Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (8)

8.

Дейн имаше чувството, че са изтръгнали вътрешностите му. Не му се налагаше да си представи какво е преживяла Марли. Той беше ченге; беше видял прекалено много, за да прибягва до въображението си да го снабди с подробности. Знаеше какво значи побой. Знаеше какво е да си наръган многократно с нож. Знаеше колко много кръв остава наоколо, как тя се разлива и разлива, и залива всичко, дори мислите ти. Знаеше как момченцето е хлипало и крещяло, беше виждал по лицата на други деца ужаса и отчаянието, болката и тоталната безпомощност, които е изпитвало.

Марли бе минала през всичко това. И когато й се е явило видението с убийството на Надин Виник, какво ли й е струвало да види отново същата картина? Сходството бе потресаващо отвратително.

На даден етап по време на посещението при професор Юъл неговият здравословен цинизъм се бе изпарил. Бацилът на вероятността го бе завладял. Не му харесваше, но независимо от това приемаше, че Марли е „видяла“ как умира госпожа Виник. Може би щеше да се окаже еднократно преживяване. Според професора, след като Марли се бе възстановила от нараняванията и емоционалната травма, екстрасенсните й способности изчезнали. За пръв път през съзнателните й години е водила нормален живот. Винаги го е искала, но цената бе прекалено висока. Дори сега, след шест години, тя продължаваше да я плаща. Дейн вече разбираше защо около нея няма никакви гаджета.

Това само го изпълваше с по-голяма решимост, че именно той ще промени положението.

Обективно погледнато, можеше да е развеселен от диапазона на конфликти и противоречия, които замъгляваха мислите му и стягаха корема му. Винаги бе съумявал да се държи малко настрана и да остава незасегнат от повечето грижи, които обикновено разкъсваха другите ченгета. Субективно погледнато, положението не му харесваше. Не вярваше в паранормалните явления и винаги се бе присмивал на онези, които им обръщат внимание. А сега не само вярваше наполовина, но и се опитваше да измисли как да използва Марли, за да открие убиеца на госпожа Виник.

Последната мисъл отново предизвика спазъм в стомаха му. От една страна желаеше да я защитава и не искаше да я замесва в още едно убийство по какъвто и да е начин; от друга — беше ченге и работата му изискваше да използва всички средства, за да разреши дадено престъпление, особено ако е брутално като последното. Копелето не заслужава да се разхожда наоколо, неразпознат от невинната публика. И независимо от примитивния мъжки инстинкт, който му диктуваше да държи Марли настрана, знаеше, че ако е възможно, ще я използва. Ще направи всичко по силите си тя да е в безопасност, но най-важното бе да открият този тип и да го затворят. Жестокостта на убийството — освен ако не се докаже някаква невменяемост — най-вероятно щеше да му осигури смъртно наказание… Но първо трябва да бъде заловен.

Мъжките му инстинкти се раздираха от още един конфликт. Никой от познатите му мъже не приемаше охотно объркването и ограниченията, произтичащи от връзка с жена; и той не бе изключение в това отношение. Този начин на живот му допадаше; харесваше му да не е обвързан с една жена. Не искаше да дава обяснения за времето си на когото и да било; не искаше да се съобразява с друг, когато планира нещо, което му се прави. Но сега се бе появила Марли и той изпитваше чувството, че е попаднал в капан.

Беше изпитвал привличане към много жени преди, но нищо не можеше да се сравни със сегашното чувство. Беше като трескав, разяждан от неизпитвана досега потребност. Бяха минали едва четири дни откакто влезе в кабинета на Бонес и я видя за първи път, а тя вече не напускаше мислите му. Колкото повече научаваше за нея, толкова по-обвързан се чувстваше. И най-дяволското в цялата история бе, че тя определено не предприема нищо, за да го обвърже. Той го правеше сам и се налагаше да се бори с нея на всяка крачка.

Откакто Глийн едва не я бе унищожил, тя бе избягвала мъжете и в романтичен, и в сексуален план напълно. Дейн си повтаряше колко е важно да отстъпи, да й даде време и пространство, за да спечели доверието й, но съзнаваше, че няма да постъпи така. Не бе от онзи тип, които седят и чакат. Щеше да я направи своя и то доста скоро. Страхът й от секса е разбираем. Той, и никой друг, ще я научи на удоволствието от секса. Никога досега не бе изпитвал ревност, но това чувство почти го заслепяваше в момента. Не ревнуваше от Глийн, Бог му е свидетел, а от всички мъже, които можеха само веднъж да погледнат Марли и да потънат в дълбочината на бездънните й сини очи. Искаше да разполага с правото да я придърпа собственически към себе си и да хвърля гневен предупредителен поглед към всеки непрокопсаник, дръзнал да се загледа в нея прекалено дълго.

Самолетът се приземи в девет и половина. Дейн се чувстваше уморен — беше станал преди зазоряване и прелетя почти над цялата страна в двете посоки. Обади се на Трамел от автомат на летището; увери го, че ще се видят утре сутринта и тогава ще му разкаже всичко.

Остави слушалката върху вилката и остана пред телефона още минута, замислен. Беше уморен, дрехите му бяха измачкани, чувстваше се кисел. Редно е да се прибере вкъщи, да поспи, да премисли нещата. Съзнаваше какво трябва да направи, но по дяволите, едва ли щеше да постъпи така. Копнееше да види Марли. Усложненията определено не бяха по вкуса му, но нямаше търпение да се забърка в тях — така молецът се устремява към светлината.

 

 

При петото му похлопване Марли рязко отвори вратата. Застана на прага и позата й красноречиво говореше, че няма да го допусне вътре.

— Часът е десет и половина, детективе — отбеляза тя ледено. — Ако не разполагаш с призовката, за която споменах, веднага напусни верандата ми.

— Разбира се — отвърна Дейн небрежно и пристъпи навътре.

Неподготвена за тази маневра, тя механично се дръпна назад, за да му направи място. Опита се да се съвземе, посегна към вратата, но се оказа късно: той вече бе прекрачил прага.

Не откъсна очи от нея, докато затваряше вратата зад гърба си. Беше облечена в къси панталони, свлечени на глезените чорапи и тънка стара тениска, която очертаваше гърдите й без сутиен така прилежно, като да беше втора кожа. Много хубави гърди, забеляза той и дори не се постара да прикрие посоката на погледа си. Високи и заострени, с малки тъмни зърна, леко щръкнали под трикото. Устата му пресъхна, а слабините му се стегнаха; неизменно реагираше така, щом се озовеше в нейната компания. Дори започваше да я очаква, да я предчувства, да й се наслаждава.

Небрежното й облекло го озадачи. Припомни си изрядната фасада, която тя обикновено поддържаше. Зад тази фасада се криеше жена, от чиято естествена чувственост дъхът му спираше; даде си сметка колко успешно я бе прикривала тя. Идеше му да разтърси глава заради загубеното време, но едновременно и да благодари на Бога, защото явно никой друг мъж не бе прозрял зад маскировката й.

Тя имаше повече пластове, отколкото люспите на лука и решително възнамеряваше да ги държи скрити зад щита, който си бе изработила. Хвърли му изпепеляващ поглед, предназначен да изгори плътта му. Инстинктивно се досети, че проявява враждебност заради собствената си уязвимост; естествено е да бъде сърдита за предишната му подозрителност и съвсем не внимателния разпит, но най-голямата част от смайването й се дължеше на факта, че я вижда така — без защитната й броня.

Нищо няма да постигне при нея с търпение. Тя прекалено е привикнала да се крие, да се защитава. Ще се наложи да срине барикадите й, силом да я принуди да му позволи да се приближи към нея. Кръвта му закипя, когато реши как ще го постигне.

Съзнателно остави погледа си да се плъзне по нея. Лъскавите й тъмни коси бяха разпилени по раменете. Харесваше му. Голите й крака… Усети как го залива похот. По дяволите — имаше страхотни крака. А гърдите й бяха така изкусителни, че устата му започна да се пълни със слюнка — само дето не потече от устните му. Не възнамеряваше да крие нито минута повече колко го привлича; време е тя да започне да свиква.

Той продължи да се взира в гърдите й и Марли се изчерви от гняв. Кръстоса ръце върху тях с полувраждебен, полузащитен жест.

— Ако няма задоволителна причина за посещението ти, ще направя оплакване срещу теб — предупреди тя.

Той вдигна очи.

— Бях в Болдър — заяви той направо. — Върнах се преди час. — Направи пауза и се загледа дали ще долови някаква реакция. Тя не се издаде с нищо, но той вече започваше да разчита израза в очите й. Все още не се бе научила да го контролира напълно. — Разговарях с доктор Юъл.

Зениците й силно се разшириха и издадоха цялото й смайване. Стоеше скована и го наблюдаваше гневно.

— И какво от това?

Той пристъпи към нея — достатъчно близо, та тя да долови топлината му, да я сплаши с ръста си. Тактиката му бе съзнателна; прибягваше към нея при разпити, но този път в личното му отношение имаше огромна разлика. Беше важно да разговаря с нея, но зад това стоеше и силната сексуална потребност тя да си даде сметка за мъжа у него. Близостта на тялото му я шокира; видя я как леко залитна, видя руменината, която плъзна по страните й и тревожния израз в очите й. Тя се въздържа да отстъпи, но застина скована на място; ноздрите й леко се разшириха, когато уханието на разгорещената му кожа стигна до тях.

Нейният женствен аромат плътно го обви и го привлече още по-близо. Ухаеше на чисто, на сапун, което му подсказа, че скоро е излязла от банята; всичко това се примесваше с топлата сладост на жена. Искаше му се да сведе глава и да пъхне нос в шията й, да проследи уханието до първоизточника му, да изследва всички интригуващи места, където се е задържал.

По-късно. Все още е прекалено рано за това.

— Ами добрият доктор имаше да сподели куп интересни неща — промърмори той. Започна бавно да се движи в кръг около нея, като оставяше тялото му да докосва нейното; тези допири преминаваха през нервите му като електричество. Жребец се върти около кобила, оставя я да привикне с допира му, с миризмата. Омилостивява я. — Излиза, че ти си нещо като чудо сред хората с екстрасенсни способности, ако човек вярва в тези неща.

Тя стисна устни. Отново се контролираше и дори не го погледна, макар той да продължаваше да кръжи около нея; игнорираше допира било на ръката му, бил на гърдите или бедрото.

— А ти не си от тях, разбира се.

— Не — отвърна той игриво. Не бе пълна лъжа, но не се готвеше да й съобщи, че поне наполовина е убеден. Ако е ядосана, ще изтръгне още малко реакция от нея, а той искаше именно реакция. — Освен ако не успееш да ми го докажеш. Защо не опиташ? Хайде, Марли, познай какво си мисля или нещо подобно.

Продължи бавно, бавно да я обикаля и не й позволяваше да се откъсне от допира му или от топлината му.

— Не мога. Трябва да има нещо в главата ти.

— Добре казано, но не доказва нищо. — Съзнателно говореше тихо, почти нежно. — Накарай ме да ти повярвам.

— Не правя евтини номера — сряза го тя предизвикателно.

Чувстваше как все повече и повече се напряга, а близостта му направо късаше нервите й.

— Дори и за да докажеш, че си невинна по отношение на убийството? — притисна я той. — Не е никакъв номер, бейб, в случай че не си забелязала.

Тя рязко изви глава, косите й се разпиляха и тя го изгледа свирепо през присвитите си като на котка очи.

— Предполагам, че бих могла да те превърна в жаба — отбеляза тя замислено, — но някой вече ме е изпреварил в това отношение.

Той гръмогласно се засмя, с което я изненада.

— Гледала си прекалено много стари филми за вещици. Това е магьосничество, не екстрасенсни способности.

Бавното кръжене най-после й повлия. Тя рязко се отправи към кухнята. Не й попречи, но тръгна след нея.

— Кафе значи? — отбеляза той непринудено. — Добра идея.

Тя, естествено, не възнамеряваше да прави кафе. Просто побягна от него. Но се вкопчи с благодарност във възможността да има какво да прави, както той — впрочем — предвиди, че ще стане. Бе разтърсена и се бореше да се овладее. Той започваше да разбира колко важен е за нея самоконтролът. Жалко, че нямаше да й позволи да си го възвърне напълно.

Тя отвори вратата на едно шкафче и извади кутията с кафе. Ръцете й видимо трепереха. После се спря и все така, с гръб към него, постави кутията на плота и рязко обяви:

— Аз не чета чужди мисли. Не съм телепат.

— Не си ли?

Доктор Юъл не бе казал точно това. Той изпита известно чувство на триумф. Най-после започваше да разговаря с него, а не да му се противопоставя. Искаше му се да я обгърне с ръце и да я притисне към себе си, да я защити от травмата на собствените й спомени, но още бе прекалено рано. Вече отчиташе физическото му присъствие, но бе все още прекалено изплашена, прекалено враждебна.

— Не съм… в класическия смисъл на думата.

Погледна надолу към кутията за кафе. Забеляза, че ръцете й продължават да треперят.

— А каква си тогава?

Каква си? Марли чу въпроса да отеква в съзнанието й. Чешит, биха казали някои. Шарлатанка — биха предпочели други. Детектив Холистър не се направи на толкова възпитан. Направо я нарича измамница и вероятна съучастница в убийство. Нелепост, разбира се. Дори той трябваше вече да се е простил с тази идея, поради абсолютната липса на доказателства, възможност или какъвто и да било мотив. Но все пак я бе проучил, даже бе ходил до Болдър и разговарял с доктор Юъл. Вече знаеше за нея. Може и да не й вярваше, но сега поне задава въпроси, вместо просто да я обвинява. Колко знае всъщност? Доктор Юъл е в състояние да преподава дискретност на дипломат, ако реши. Колко е разказал на един непознат, дори този непознат да е ченге? Марли отчаяно се молеше той да не знае всичко, защото тогава щеше да я разпитва за онова, а в момента тя нямаше сили да говори отново. Чувстваше се странно уязвима и изложена на показ; нервите й бяха изопнати. Той я накара да се чувства така, като натрапи снажното си тяло толкова близо, че топлината му изгори кожата й, когато нарочно я докосваше и открито не откъсваше поглед от гърдите й.

Не искаше да го усеща повече, отколкото й се бе наложило. Чувстваше се в безопасност в своята самота.

— Каква си ти? — повтори той спокойно.

Тя се извърна с лице към него; движенията й бяха бавни и овладени. Изправи рамене, все едно я чакаше изпитание.

— Аз съм ясновидка-емфатичка. Или по-скоро — бях. — Изведнъж се почувства объркана и разтри чело. — Продължавам да съм, предполагам.

— Но преди си успявала да четеш чужди мисли.

— Може би. Но не съвсем.

Затрудняваше се да опише какво означава да си така свързан с някого, че да си в състояние да долавяш мислите му чрез емоциите му. Понякога при силна връзка ставаше точно така.

Подбирайки внимателно думите си, той сподели:

— Според доктор Юъл ти си най-чувствителният рецептор, с когото някога се е срещал.

Тя го погледна изтормозена.

— Предполагам, може да се каже, че съм рецептор. Улавям… Улавях някои неща. Емоции, енергия от постъпки. Мисли също така. Понякога. Но обикновено става въпрос за емоции, а не за конкретни мисли. Усещането е неописуемо.

— И си се присъединила към изследванията на доктор Юъл, за да постигнеш контрол над заобикалящата те действителност.

Тя прехапа устни.

— Да. Не бях в състояние да шофирам по улицата, да пазарувам в базар, да отида на кино. Все едно хиляди гласове крещяха в главата ми едновременно. Повечето хора не полагат никакви усилия да се въздържат; просто изстрелват всичко като от оръдие и разпиляват емоциите си във всички посоки.

— Но въпреки това не си живяла в Института.

— Не. Разполагах с малка къща извън Болдър. Беше доста спокойно.

— Знам какво се е случило преди шест години.

Безцеремонното изявление я порази като удар между очите. Тя залитна от силата му, отстъпи назад, облегна се на шкафа. Той се размърда и тръгна към нея с грациозност на котка, невероятна за такъв едър мъж. Зашеметена, ужасена, тя вдигна ръка да му попречи. Със смешна лекота той отблъсна ръката й и привлече Марли в прегръдките си.

Шокът от допира на твърдото му тяло до своето я потресе. Той бе невероятно горещ, изгаряше я през пластовете дрехи. Мускулестите му ръце бяха непреодолими като стоманени обръчи; те я притискаха още по-близо, докато бедрата й не се опряха в неговите, а гърдите й не се сплескаха в стегнатите мускули на корема му. Чувстваше се немощна, дезориентирана и механично се залови за бицепсите му, за да се задържи права.

— Не се плаши — промълви той, свеждайки глава към нейната. Топлият му дъх погъделичка ухото й, когато той леко притисна нос към шията й. Близна трапчинката под ухото й и усещането — нежно като майчина милувка — я накара да потрепери. — Няма да позволя никога да ти се случи отново нещо подобно. Знам колко си наплашена от мъжете сега, бейб, но аз ще се грижа за теб. Наистина добре ще се грижа за теб.

Отметна глава, за да го погледне. Очите й бяха огромни и пълни с паника.

— За какво говориш? — сепнато извика тя.

Беше изплашена, стресната от начина, по който нещата така бързо се изплъзнаха от контрола й; притеснена от близостта на едрото му тяло. Тя не желаеше това; не желаеше да се налага да борави с неприятните спомени. Но поради някаква причина той бе решил да пренебрегне дивия огън на привличане, пламнал помежду им, и срещу който и двамата се бяха съпротивлявали; със смайваща скорост бе предприел действия да промени това поведение. В момента у него не се долавяше нищо от детектива; той просто бе мъж, а лешниковите му очи преливаха от сексуално желание.

Той притисна устни към слепоочието й.

— За леглото, бейб. Когато се любим.

Тя се стегна и с всички сили се опита да отблъсне тежките му рамене. Той въобще не помръдна.

— Не, не го искам. Пусни ме!

— Шшшшт… — настоя той и я притегли още по-плътно към себе си. — Аз само те държа, Марли. Това е всичко. Исках да те усетя в прегръдките си, откакто те видях за пръв път в понеделник сутринта.

— Вероятно има някакво правило детектив да се пуска на заподозряна — изтърси тя, отчаяно търсейки оръжие срещу него. — Ако си мислиш, че няма да се оплача…

— Ти не си заподозряна — прекъсна я той. Устните му потрепериха. — Сигурно трябваше да ти го съобщя по-рано: полицаят, който те е засякъл в петък вечер, ти осигури доста добро алиби; не е възможно да си била на двете места едновременно.

Тя застина, съсредоточила вниманието си в последните му думи. Очите й бяха вперени в неговите. С известна неловкост той усети, че в тях има нещо властно.

— Кога разговаря с него?

Безобидният й тон не го подведе. Той трепна вътрешно.

— Ами… Във вторник вечерта.

Трябваше да я излъже. Въобще не биваше да отваря дума за това, или поне не в момента. Трябваше да…

Тя го ухапа. Той почти очакваше да го удари. Дори признаваше, че би било заслужено и бе готов да приеме удара, ако това щеше да й помогне да се почувства по-добре. А и знаеше, че замахът й няма да е кой знае колко силен — имаше предвид начина, по който я държи. Тя очевидно си бе дала сметка за същото, защото просто се наведе напред и впи зъби в гърдите му.

— Ох… — извика той, сепнат от острата болка. Беше се вкопчила в него като булдог и болката, предизвикана от неволното му дръпване, бързо го убеди да стои мирен. — По дяволите, пусни ме.

Подчини се и остана загледана в него с видимо задоволство. Той отстъпи бързо назад и разтри гърдите си. Мокрото петно върху ризата показваше точно къде го е ухапала.

Сръчно разкопча дрехата и погледна — очакваше да види кръв. Не се почувства по-добре, когато откри, че въпреки ясните отпечатъци от острите й зъби по кожата му, не се забелязваше дори особено натъртване.

— Професорът спомена за острия ти език — промърмори той, — но не каза, че си канибал.

— Така ти се пада — отвърна тя. — От два дни ме преследваш, а през цялото време си знаел, че говоря истината.

Той я погледна сконфузено и продължи да разтрива гърдите си.

— Налагаше се да измисля някакво оправдание.

— За какво?

— Да те виждам.

— И това трябва да ме омилостиви ли? — попита тя язвително. Извърна се, взе кутията кафе и я прибра: — Няма да правя кафе. Можеш да си вървиш.

— Ще вечеряш ли с мен утре вечер?

— Не.

Той скръсти ръце.

— Тогава няма да се махна.

Тя тропна по плота от раздразнение и се извърна с лице към него.

— Не разбираш ли от дума? Не го искам. Каквото и да предлагаш, не го желая.

— Лъжеш.

Лешниковите очи отново сияеха, този път от упорство. Вече бе забелязала тази му черта. Все едно бик бе нахлул в кухнята й и тя не бе в състояние да го помръдне.

— Изпитваш същото, каквото и аз — продължи той спокойно. — Привличам те и това те плаши до смърт заради Глийн.

Лицето й стана безизразно.

— Не желая да разговарям за Глийн.

— Напълно разбираемо е, но няма да позволя той да се изпречи помежду ни. Копелето е мъртво. Никога повече няма да те нарани. А в живота има прекалено много удоволствия и няма защо да им обръщаш гръб.

— И точно ти си мъжа, който ще ми покаже какво пропускам, така ли? — попита тя с глас, изпълнен със сарказъм.

— Можеш да се обзаложиш на това, бейб.

Тя кръстоса ръце, облегна се на шкафа и заяви:

— Винаги съм ненавиждала да ме наричат „бейб“ или „бейби“.

— Добре, ще те наричам както кажеш.

— Не желая да ме наричаш никак. Не го ли проумяваш с дебелата си глава, детективе? Помежду ни не може да има нищо. Край. Точка.

Върху лицето му така внезапно разцъфтя усмивка, че сърцето й трепна от промяната, настъпила в изсечените му черти.

— Но помежду ни вече има нещо. Сещаш ли се за някой друг, който така да те разгневява, както аз?

— Не — призна тя.

— Виждаш ли? И с мен е същото. Откакто те видях в понеделник сутрин, съм в скапано настроение; бесен съм ти, че може да си заподозряна; бесен съм на себе си, защото независимо от това така ме привличаш.

— Ами ако просто силно се отблъскваме? — предположи тя.

— Не, случаят не е такъв. — Сведе поглед надолу. — Определено има доказателства за противното.

Марли с усилие овладя импулса да позволи и на собствените си очи да се насочат надолу. След онова, което изпита вчера сутринта на верандата, бе почти сигурна какво точно ще види. Независимо от здравия си разсъдък остана очарована от вида му — бе леко потресен от начина, по който тялото му реагира. Тя си наложи да събере цялата си воля, за да не покаже тържеството си. Просто не биваше. И без това щеше да й е трудно да го обезкуражи; затова не биваше да му показва колко много всъщност желае нещата да не са по-различни. Винаги бе копняла за нормални взаимоотношения, но винаги избягваха да се сближат с нея — първо заради уменията й, а после заради случилото се с Глийн.

— Нищо няма да се получи — обяви тя на глас.

Той отново погледна надолу.

— Така ли смяташ? Не съм сигурен — произнесе той колебливо. — На мен ми се струва, че доста добре ще се получи.

Смаяна, тя се изсмя високо, но бързо постави ръка върху устата си, за да заглуши звука. Той отново се ухили насреща й и принуди сърцето й да изпълни акробатичен номер, въпреки упоритото й старание да се контролира. Той бе доста по-опасен, отколкото тя си представяше; успяваше да я накара да се засмее.

— Не бих могла — подхвана тя припряно, съвземайки се. Тонът й бе мек и в него се долавяше известно съжаление, което тя не успяваше да скрие. — Глийн…

С две широки крачки той застана до нея и обгърна талията й. Веселието изчезна от очите му, все едно никога не се е появявало.

— Глийн е мъртъв. Сега би могъл да те нарани единствено, ако ти го позволиш.

— Да не мислиш, че ми е толкова лесно?

— За бога — не. Въобще не си въобразявам, че е лесно. Аз съм ченге, нали помниш? Виждал съм през какво минават жертвите на изнасилване.

— Аз не бях…

— Буквално изнасилена ли? Знам. Но той все пак се е опитал и те е пребил именно защото не е успял. Реакцията ти към случилото се вероятно не е по-различна от това, ако бе проникнал в теб.

Тя отново се засмя, но този път звукът беше дрезгав, някак разкъсващ.

— Малко по-различно е. Мечтаех да беше успял да ме изнасили! Нощем лежа будна и знам, че ако бе стигнал до ерекция, ако не му се бях съпротивлявала така силно, онова момченце щеше да е още живо! Но раздразнението му нарастваше, а аз продължавах да се боря. Тогава той изведнъж ме изостави и нападна момченцето. — За минута замълча. — Казваше се Дъстин — промълви тя след малко. — Родителите му го наричаха Дъсти.

Ръцете на Дейн конвулсивно се свиха върху талията й; после се отпуснаха.

— Вината не е твоя. Никой не е в състояние да предвиди какво ще предприеме един луд. Но е лошо нещо, с което да се пребори човек — добави той тихо. Гърдите му бяха стегнати от потиснати емоции. Нежно погали косите й, после спусна пръсти под меката топла тежест на брадичката й и я пое в ръка. — Разказала ли си на някого всичко, което се е случило през онази нощ?

Тя поклати глава.

— Не всичко. Не и подробностите. Бяха прекалено… грозни.

— А казвала ли си на някого онова, което току-що спомена пред мен?

— Не — отвърна тя. В очите й се четеше объркване. — Представа нямам защо не съм го направила.

— Защото помежду ни има нещо и ти няма как да го отречеш, както и аз. Все още не се чувстваме уютно в компанията си един на друг, но един ден това ще изчезне. Аз умея да чакам. И мога да изчакам, докато и ти си готова да се любим.

Раздразнена от неговото упорството и от собствената си неспособност да го убеди, тя поклати глава. Не знаеше дали да се разсмее, или да закрещи.

— Дяволски си самоуверен!

— Довери ми се — прошепна той. Силните му пръсти масажираха тила й и разнасяха напрежението, което тя дори не бе усетила. — Сега ще си помислиш за случилото се и колкото повече мислиш за него, толкова повече ще свикваш. После ще започне да ти става любопитно, да се чудиш как ще вървят нещата помежду ни. Добре си се справила със задачата отново да изградиш живота си, но си прекалено умна да не си даваш сметка, че докато отново не се довериш на мъж в леглото, ще позволяваш на Глийн да се намесва в живота ти. Следващата ти крачка е очевидна. А аз мога да ти обещая едно: ако някой ще влезе в леглото ти, то това определено ще съм аз.

Преди да й хрумне какво да отговори на това изключително самомнително изказване, той я хвана за ръката й я поведе обратно във всекидневната. Дланта му бе мазолеста, а пръстите силни и топли. Допирът му бе преднамерено нежен — като на мъж, съзнаващ собствената си мощ, и предпазлив да не стисне прекалено силно. Имаше нещо подмамващо в пръстите му, преплетени с нейните: една неизречена молба, но и уверение, за доверие. Чувстваше се странно — в безопасност с него, но не и в безопасност от него.

— Хайде да седнем — предложи той, като я побутна към дивана. С известно закъснение тя понечи да се отскубне, за да седне на стол, но той я придърпа й я накара да се намести до него. Държеше ръката й в своята, отпусна се върху дивана и въздъхна облекчено. Протегна дългите си мускулести крака. — Самолетните седалки не са направени за хора над метър и шестдесет и пет и още се чувствам схванат.

— Защо не се прибереш вкъщи? — попита тя уморено. — Късно е.

— Защото трябва още да си поговорим.

Тя поклати глава и се опита да освободи ръката си. Усилието се оказа напразно.

— Няма за какво да говорим.

— Имам някои нови въпроси за онова, което си видяла в петък вечер.

Тя се стегна. Не можеше да се възпре: всеки път, щом й напомняха за онова зло, нещо в нея застиваше.

— Казах ти вече всичко. Утре е работен ден и бих искала малко да поспя.

— Само няколко минути — подкани я той с усмивка.

Извивката на устните му отново наруши ритмичната дейност на сърцето й и тя бързо извърна поглед. Кой да си помисли, че на такова грубовато лице може да засияе такава чаровна усмивка? За нейно добро не бива да му позволява да прави нищо друго, освен да се мръщи.

— Мислех за случая в самолета — продължи той, приемайки мълчанието й за съгласие. — Не си заподозряна, ти си свидетел. Всъщност — единственият свидетел, с когото разполагаме. Нямаме никакви улики, никакви доказателства, никаква представа кого търсим. Две по-ранни предположения удариха на камък. Не казвам, че приемам всички приказки за паранормалните явления, но съм склонен да разследвам всички възможности, към които би ме насочила. Например — можеш ли да ми опишеш този тип?

Тя поклати глава, пренебрегвайки начина, по който той произнесе „всички приказки за паранормални явления“.

— Абсолютно нищо ли? Хайде. Та ти описа убийството до най-малката подробност.

— Но аз го видях през неговите очи. Видях… всичко станало, но не и него.

— Видя ли ръцете му?

Един спомен дойде на фокус: ръка, която пресяга за нож, държи го, замахва с него…

— Да — едва чуто прошепна тя.

— Добре. — Очите й леко се бяха разфокусирали. Дейн се постара тонът му да е изключително спокоен, за да не я сепне. — Какъв цвят е кожата му? Светла или тъмна?

— Не знам.

— Мисли, Марли.

— Не знам! Носи ръкавици. Хирургически ръкавици и е с дълги ръкави. — Тя направи пауза и отново потъна в себе си. — Дрехите му са тъмни.

— И не сваля ръкавиците, дори когато я изнасилва?

— Не.

— Добре. Дай да поработим по ръста му. Знаем колко висока е била госпожа Виник. Колко висок е той в сравнение с нея?

Марли отчасти се възхити как работи съзнанието му на ченге. Тя самата въобще не бе мислила за ръста на престъпника. Главата й клюмна, докато се опитваше да се съсредоточи върху мяркащите се образи.

— Когато за пръв път я сграбчва, в кухнята, я притиска плътно към себе си. Едната му ръка е върху устата й, а другата държи ножа. — Марли вдигна ръце в позицията, която описваше, и направи пантомима от движенията. — Ръката върху устата й е така… На една височина с рамото му.

— Значи това е нивото на устата й. Излиза, че е висок към един и осемдесет. Не знаем колко е дълъг врата му. Може да е с няколко сантиметра по-висок или нисък, но това поне е нещо. А какво ще кажеш за гласа му? Спомняш ли си нещо за него?

Тя затвори очи.

— Нищо характерно. Просто мъжки глас, нито особено плътен, нито висок.

Не долавяше всъщност гласа му, понеже бе заглушен от бесуващото насилие, омразата, от емоциите му.

— Ами акцентът? Различаваш ли го?

— Не е южняшки — отвърна тя уверено и отвори очи. — Но това не означава нищо. Тук е Орландо. Половината население, и аз включително, е пристигнало от другаде.

— Няма ли начин да стесниш описанието малко повече? Има доста характерни акценти: от Ню Йорк, Бостън, Охайо, Чикаго, Минесота, западните щати.

Тя започна да клати глава още докато той ги изреждаше.

— Нищо, което да мога да определя. Той всъщност не каза кой знае колко или аз не съм успяла да го уловя.

— Тогава да се насочим към друго. Доби ли впечатление от тялото му?

Силна погнуса се изписа върху лицето й.

— Имам предвид тежестта му — бързо добави Дейн. — Слаб ли е, среден или тежък?

Тя го изгледа кръвнишки.

— Среден, бих казала. И силен. Необикновено силен. Не е изключено да е заради гнева му или адреналина, но тя е напълно безпомощна пред него. Той тържествува от това. Страшно му е приятно.

Тя се облегна назад, почувствала се изведнъж изморена, и откри, че по някое време на разговора той е протегнал ръка зад нея; когато се отпусна, направо попадна в прегръдката му. Рязко се дръпна напред, ала тежката му ръка продължи да стои върху раменете й и да я придръпва да се отпусне отново; лицето му бе много близо до нейното.

— Шшшшт… Не се паникьосвай — промълви той с нежен глас. — Все още държиш ръката ми, а другата ми ръка е на раменете ти. Добре си.

Тя го изгледа свирепо.

— Не аз държа ръката ти — сряза го тя. — Ти държиш моята!

— Дребна подробност. Ще те целуна, Марли…

— Отново ще те ухапя — тутакси го предупреди тя.

Той сви рамене.

— Винаги съм бил по-смел, отколкото умен — заяви той и леко докосна устните й със своите.

Допирът бе съвсем бегъл, по-лек от шепот, но изпълнен с омайващия му вкус. Пулсът й отново се учести, но той се отдръпна преди очаквания страх да се материализира. Веждите й леко се свъсиха.

Най-после пусна ръката й и обгърна брадичката й с ръка. Възглавничката на палеца му проследи плътната й долна устна, а очите му проследиха движението.

— Обзеха ли те някакви лоши мисли? — попита той с още по-нежен глас.

— Не — едва прошепна тя.

— В такъв случай…

Този път устните му се задържаха по-дълго. Той не я държеше, тя не изпитваше принуда, но бе някак безпомощна да се отмести. Устните му бяха твърди и топли, но нежни в натиска си и тя оформи своите, за да ги посрещне. Марли обви кръста му с ръце и затвори бавно очи.

Удоволствието от целувката я замая. Не бе очаквала такава нежна загриженост от него, нито прилива от усещания, които я обзеха. Издаде тих объркан стон и той веднага отдръпна глава.

— Добре ли си?

— Да-а… — заекна тя й премигна.

— Радвам се.

Отново сведе глава към нея и поднови целувката. Езикът му се плъзна в устата й, но не проникна дълбоко, а просто сякаш я приканваше да усети вкуса му. Марли не знаеше какво да предприеме; всичко, което се случваше, бе толкова противоположно на очакваното, че загуби способност да мисли. А най-поразяващото бе, че не изпитваше страх. Това въобще не приличаше на… Не, дори няма да мисли за името му. Разтърсващото удоволствие, което изпитваше, бе прекалено скъпоценно, за да го разруши.

Плахо, доверявайки се на отдавна неизползван инстинкт, тя прие поканата и леко засмука езика му. През снажното му тяло мигом премина тръпка, което я изненада. Направи го отново и той простена на глас: плътен, дълбок звук излезе от гърдите му. У нея плахо се породи очарование от новооткритата си чувствена мощ.

Той рязко откъсна устни и се облегна назад. Кожата на скулите му бе порозовяла и опъната.

— Достатъчно. Дори прекалено, бих казал. Ще си тръгна сега, преди да прекаля в натиска си над теб.

Тя премигна насреща му, а очите й бяха замечтани и замаяни, сякаш не бе съвсем сигурна какво точно се е случило. Той самият също не бе напълно сигурен. Не се бе възбуждал само от целувка откакто бе на петнадесет години и загуби девствеността си под пейките на стадиона със седемнадесетгодишна мажоретка.

Насили се да стане, преди да направи огромната грешка и да промени решението си да тръгне. Беше я целунал; не му беше достатъчно, но тя едва ли би понесла повече. Като цяло бе изключително доволен от вечерта.

— Ще ти се обадя утре — обеща той, тръгвайки към вратата. Тя го последва; съзнанието й бързо се избистряше. Той й намигна. — Сексапилният ти глас ме възбужда дори по телефона.

Като изгасването на светлинка, цялата разнеженост изчезна от лицето й.

— Радвам се, че ти харесва — обяви тя безизразно. — Толкова много крещях, докато Глийн режеше момчето на парченца, че гласът ми пресипна. Оттогава не е същият.