мебели. Телевизор от онези с огромните екрани на поставка. — Тя свъси вежди и разтърка чело, все едно имаше главоболие. Дейн чакаше. — Кипарис.

— Кипарис? Има кипарисово дърво отпред ли? Или парк с кипарисови дървета?

— Не знам. Аз всъщност не го виждам. Той просто си го помисли.

— Голяма помощ, няма що — промърмори Дейн.

— А ти какво очакваш? — сряза го тя. — Че той ще си мисли: „Сега нахлувам в къщата на еди-кой-си-номер на тази-и-тази улица, където ще изнасиля и убия Джейн Доу“? Никой не мисли по този начин. Всичко е по-автоматизирано и подсъзнателно. А и аз не съм телепат.

— Тогава как различи кипарисовото дърво?

— Представа нямам. Премина като усещане. Този тип е с невероятно силно излъчване — добави тя, докато се мъчеше да обясни. — Той е като свръхмощна радиостанция, заглушаваща всички други сигнали.

— Сега в състояние ли си да го уловиш? — намеси се Трамел, а очите му лъщяха от интерес.

— Нищо не мога да уловя в момента. Прекалено уморена съм. А и той едва ли „излъчва“.

— Обясни ни — настоя Дейн.

Погледна го, после извърна очи. Едва издържаше на силно прикованото му към нея внимание, защото съблазънта бе така примамлива, че тя се страхуваше да не й се поддаде.

— Менталната му интензивност нараства колкото повече се приближава към убийството. Вероятно не поддържа такова ниво на гняв дълго време. Не би могъл да функционира в нещо, което наподобява нормалност, ако го прави. Затова единственото време, когато менталната му енергия е достатъчно силна, за да я хвана, е точно преди и по време на убийството, когато е на върха. Скоро след това го губя. Дори нямам представа как напуска местопрестъплението.

— Това обяснява загадката с пръстите — подметна Дейн на Трамел, който кимна.

— Пръсти ли?

— Госпожа Виник одраска ли го по някое време? — попита Дейн, пренебрегвайки въпроса й.

Очите й загубиха всякаква жизненост, когато отново се вглъби.

— Не съм сигурна. Тя се опитва да се бори, впива нокти в него, но не знам дали той забелязва, че тя го прави.

Не веднага, помисли си Дейн. Затова Марли не знае за пръстите на госпожа Виник. Убиецът не е забелязал драскотините, докато еуфорията от убийството не е намаляла, фактът за отрязаните пръсти е подробност, която не бе съобщена на пресата, и той не възнамеряваше да осведомява Марли за нея. Тя и без това има достатъчно какво да понася — прекалено кървави детайли, с които да запълни хиляди кошмари, и той не смята да ги обогатява.

— Спомена, че си го доловила предишната вечер.

— Не беше ясен образ. Въобще не беше ясен. Просто усещане за зло, за заплаха. Вероятно я е дебнел — отбеляза тя и гласът й затихна; сега си даде сметка, че той е правел точно това.

Контролирал е гнева си, но омразата и презрението се излъчваха от него и тя ги бе доловила.

Започваше отново да се чувства уморена и клепачите й се отпуснаха. Искаше единствено да спи. Искаше той да я остави на мира. Желаеше да се сгуши в убежището на ръцете му. Искаше и всичко, и нищо, и бе прекалено уморена, за да реши точно кое.

Но в следващия миг ръцете на Дейн — силни и сигурни — я обърнаха, положиха я да легне и лекото одеяло отново бе метнато отгоре й.

— Поспи — посъветва я той, а плътният му глас бе невероятно успокояващ. — Аз съм тук.

Тя си пое бавно и дълбоко дъх и потъна в забрава. Източеното смугло лице на Трамел бе угрижено, докато я наблюдаваше.

— Безпомощна е — отбеляза той. — Всеки път ли е така?

— Да. Сега малко се е посъвзела. Снощи беше къде-къде по-зле, а и по-рано днес.

— Тогава се моля убиецът никога да не заподозре за съществуването й. Тя е обезпокояващо уязвима. Ако менталната му енергия е толкова силна, че успява да блокира нейната дори от разстояние, помисли какво ще стане, ако се насочи към нея. Той направо ще й се нахвърли, а тя няма да е в състояние да се защити по никакъв начин.

— Няма да има възможност да се приближи до нея — обяви Дейн и в суровия му тон се съдържаше обещание. Каквото и да става, той ще брани Марли. — Говори ли с Бонес?

— Не остана особено очарован от възможността да имаме работа със сериен убиец; нареди да си държим езика зад зъбите и да не го споменаваме пред друг, докато — и ако — наистина открием, че е извършено ново убийство.

Но същевременно бе възбуден като дете от идеята да работим с Марди, защото, в края на краищата, хрумването е негово. Честна дума, понякога се чудя дали няма някакви фатални примеси във водата в Калифорния.

— Не се присмивай — посъветва го Дейн. — В момента и двамата сме се потопили в същите тези води доста дълбоко.

— Така е, но не подскачаме от радост.

— Бонес е готин тип. Малко причудлив, но го бива. Виждал съм и по-лоши.

— Не е ли така с всички ни?

Беше по-скоро констатация, а не въпрос. Погледът на Дейн се плъзна по заспалото лице на Марли и веждите му се свъсиха.

— Кипарис — произнесе той.

Трамел мигом го разбра.

— Хрумна ли ти нещо?

— Като че ли. Тя каза само това. Кипарис. Не — кипарисово дърво. Това беше асоциация, която аз направих.

— Кипарис… Кипарис… — промълви Трамел. Двамата се спогледаха и беше ясно, че мислите им вече течаха в една и съща посока. — Това може да е…

В следващата минута и двамата, наведени над разтворената върху кухненската маса карта, четяха списъка на подредените по азбучен ред улици.

— По дяволите! На градската управа не й ли хрумва да използва и друга дума? Булевард „Кипарис“, алея „Кипарис“, шосе „Кипарис“, „Кипарисова гора“, „Кипарисови тераси“, „Кипарисова пътека“…

— Става още по-лошо — увери го Трамел, спускайки пръст по списъка. — Виж тук. Старото „Кипарисово“ авеню, „Кипарисов път“. А нямаше ли и жилищен комплекс, наречен „Кипарисови хълмове“?

— Да. — Дейн сгъна картата отвратен. — Няма начин да се преброят всички улици с това име. Това е задънена следа. Не е възможно да тропаме на всички врати и да проверяваме за труп. Какво ще правим, ако никой не отвори? Ще разбием вратата ли?

Трамел сви рамене.

— Ти постъпи така два пъти през последните двадесет и четири часа.

— Да, но имаше смекчаващите вината обстоятелства.

— Прав си обаче — ударихме на камък. Дори да вярваме в Марли, Бонес няма да разреши подобно издирване. Хората ще започнат да звънят на кмета у дома и да крещят, че Орландо не е полицейски град и ние нямаме никакво право да нахълтваме по този начин в домовете им. И ще имат пълно основание. Не може да постъпим така.

— Значи пак стигнахме до това да чакаме.

— Така изглежда.

Нямаше смисъл да се измъчват за нещо, което не са в състояние да променят. Дейн си позволи единствено да се раздразни за миг, после смени темата:

— Ще отскочиш ли до моята къща да ми донесеш някои дрехи? И принадлежностите ми за бръснене. Днес сутринта се наложи да използвам самобръсначката на Марли.

— Забелязах — увери го Трамел, загледан в порязаното място на брадичката му. — Разбира се. Никакъв проблем. — Погледна часовника. — Имам време. Довечера имам среща, но ще съм близо до телефон.

— С Грейс ли? — попита Дейн лукаво.

Трамел се навъси.

— Да, ще се видя с Грейс. Какво от това?

— Нищо. Само питам.

— Тогава престани да се хилиш като магаре.

Тръгна и се върна след по-малко от час с дрехите на Дейн и тоалетните му принадлежности.

— Гардеробът ти е ограничен — каза той недоволно, стоварвайки дрехите на стол. Хвърли поглед към Марли, която продължаваше да спи. — Дано тя успее да направи нещо в тази посока.

— Сигурно — повдигна рамене Дейн. — Но какво не е наред с дрехите ми? — попита той невинно.

Въпросът положително щеше да предизвика тирада от страна на Трамел.

— Какво им е наред? — изсумтя Трамел. — Разполагаш предимно с джинси — все стари. Имаш само един костюм и си мисля дали не си го купил от магазина на Армията на спасението. Няколко панталона и спортни сака, които въобще не си подхождат и най-отблъскващата колекция от вратовръзки, която съм виждал. Ти наистина ли си купувал тези неща? Плащал си пари за тях?

— Ами да. Никой нищо не дава даром, нали знаеш?

— Трябвало е да ти платят, че ги изнасяш от магазина!

Дейн прикри усмивката си, взе дрехите и ги отнесе в спалнята на Марли, където ги окачи в дрешника й; идеално подреденият й дрешник. Безразборно окачените му дрехи изглеждаха не на място тук, но той отстъпи назад и за миг се наслади на картината. Допадаше му идеята неговите дрехи да висят в нейния дрешник; или нейните — в неговия. За миг се замисли върху тази възможност. Ще се наложи да изчисти дрешника си, преди тя да успее — или да поиска — да окачи нещо свое там.

Трамел тръгна и Дейн погледа телевизия. Не откри бейзболен мач, затова се задоволи с баскетбол. Държеше звука тихо и Марли продължи да спи необезпокоявана.

Беше участвал в доста засади, прекарал бе много време в чакане. При засадите отегчението и необходимостта да се пикае бяха двата най-големи проблема. Сегашното състояние му напомняше на засада, защото чакането изглеждаше безкрайно, но същината бе по-различна. Те не чакаха да заловят престъпник или да предотвратят престъпление. То бе вече извършено, но те просто не знаеха къде и срещу кого е. Чакаха да се появи жертвата; чакаха подозрението и тревогата да накарат някого да отиде в притихнала къща някъде из града, да провери как е приятелката, съседката или роднината. Тогава на чакането щеше да се сложи край.

— Мислиш за станалото, нали?

Гласът на Марли го стресна. Дейн рязко изви глава, за да я погледне. Тя отново бе седнала, а сериозните й очи не се откъсваха от него. Даде си сметка, че от известно време е гледал към телевизора, без да вижда, защото часът беше вече осем.

— Не е нещо, което да забравиш — отбеляза той.

— Така е.

Особено за нея, повече от всеки друг. Той се изправи и изключи телевизора.

— Какво ще кажеш да поръчаме да донесат пица? Гладна ли си?

Тя се замисли, преди да отвърне:

— Малко.

— Чудесно. Защото аз умирам от глад. С какво я обичаш? С всичко ли?

— Става. — Тя се прозина. — Ти поръчай, а аз ще отида да си взема душ, докато чакаме. Дано водата ме разбуди.

— Този път си свали дрехите — посъветва я той и тя бегло се усмихна.

— Добре.

Усещането от водата беше приятно; отмиваше паяжините от съзнанието й и я прочистваше от усещането, че е била измърсена, опетнена някак от злото, на което бе станала свидетел. Изкушаваше се да се позадържи под хладната струя, но се сети за пицата и се насили бързо да се насапуниса и изплакне. Подсуши си косата и донякъде й предаде приличен вид; замисли се какво да облече, но накрая се задоволи с леката роба, която Дейн й бе дал.

Излезе от банята и спря, взряна в неоправеното легло. Ако беше повече нащрек, щеше да го забележи по-рано. Нищо необичайно нямаше, че леглото е неоправено, но в случая я поразиха двете вдлъбнатини във възглавниците — сигурен знак, че там са спали двама души. Прозрението за станалото я завладя като горски пожар: Дейн беше спал до нея в нейното легло.

Примирено прие присъствието му през деня, защото знаеше, че е разговаряла с него предишната нощ, но въобще не се бе питала къде е прекарал часовете, които й се губеха. Сега знаеше: там, в леглото при нея.

Вълна на чувствена топлина я обля и тя затвори очи, потрепервайки от изпитаната сладост. Сърцето й заби по-бързо, гръдният й кош сякаш се сви, а от освобождаващото усещане в слабините й коленете й омекнаха. Похот. Остана смаяна от появата й, от силата. Вместо да побеснее, че се е възползвал от положението й, тя се чувстваше възбудена от мисълта, че той е спал до нея.

От нежните грижи, които положи за нея през деня, контролирайки желязната си сила, тя бе усетила единствено предложената защита. Среса косите й, храни я, държа я в прегръдките си, докато се наплаче, и преди всичко — даде й опората на своето присъствие. Този път не остана сама, както някак винаги ставаше преди, дори когато още беше в Института. Доктор Юъл и другите сътрудници винаги се държаха настрани от нея, а тя много трудно възстановяваше менталното си уединение; не я безпокояха, докато се съвземе по свой си начин, с темпо, наложено от нея. До този момент не си бе давала сметка колко самотно и ужасяващо беше това.

Дейн потропа по вратата и я отвори, без да дочака отговор.

— Пицата пристигна.

Както винаги въздействието от присъствието му й подейства като удар. Беше така едър и силен и излъчваше мъжка жизненост, която я караше да потреперва. За пръв път се замисли върху възможността насаденият от Арно Глийн ужас да започне да губи силата си над нея. Глийн беше болен, садистичен тип. Дейн беше чист, решителен мъжкар, прекалено вдаден и сериозен към заобикалящия го живот, за да се чувства някога напълно безгрижен, но една жена винаги щеше да се чувства в безопасност с него — в леглото или извън него.

Очите му се присвиха.

— Добре ли си?

Озова се до нея с две широки крачки, ръката му се плъзна около талията й и я придърпа към тялото му за опора.

— Да — отвърна тя и без да мисли, обви ръце около врата му.

Той не се поколеба, не й даде възможност да се замисли. Не беше сигурна дали му отправя покана, но той я прие, преди да има време да реши. Този път нямаше никакво внимателно въздържане; впи устни в нейните с неприкрит глад. Глад така силен и неутолим, че я зашемети. Улови брадичката й със свободната си ръка и я задържа, а после пъхна езика си дълбоко в устата й и докосна нейния със страстна настойчивост. Тя се облегна върху него, едновременно изплашена и изкушена, и той я притисна към стегнатото си тяло. Усещаше ерекцията му върху корема си. Никога никой не я бе желал по този начин — така бързо и силно. Тя нямаше опит с мъже като Дейн Холистър, нито имаше представа как може да я накара да се чувства.

Но контактът с мощното му тяло изведнъж стана всичко, което искаше. Обгърна врата му с двете си ръце, притисна се към него, опитваше се да се слепи. Той я жулеше със свирепостта на целувките си, а тя желаеше още. Слабините й бяха напрегнати и я боляха, навлажняваха се от копнеж.

Плъзна ръка към гърдата й и дъхът й секна. Палецът му разтъркваше зърното й и отначало усещането бе странно, като леко боцкане, а после изведнъж се усили и чувствена наслада се разля от зърното до слабините й. Простена, изплашена от начина, по който тялото й така бързо излезе от контрол.

Дейн вдигна глава. Върху лицето му беше изписано решително, хищническо изражение, а устните му бяха влажни от целувките. Ръката му остана върху гърдата й и само тънката памучна материя я делеше от зърното й. Дишаше учестено и тя долавяше ударите на сърцето му.

— Леглото или пицата? — попита той. Гласът му бе така гърлен, че тя едва го чу. — Ако е пицата, добре е да го кажеш сега.

Искаше да каже „леглото“; много искаше. Никога преди не бе изпитвала желание и примамката бе почти неустоима. Искаше да забрави причината, поради която той е тук; убийствата, които бе видяла, и просто да се поддаде на физическите усещания. Никога преди не го бе правила и може би и сега нямаше да успее, но за пръв път й се струваше възможно.

— П-пицата… — успя да промълви тя и затвори очи, докато се мъчеше да си възвърне контрола.

Остана смаяна от собствената си страхливост. Усети го как се стяга и си поема дълбоко въздух.

— Добре тогава — пицата.

Бавно я пусна и отстъпи назад. Огромната издутина в панталоните му й подсказа колко му е било трудно да спре. Повечето мъже дори не биха си направили труда да направят предложението.

Дари я с крива усмивка, от която обаче чертите на лицето му грейнаха.

— Май прекалено много те пришпорих, скъпа. Извинявай.

Марли остана зазяпана в него; в гърлото си усещаше буца, а в гърдите — огромен възел. Чувстваше се замаяна от шок и прозрение. Господи. Той я привличаше от самото начало; осъзна го и се опита да се пребори, но последната му усмивка я накара да се плъзне безпомощно отвъд ръба. Беше обичала, но никога преди не бе се влюбвала и от силата на усещането буквално й прималя. Залитна и протегна ръка, търсейки опора. Той бе насреща й — солиден, жизнен и така разгорещен, че тя почти се разтопи. Ръцете му я обръщаха, а главата й лежеше върху гърдите му.

— Шшшт… Всичко е наред — прошепна той. — Не възнамерявах да те изплаша. Извинявай.

— Не — успя да промълви тя пресипнало, разтревожена да не би да си е помислил, че й напомня за Глийн. Нищо подобно. Е, наистина си го мислеше, но просто не стана така. Смяташе, че сексуалният страх ще е постоянен спътник в живота й, а сега, когато тягостното чувство не се материализира, изпитваше странна лекота, сякаш бе останала без устои. — Причината не е в теб. Просто за миг ми се зави свят. — Успя някак да се усмихне и колкото и да потреперваха устните й, усмивката бе истинска. — Сигурно целувките ти са били по-въздействащи, отколкото допускаш.

— Смяташ ли? — произнесе той в ухото й. — Ще трябва да се поупражняваме, нали? Но след пицата.

Съпроводи я до всекидневната и я побутна към дивана.

— Седни. Ще донеса напитките. Искаш ли чиния?

— Ами… да. Разбира се.

Той се захили.

— Жените, предполагам, сте по-придирчиви.

— Бих искала и салфетка — продължи тя изискано. — За да не се налага да си ближа пръстите.

Той й намигна.

— С радост ще ги оближа вместо теб.

Неволно потрепери и седна, замаяна и притихнала, докато той сновеше из кухнята. Имаше вид на човек, който се оправя из къщата й. Кога и как бе станало това? Беше смаяна от скоростта и лекотата, с която се бе случило. За по-малко от двадесет и четири часа той бе завзел територия, бе прекарал нощта с нея, очевидно се бе нанесъл да живее тук и с една усмивка я накара да се влюби в него. Все едно бе отряд със специално предназначение, съставен от един човек и преодоляваше защитните й линии без усилие.

Върна се след минута с изстудените безалкохолни, чиния, вилица и две салфетки. Седна до нея на дивана, пусна телевизора на спортна програма и изгрухтя доволно, когато на екрана се появи бейзболен мач. Поднесе й резен пица, взе си и той и се облегна назад очевидно блажен. Марли премигна. В какво се бе забъркала? Не знаеше дали да заплаче, или да се разсмее. Накрая просто се съсредоточи върху пицата, седнала сгушена до него на дивана и озадачена как е възможно да е така щастлива само защото седи близо до него и наблюдава лицето му, докато той следи играта.

Понякога ръстът му я плашеше, понякога й действаше успокояващо, но сега за пръв път й се удаваше просто да седи и да го изучава. Определено бе едър мъж, дори по-едър, отколкото смяташе, висок над един и осемдесет, тежеше поне деветдесет килограма. Стъпалата, кръстосани върху масичката й, бяха най-малкото четиридесет и четвърти номер, ако не и по-големи. Широките му рамене заемаха поне половината диван, по яките му ръце се очертаваха стегнати мускули. Гърдите му — вече знаеше, бяха твърди като скала, както и стомахът му. Дългите му крака, протегнати напред, приличаха на стволове.

Косата му бе по-тъмна от нейната, почти черна. Загледа се в острия нос и подчертаните щръкнали скули — запита се дали не е потомък на американски индианци. Брадата му бе набола; очевидно се бе бръснал сутринта, защото имаше следа от прясно порязване, но черните косъмчета вече тъмнееха по челюстта му.

Наведе се напред да вземе второ парче пица и погледът й попадна върху дланите му. Като всичко останало при него и те бяха едри, поне два пъти по-големи от нейните. Пръстите му не бяха дебели или пухкави; макар и силни, бяха издължени, с добре оформени къси, чисти нокти. Чувстваше се в безопасност, когато тези ръце бяха върху нея; не в безопасност от него, а от всичко останало.

Той беше ченге, човек, който си изкарва прехраната с насилие. По правило не той извършваше насилието, но се налагаше да разчисти след това и постоянно бе заобиколен от него. Близо до дясната му ръка лежеше голям автоматичен пистолет и сега си даде сметка, че оръжието винаги е близо до него. Кобур за през рамо бе метнат на облегалката на дивана от неговата страна.

Имаше белег върху дясната му ръка. Зърна го, когато той се пресегна за трето парче пица и нещо познато я смрази.

— Белегът върху ръката ти — обади се тя. — Как го получи? Прилича ми на рана от нож.

Той сведе очи, сви рамене и върна поглед към екрана.

— Да. Схватка по времето, когато още патрулирах по улиците.

— Изглежда е била лоша рана.

— Никак не беше приятно, но не бе и нещо сериозно. Не беше дълбока и нямаше засегнати сухожилия. Няколко шева и станах като нов.

— Глийн също ме поряза няколко пъти.

Представа нямаше защо го каза. Нямаше намерение да се впуска в такива откровения.

Главата му рязко се извърна, от погледа му бе изчезнала всякаква дружелюбност, все едно никога не бе съществувала; сега лешниковите му очи бяха плашещи.

— Какво? — попита той нежно и остави парчето пица. Палецът му натисна бутон върху дистанционното управление и телевизорът загасна. — Професорът не спомена нищо такова.

Тя остави чинията настрана и притисна колене по-плътно към гърдите си.

— Не бяха сериозни порязвания. По-скоро като одрасквания. Той си играеше с мен, искаше да ме пречупи, причиняваше ми болка и ми внушаваше страх. С това се занимаваше; беше му необходимо. А и не се опитваше да ме убие… Поне не тогава. Искаше да съм жива, за да си играе с мен. По-късно, разбира се, щеше да ме убие, ако шерифът не беше пристигнал.

— Дай да видя.

Думите прозвучаха като тихо изръмжаване и той вече протягаше ръка към нея, спусна вдигнатите й колене, насочи се към робата. За миг Марли се опита да му попречи, но в следващия робата бе отворена широко и той гледаше тялото й, голо, ако не се смятат малките пликчета.

Белезите от преди шест години не бяха натрапливи. С времето дори сигурно щяха напълно да избледнеят. Никога не се бе притеснявала за тях, защото бяха така маловажни в сравнение с всичко останало, а и никога не бе проявявала суета. Просто малки сребристи черти, пет на брой. Едната — върху вътрешната извивка на дясната й гърда, а останалите — по корема. Щяха да са повече, но Глийн бързо загуби контрол, когато номерът му не успя и прибягна до грубата сила на юмруците си, за да постигне търсената реакция.

Тя потрепери и гореща руменина обагри страните й, докато Дейн бавно я разглеждаше. Напълно съзнаваше голотата си — по начин, по който не бе й се случвало. Устните му бяха свити на черта, докато проследяваше линията върху гърдата й с пръст, а допирът бе нежен като от перце. Зърното й набъбна, макар той дори да не го докосна. Дочу собственото си накъсано дишане, докато той прокарваше пръст по всеки белег. Той също потреперваше и изведнъж тя осъзна, че това е от истински гняв към мъжа, който завинаги бе извън обсега му.

Зарови пръсти в косите му и се наслади на плътността им.

— Не са важни — отбеляза тя, забравила смущението си. — От всичко, което ми направи, тези дребни порязвания са най-малкото.

— Не става въпрос за порязванията. — Гласът му бе пълен с яд, докато я притегляше в обятията си и притисна главата й към рамото си. — Като си помисля сам през какво си преминала, колко ужасена си била. Ти не си знаела, че няма да те убие.

— Не знаех. Очаквах да умра. В някои отношения така щеше да е по-лесно.