Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (5)

5.

Забеляза го веднага, щом излезе от банката. Беше сам в колата; просто седеше и я наблюдаваше. Късното следобедно слънце се отразяваше в предното стъкло и й пречеше ясно да различи лицето му, но знаеше, че е той. Детектив Холистър. Разпозна само широките тежки рамене и формата на главата му, но някакво примитивно чувство за самосъхранение, едно изостряне на сетивата, подсказващи опасност, й помогнаха да го види.

Той не излезе от колата, не я извика. Просто я наблюдаваше.

Марли отиде при колата си, решително отказвайки да реагира на присъствието му. Напусна паркинга и той я последва.

Остана плътно прилепен към задницата на автомобила й, докато тя си пробиваше път през нормално натоварения следобеден трафик. Ако има намерение да я притесни с тази детинска игра, щеше да остане изненадан; нервите й бяха изпитани при обстоятелства, далеч по-страшни от сегашните, и въпреки това тя оцеля.

Имаше си куп работа; щеше да я свърши през уикенда, ако кошмарното видение не я бе завладяло така силно. Няма да допусне неговото присъствие да й попречи. Щом иска да види какво прави след работа, очаква го лудо вълнение, няма що. Спря пред химическото чистене, остави някои дрехи и прибра други. Следващата спирка беше библиотеката, където върна две книги. После се отби в кварталния супермаркет. Навсякъде той паркираше колкото е възможно по-близо до нея, а на два пъти — направо до нея и я изчакваше да се върне. Когато излезе от супермаркета, той се загледа как бута количката с четирите торби продукти към задната част на колата си. Облегна крак върху количката, за да не се плъзне назад, и отвори багажника.

Той излезе от колата и застана до нея преди звукът от затръшването на вратата да я предупреди. Главата й се стрелна нагоре — той беше там: едър и навъсен като гръмотевична буря. Очите му бяха скрити зад чифт доста тъмни слънчеви очила. Слънчевите очила винаги я караха да се чувства малко неспокойно. Както и миналия път физическото му присъствие й подейства като удар. С усилие се въздържа да не отстъпи назад.

— Какво искаш? — попита тя с хладен, равен тон.

Той посегна към едната торба и без никакво усилие я прехвърли от количката в багажника.

— Просто помагам с продуктите.

— Цял живот съм се оправяла без теб, детективе, ще се справя и сега.

— Не ми представлява никакъв проблем. — Дари я с усмивка, в която не се долавяше нито насмешка, нито подигравка. Сложи и другите три торби до първата в багажника. — Не си давай труда да ми благодариш.

Марли сви рамене:

— Добре.

Обърна се, отключи вратата и се настани зад волана. Мястото за паркиране пред нея беше празно, тъй че не й се наложи да даде на заден ход. Измъкна се напред и го остави той да върне количката или да прави с нея каквото иска. Нямаше настроение да показва благородство. Чувстваше се уморена, депресирана и ядосана. И което е още по-лошо — изплашена. Не от детектив Холистър, колкото и неприятен да беше той. Страховете й имаха много по-дълбоки корени.

Страхуваше се от чудовището, насякло Надин Виник.

И се страхуваше от себе си.

При втория светофар след паркинга на супермаркета той отново се намираше точно зад нея. Този тип наистина притежаваше талант да се оправя в движението.

Видът на къщата й не й изглеждаше така привлекателно, както обикновено. Изпълваше я зловеща увереност, че съвсем скоро в убежището й ще нахълта едър, мрачен мъж, който определено не я одобри още в първия миг, когато я видя. Бе привикнала да я посрещат скептично, но не и с явно неодобрение; неговото отношение я обиждаше до известна степен, макар да се изненада от себе си, че изпитва подобно чувство. Детектив Холистър не й е никакъв, следователно просто човешката природа пробужда желанието й другите да мислят добри неща за нея.

Точно както очакваше, той се вмъкна в алеята й, преди да е загасила мотора. Той слезе, свали очилата и ги натика в джоба на ризата. Каквото и неспокойствие да й внушаваха слънчевите очила, изведнъж й се прииска да не ги беше свалил, защото зелените му лешникови очи, уловили последните лъчи на залязващото слънце, бяха решителни и плашещо напрегнати.

— Сега пък какво? — попита тя. — Или би целия този път, за да ми помогнеш да внеса продуктите?

— Каза, че и сама ще се справиш — припомни й той. — Но си помислих, че може да си поговорим.

Някой се появи на прага на съседите. Тя вдигна глава и забеляза съседката Лу — стоеше на верандата и гледаше любопитно към тях. Марли й махна и поздрави. Застаналият до нея детектив Холистър също махна.

— Радвам се да ви видя отново — провикна се той.

Марли успя да овладее гнева си. Вече е разпитал съседите й, естествено, не очакваше да постъпи по друг начин. Същата сутрин даде ясно да се разбере, че е изпълнен с подозрения към нея.

Независимо от думите му, когато тя отвори багажника, той взе и четирите торби — по две във всяка ръка.

— След теб — подкани той любезно.

Тя сви рамене. Щом иска да носи продуктите й, не вижда защо да възразява. Отключи входната врата и я задържа отворена, за да мине и той, после го последва и му посочи пътя към задната част — в кухнята той остави торбите върху масата.

— Благодаря — обади се тя.

— Защо ми благодариш сега, след като не го стори преди?

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Каза ми да не го правя. — Започна да прибира продуктите. — Какво се върти в главата ти, детективе?

— Убийство.

Обстоятелствата около смъртта на Надин Виник не допускаха насмешливо отношение. Изражението на лицето й се напрегна и тя сподели простичко:

— И в моята.

Широко отворените й очи гледаха тревожно.

Той се облегна на шкафа; наблюдаваше я замислено как се движи из кухнята: ту се навеждаше да прибере едно нещо тук, ту се протягаше да постави друго на най-горната полица. Напрегнатото й изражение не му убягна.

Огледа се. Кухненското помещение му харесваше, което бе доста обезпокоително; както и да си бе представял вътрешността на дома й, то определено не бе по този успокояващ уютен начин. Собствената му кухня бе оборудвана само с най-необходимото; тази на Трамел — пълна с уреди, последна дума на техниката, и изглеждаше заплашително. Кухнята на Марли Кийн действаше успокояващо. Най-различни подправки растяха в малки саксии върху перваза на прозореца над мивката и придаваха на въздуха свеж аромат. Матово бялата теракота под краката му бе изпъстрена с мотиви в нежно синьо и зелено. Отворените кепенци по прозорците бяха боядисани в същия мек син нюанс. Над масата висеше бял вентилатор.

— Откри ли нещо интересно за мен днес? — попита тя, застанала гърбом към него, докато прибираше няколко консерви в шкафа.

Той не отвърна; продължи да я изучава замислено. Нямаше намерение да я държи в течение нито на откритията си, нито на неуспеха си.

— Нека аз да ти кажа — предложи тя благо. — Днес си установил, че никога не съм била арестувана, дори не съм глобявана за неправилно паркиране и доколкото знаят съседите ми, не излизам с някого, нито каня гости. Плащам си редовно сметките, не използвам кредитни карти и не съм закъснявала с връщането на книгите в библиотеката, макар че щеше да ми се случи, ако не се бях отбила там днес.

— Защо не ми разкажеш отново за петък вечерта — предложи той.

Тонът му бе остър. Тя съвършено точно описа деня си, а това никак не му харесваше. Гневът, който го тресе от сутринта, бе под контрол, но на ръба да го изпусне. Тази жена определено го дразни.

Видя как раменете й се стегнаха.

— Коя част точно не разбра?

— Просто искам да чуя историята. Задоволи този мой каприз. Започни от началото.

Тя се обърна с лице към него — беше така бледа, както и сутринта, когато разказа историята за първи път. Ръцете й, забеляза той, бяха стиснати в юмруци и притиснати към тялото.

— Притеснява ли те да говориш за това? — попита той хладно.

Надяваше се да е така. Ако съвестта й я мъчи, може и да признае всичко. И преди се е случвало, макар че извършителят обикновено си признава всичко от чиста глупост или от перверзна представа за гордост.

— Разбира се. Теб не те ли притеснява да го слушаш?

— Да го видя се оказа много по-лошо.

— Знам — промърмори тя и за миг бдителният израз в очите й изчезна.

В тъмните й сини дълбоки очи имаше болка, гняв, но преди всичко съзря безутешност, която направо го удари в гърдите.

Наложи се да свие в юмруци собствените си ръце, за да се въздържи да не се протегне, за да я подкрепи. Изведнъж тя стана така крехка, готова всеки момент да припадне. А вероятно е просто дяволски добра актриса, мрачно си наложи да помисли той и изтласка настрани нежеланата и нехарактерна загриженост към заподозрян.

— Разкажи ми за петък вечер — повтори той. — Какво каза, чий правила?

— Отидох на кино. Прожекцията от девет часа.

— Къде?

Съобщи му името на Кинокомплекса.

— Кой филм гледа?

И това му съобщи, а после добави:

— Почакай… Сигурно още пазя билета. Обикновено го слагам в джоба. Не съм прала от тогава, трябва да е още там.

Бързо излезе от помещението; той не я последва, но внимателно се вслушваше и следеше движението й из къщата да не би да се измъкне, без той да разбере, ако такова е било намерението й. Бе блокирал, разбира се, колата й на алеята със своята, а и не му се вярваше да направи опит да избяга. Защо да го прави, когато е така уверена, че не разполагат с никакви улики против нея? И, да я вземат дяволите, е напълно права.

Върна се след минута и му подаде билета — пускайки листчето в ръката му, внимаваше да не го докосне. После бързо отстъпи няколко крачки; устните му се свиха в гримаса, когато забеляза движението. Едва ли можеше да покаже по-ясно колко й е неприятно да е близо до него. Погледна билета в ръката си. Беше обработен от компютър: името на филма, датата и часа. Доказваше, че е купила билет; не доказваше, че е гледала филма. Самият той не го бе гледал, затова не можеше да й зададе уместни въпроси за него.

— По кое време напусна киното?

— Когато филмът свърши. Около единадесет и половина.

Марли стоеше напрегнато до масата.

— На път за вкъщи по кой път мина?

Каза му, дори спомена кои отбивки е използвала.

— И къде беше, когато ти се яви това така наречено видение?

Стисна устни, но запази самообладание и гласът й не трепна:

— Както казах днес сутринта, точно се бях отклонила от аутобана. Виденията винаги са много… изцеждащи, затова отбих встрани.

— Изцеждащи? В какъв смисъл?

— Загубих съзнание — обяви тя безизразно.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Загубила си съзнание? — повтори той, а в тона му прозвуча такова недоверие, че дланите я засърбяха да го зашлеви. — Искаш да кажеш, че си припаднала от стреса?

— Не точно.

— А какво точно?

Тя сви безпомощно рамене.

— Виденията ме обсебват. Не виждам нищо друго; не чувам нищо; не възприемам нищо.

— Разбирам. Значи си останала седнала в колата си, докато видението премине, а после спокойно си продължила към вкъщи и си легнала да спиш. Ако си толкова сигурна, че си медиум, госпожице Кийн, защо изчака цели два дни, преди да съобщиш в полицията? Защо не се обади веднага? Вероятно бихме успели да заловим този тип още докато е в квартала, или дори в къщата, ако беше позвънила.

Лицето на Марли загуби всякакъв цвят след камшичните удари на този дълбок, насмешлив глас. Нямаше начин да обясни какво е станало преди шест години, как някои от подробностите я бяха объркали и тя не бе сигурна дали преживява наново своите спомени, или си е възвърнала знанието. Не можеше току-така да се разкрие пред този мъж, да се разголи като му обясни каква е психиката й, като му позволи да види всичките й страхове, да научи всичките й уязвими места. Вместо това се съсредоточи върху единственото нещо, което той каза и тя можеше да опровергае.

— Не-е-е… — заекна тя и възненавидя потреперването на гласа си. Пое си дълбок дъх, за да прогони тази проява на слабост. — Не подкарах спокойно към вкъщи. Патрулиращ полицай забелязал колата ми и спря, за да провери дали няма някакъв проблем. Не си спомнях нищо, освен видението, както бях отбила от пътя, и едва когато той потропа на стъклото, се отърсих от него. Чувствах се разтърсена и му казах, че съм епилептичка, че съм имала лек пристъп. Той прояви известно подозрение и ме накара да изляза от колата, но накрая ме пусна и дори ме съпроводи до вкъщи, за да е сигурен, че ще се прибера невредима.

Дейн не се помръдна от шкафа, на който се бе облегнал, но цялото му снажно тяло говореше, че вниманието му е силно изострено.

— По кое време стана това?

— Представа нямам.

— Прецени. Напуснала си киното около единадесет и половина. По кое време започна видението?

— Единадесет и четиридесет, единадесет и четиридесет и пет. Не съм сигурна.

— А по кое време се прибра? Колко дълго трая видението?

— Не знам! — извика тя и се извърна от него. — Едва се прибрах вкъщи. След това припаднах и се събудих едва късно в събота следобед.

Дейн се загледа в напрегнатите мускули на гърба й. Трепереше; слабо, но видимо се тресеше. Трябваше да е доволен, че я е разтърсил, а вместо това изпита налудничавото желание да я утеши.

— Ще се обадя пак — заяви той внезапно и излезе, преди да се поддаде на желанието си.

По дяволите, какво притежава тя? Съвсем ясно усещаше тежестта в слабините си и знаеше, че ако тя го бе погледнала, нямаше начин да не забележи. Слава богу, че тя явно искаше да гледа навсякъде другаде, но не и към него. Беше чувал за ченгета, които се възбуждат при възникнала опасност, но определено не бе от тях. Какво, по дяволите, ставаше с него?

Докато влизаше в колата, си призна, че изобщо не биваше да идва насам; не и без Трамел. Е, наистина казаха, че са приключили работния ден, но той не спря. Изчака я на паркинга пред банката, после я последва в дома й. Глупава постъпка. Ами ако се обади на лейтенанта да се оплаче, че я тормози? Лейтенантът им разреши да направят проучвания за нея, но Дейн знаеше, че днес следобед злоупотреби с правата си.

Но тя поне му даде нещо интересно за проверка. Ако патрулиращ полицай е спрял да провери подозрително превозно средство, нямаше да е трудно да се докаже. Разполага с мястото и датата, а знаеше и приблизително часа — по време на трета смяна. Съвсем лесна задача.

Върна се в участъка и започна да звъни по телефона. Отне му час да се добере до името на въпросния полицай. Джим Юан, ветеран, от шест години обикаля улиците. Позвъни в дома на офицер Юан, но никой не се обади.

Изчака още час — звъня на Юан четири пъти — но без никакъв резултат. Погледна часовника: наближаваше осем; беше гладен. Помисли си да стане рано сутринта и да хване офицер Юан, преди да е свършила смяната му, но никак не го биваше да чака, когато желае нещо. Е, какво, по дяволите! Юан ще се яви на работа след по-малко от три часа. Дейн реши да си вземе нещо за хапване, а после да се върне и да говори с полицая още тази вечер. Каквото и да открие, разполага с цялата нощ, за да го премисли.

Отскочи с колата до вкъщи, направи си няколко сандвича, провери записите на телефонния секретар, докато дъвчеше и се запознаваше с резултатите от новия бейзболен сезон. Все още беше ядосан на „Сан Франциско Джайънтс“ и искаше всеки друг, но не те да победят.

Бейзболът не успя да задържи вниманието му; мислите му постоянно се връщаха към Марли Кийн, към дълбоките й очи, в които имаше повече сенки, отколкото в гробище. Какъвто и сценарий да разиграваше, очевидно не се чувстваше напълно уверена в него; ставаше видимо неспокойна всеки път, щом заговаряше за петък вечер. Дори актриса, носителка на „Оскар“ не би се докарала да пребледнее като тебешир, както се случи с Марли днес следобед.

Спомни си как крехкото й тяло потреперваше и у него отново се надигна желанието да я обгърне, да я притисне към себе си и да я увери, че всичко ще бъде наред. От къде се взимаше тази дяволска потребност да я защитава? Приемаше естествения си мъжки инстинкт да се грижи за жена; беше по-едър и силен — защо да не застане между една жена и всяка опасност, която я застрашава? Защо да не я пази, когато се изкачва или слиза по стълби, винаги готов да я прихване, ако онези коварни високи токчета, които жените постоянно носят, я препънат? Защо да не свърши някоя по-тежка работа вместо нея, ако графикът му в службата позволява? Когато самият той патрулираше по улиците и разследваше улични произшествия, винаги първо проверяваше дали някоя жена или дете не са пострадали и го правеше без дори да се замисли. Но, да го вземат дяволите, неговата потребност да защитава никога не се е проявявала по отношение на някой, заподозрян в убийство.

Той е ченге; тя е заподозряна. Не може да си позволи да я докосне по никакъв начин, освен както го изисква служебното му положение. Да я гушне в прегръдките си, не бе включено в този списък.

Но искаше да го стори. По дяволите, как само му се искаше! Искаше да отпусне глава върху рамото му, да я погали по бузата, по шията, после да спусне ръка по-надолу, за да изучи гърдите й, извивката на корема, меката плът между бедрата й.

Изправи се рязко на крака и се наруга. За пръв път я видя тази сутрин, а оттогава не престава да мисли за нея. Добрата стара физическа химия напълно го заслепяваше в този случай.

Погледна колко е часът. Девет и петнадесет. Е, защо да не отиде направо в участъка и там да изчака офицер Юан? Най-малкото обичайната шибана рутина, в която щеше да попадне, ще му попречи да мисли за Марли толкова много. Закрачи напред-назад, после взе ключовете за колата и пристъпи към изпълнение на плана.

Точно както се бе надявал, офицер Юан се яви по-рано на работа — доста патрулиращи полицаи го правеха, за да имат достатъчно време да се преоблекат, да си изпият кафето и да се настроят за дежурството, преди началото на смяната. Джим Юан бе среден почти във всяко отношение: по ръст, по тегло, на вид. Очите му обаче бяха бдителни и цинични като на ченге; като на човек, свикнал да вижда какво ли не и да очаква всичко.

Спомняше си инцидента от петък вечер съвсем ясно.

— Малко да ти настръхне кожата — сподели той, докато разказваше. — Тя просто седеше там като статуя. Очите й бяха отворени и невиждащи. Отначало си помислих, че е взела наркотик. Запалих фенерчето, но не видях нищо подозрително в колата й, а и виждах че диша. Почуках по стъклото с фенера, но й бе нужно известно време, за да дойде на себе си.

Дейн се почувства неловко — чак тръпки пробягаха по гърба му.

— Дали не е била припаднала?

Офицер Юан сви рамене.

— Единствените хора, които съм виждал с такъв поглед, са били или наркомани, или откачалки. При припадък очите са затворени.

— И какво стана после?

— Ами тя изглеждаше напълно объркана, а и отначало изглеждаше доста уплашена. Трудно й бе да се движи, сякаш се съвземаше след упойка. Но все пак успя да смъкне стъклото, каза, че е епилептичка и вероятно е имала слаб пристъп. Помолих я да слезе от колата; тя се подчини. Цялата трепереше. Не надуших никакъв алкохол и не ми приличаше на дрогирана. Вече бях проверил номера на колата и понеже не открих нищо нередно, нямаше причини да я задържа. Както казах — беше доста разтърсена, та затова я придружих до дома й, за да съм сигурен, че ще се справи.

— По кое време стана това? — попита Дейн.

— Ами, чакай да видим… Ще проверя в доклада си за онази вечер, за да кажа точния час, ако е необходимо, но струва ми малко след полунощ… Някъде към дванадесет и петнадесет.

— Благодаря. Страшно ми помогна — увери го Дейн.

— Няма нищо.

Прибра се вкъщи с колата; премисляше всичко чуто от офицер Юан. Кратката им среща му даде доста информация.

Като начало — Марли Кийн се е намирала много далеч от къщата на семейство Виник по времето, когато горе-долу госпожа Виник е била убита.

Впечатленията на офицер Юан до голяма степен потвърждаваха думите на Марли за това, как „виденията“ й влияят.

И така — с какво разполага сега? Следвайки логиката, повече не можеше да я смята за заподозряна и нещо в него изпита облекчение. Тя не е била на местопрестъплението, разполагаше с алиби. Нищо не я свързваше с убийството… освен собствените й думи. Беше видяла извършването на убийството. Нямаше друго обяснение. Но как точно?

Тя знаеше нещо, нещо, което не му е казала. Нещо, което предизвиква появата на онези сенки в очите й. Възнамеряваше да открие какво не му казва тя, как точно е свързана с убийството. Алтернативата да е наистина медиум никак не му изглежда вероятна. Поне не засега. Може би никога, но… поне не засега.