Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (21)

21.

Художничката за скицата — нисичко, пълно червенокосо същество — се казваше Естър. Имаше дребни, чевръсти, изцапани с мастило пръсти, проницателни очи, леко плътен глас и неопределена възраст — някъде между тридесет и петдесет. Косите й бяха обилно прошарени, но кожата — гладка и свежа. Подобно на повечето художници беше облечена с първите дрехи, попаднали под ръка. В този случай — късо долнище на анцуг, риза на съпруга й и гуменки на бос крак.

С чаша кафе в ръка, за да я подкрепи, Марли седеше до Естър и й помагаше да запечатат подробностите от външния вид на убиеца. Трудоемка задача, включваща безкрайно много вариации по очертанията на веждите, носа, големината на очите, плътността и ширината на устните, формата на брадичката, изпъкналостта на челюстта. Марли успяваше да затвори очи и да види лицето, ала запечатването му върху хартия не бе така лесно.

Дейн не ги прекъсваше, но постоянно се навърташе наблизо и често пълнеше наново чашата на Марли с кафе. Върна се вкъщи почти в шест и я надигна от дивана, където тя бе заспала. Макар и изпълнен с желание към нея, настроението му бе мрачно, докато я караше към полицейския участък.

— Извивката на носа е по-горе — посочи Марли замислено, загледана в последната рисунка. Толкова често бе работила с полицейски художници преди, че знаеше какво очакват от нея. — А и очите му са малко по-близо разположени.

С няколко ловки щрихи с молива Естър нанесе поправките.

— Така по-добре ли е?

— Да, но още не е съвсем точно. Говоря за очите. Те са малки, бездушни и близко разположени, а над тях веждите образуват почти права черта.

— Не е особен красавец, според мен — сподели Естър, изпълнявайки последните указания.

Марли се намръщи. Въпреки убийствената умора си наложи да се съсредоточи.

— Не, физически не е непривлекателен. Човек дори би го взел за интересен, независимо от голата глава.

— Бънди беше красив като дявола, но това не го правеше мъжът мечта за никого. Още едно доказателство, че не бива да се съди по външния вид.

Марли се наведе напред. Този път корекциите на Естър приближаваха скицата до образа в съзнанието й.

— Така е добре. Направи челото малко по-широко, а черепа — по-изострен. Главата му не е така кръгла.

— Прилича повече на Коджак, така ли?

Няколко замаха на молива промениха формата на черепа.

— Спри. Така е добре. — От вида на лицето върху хартията малко й се повдигна. — Това е той.

Дейн дойде и застана зад Марли, за да погледне завършената скица. Взря се в нея. Значи така изглежда негодникът. Е, сега разполагат с лице. Сега могат да го преследват.

— Благодаря ти, Естър — обади се той.

— Винаги съм на разположение.

Марли се надигна и се протегна, леко изненадана от скованите си стави. Трамел, който изчакваше досега търпеливо по-встрани, пристъпи напред и застана до Дейн, за да разгледа скицата.

— Ще го дам за размножаване — предложи той. — Заведи Марли вкъщи и я сложи да легне преди да се срине.

— Добре съм — обади се тя, но кожата около очите й бе тъмна от умора, а лицето й бе изопнато.

Дейн не възрази.

— Ще ти се обадя по-късно довечера.

Прегърна Марли през раменете и я поведе към вратата. След като се настаниха в колата тя се постара да остане будна, но очите й се затвориха още преди втория светофар.

Както и предишната вечер, Дейн я отнесе вътре, положи я върху леглото и я съблече.

— Лека нощ, скъпа — прошепна той и се наведе да я целуне.

Тя протегна ръце и се вкопчи във врата му.

— Вземи ме в обятията си тази вечер — помоли тя.

— Ще го направя. А сега — поспи. Ще се почувстваш по-добре на сутринта.

 

 

На следващото утро се събуди в обятията му. Като видя, че очите й са отворени, Дейн я извърна по гръб и се настани отгоре й, разтваряйки бедрата й, за да се намести там. Нежно проникна в нея и бавно доведе и двамата до оргазъм.

Любенето му я накара отново да се почувства жива и изтласка всичко грозно на заден план. Дълго лежаха заедно — всеки намираше утеха в прегръдката на другия. Най-после тя се обади:

— Разкажи ми за нея.

Дейн я целуна по слепоочието и я притисна по-плътно, сякаш неговата близост щеше да задържи ужаса настрана.

— Казва се Марилин Елрод — подхвана той. — Наскоро се е разделила със съпруга си, но той е бил достатъчно разтревожен, за да провери как е и отишъл до къщата, понеже не успял да се свърже по телефона. Изглежда сломен сега, но вече е прекалено късно.

— Марилин — промълви тя, направила връзката. — Значи не Мериланд, а Марилин.

— Бурята прекъснала електричеството в квартала. Поставила запалени свещи по тоалетката си. Всичко друго е станало както го видя ти.

— Съпротивлявала ли се е?

— Така изглежда. Кокалчетата на ръцете й са охлузени. Жалко, че не е успяла да одере лицето му. Така щяхме да го разпознаем по-лесно.

Нищо, че той сигурно щеше да отреже пръстите й, както стори с Надин Виник; Дейн така и не спомена пред Марли тази подробност. Щом не го е съзряла във видението си, той определено няма да увеличава товара, който тя и без това носи.

— Може би все пак има някакъв белег по лицето му? Например да е сцепила устната му. Имаше ли друга кръв, освен нейната?

— Не успяхме да идентифицираме такава — обясни той предпазливо.

Стараеше се да не мисли за дивата касапница, за огромното количество кръв из цялата стая. Липсваше вероятност там да открият няколко капки чужда кръв. Ако се случеше, щеше да е чист късмет, а късметът до този момент не бе на тяхна страна. Без Марли те дори и сега нямаше да разполагат с никаква следа.

— И все пак трябва да има някакво натъртване или подута устна.

— Станало е в петък вечер. Сцепена устна бързо се възстановява, а и не се натрапва много-много в очи. Има начин едно натъртване да се прикрие — първо се налага с лед, после му се слага грим. Оня тип е умен. Знае всички номера.

— Но независимо от това ще го заловиш, нали?

— Да — отвърна Дейн мрачно. — Ще го заловя.

 

 

Вбесен и невярващ, Карол Джейнс зяпаше сутрешния неделен вестник. Полицейската скица бе невероятно точна, макар, разбира се, да го представяше напълно плешив, а не с гъсти къдрави руси коси. Смачка вестника и го захвърли настрана. За пръв път усети някаква бегла тревога и това го ядоса още повече. Не предполагаше, че полицията ще се добере така близо до него! О, в никакъв случай няма да го заловят, но не бива да знаят толкова много. Кой го беше видял? Готов бе да се закълне, че е останал незабелязан. Да не би онази глупава кучка да разполагаше със скрита камера някъде? Не му се вярваше, защото в такъв случай щеше да бъде заснет още първите два пъти, когато проникна в къщата, освен ако, разбира се, тя е била чак такава глупачка, че да не преглежда записите. Но пък полицията щеше да го стори, дори тя да не го бе направила. Не, няма никаква камера. Щеше да я открие, ако съществуваше.

Как се бе случило? Къде нещо се е оказало не наред?

Утеши се от факта, че както обикновено, не бе оставил никакви веществени доказателства; никакви косъмчета, клетки от кожа, отпечатъци от пръсти или стъпки. Ножът бе собственост на жертвата, а той го остави на местопрестъплението. Не взе никакви трофеи, нищо, което да го свърже с произшествието. Значи е в безопасност.

Но все пак някой го бе видял. Беше се подхлъзнал някъде — съвсем неочаквано — и някой го е видял. За да изкупи грешката си, ще се наложи да я поправи. Налага се да открие този човек и да убие него… или нея.

 

 

— Ще дойдеш ли с мен до къщата на Елрод? — попита Дейн.

За миг Марли го зяпна стреснато — не повярва на ушите си. Да влезе в къщата… Съзнанието й се замъгли от подобна идея. Достатъчно лошо бе да види в главата си станалото. Да влезе в оплисканите с кръв стаи й се струваше повече, отколкото би понесла.

Устните на Дейн се свиха в черта, когато видя как тя пребледнява. Хвана я за раменете, за да не й даде възможност да се извърне.

— Напълно съм наясно какво искам от теб — заяви той грубовато. — Знам какво усилие ще бъде за теб. Нямаше да го искам, ако не ми е нужна помощта ти. Ние всички тук се лутаме в тъмнина. Ти си единствената светлина, с която разполагаме. Предположението е съмнително, но не е изключено на самото местопрестъпление да доловиш още данни за него.

Последното местопрестъпление, на което бе присъствала, бе, когато убиха Дъсти, а тя лежеше безпомощно и наблюдаваше как Глийн съсича на парчета ужасеното и не по-малко безпомощно момченце. Оттогава живееше със спомена за случилото. Не е честно Дейн да иска от нея да се зарежда с нови подобни спомени. Знае какво е преживяла, но самият той не го бе изживял и сигурно не съзнава напълно тормоза като нея.

Загледа се в свирепо решителните лешникови очи и усети как силата на волята му я удря с всичка сила. Пред него тя би устояла, мина през съзнанието й. Но несравнимо по-трудно бе да устои на мълчаливите настойчиви молби на Надин Виник, на Жаки Шийте, на Марилин Елрод. Виждаше и трите — сенките им плачеха за справедливост.

Защо не успя да проникне в техните мисли, а не в неговите! Той все пак ги подбира по някакъв критерий; може някоя от жените да е знаела името му. А вместо това неговата ментална енергия се насаждаше и обсебваше нейната, като я принуждаваше да изживява целия ужас. Но пък веднъж вече бе проникнала в съзнанието на жертвата — усети как Дъсти умира и това едва не уби и самата нея. Как ли щеше да се чувства ако отново изживее болката и ужаса?

— Марли?

Дейн леко я разтърси и я принуди да насочи вниманието си към него.

Изправи рамене и се взе в ръце. Не е в състояние да се откаже сега, както не го направи в началото.

— Добре — съгласи се тя. — Ще дойда с теб.

След отговора й той не пропиля никакво време. Пет минути по-късно бяха на път. Минаваше пладне; хората излизаха от църква. Докато минаваха през луксозния квартал, където бяха живели семейство Елрод, навсякъде играеха деца. Тя седеше смълчана с поглед вторачен в ръцете й. Подготвяше се за предстоящото изпитание. Не знаеше какво да очаква; може би нищо. Или видението отново щеше да й се яви и тя наистина да долови нещо ново.

А може да погледне в огледалото и да застане лице в лице с убиеца.

Познаваше го, знаеше, че е убивал без никакви угризения. И се бе наслаждавал на целия процес. Злорадстваше заради болката и ужаса на жертвите. Беше в човешки образ, но всъщност представляваше чудовище. И щеше да продължава да убива, докато някой не го спре.

Дейн сви по някаква алея. Къщата бе отцепена с жълта полицейска лента. Дори двадесет и четири часа след като бе открит трупът, съседите продължаваха да се събират на групички, да сочат и говорят, коментирайки малкото подробности, появили се в телевизионните съобщения и вестниците, като добавяха нови кървави детайли, дочути от множеството клюки, които се носеха из квартала.

— Смятаме, че е проникнал през гаража, когато е излязла по-рано вечерта — обясни Дейн, здраво подкрепяйки Марли за лакътя, докато вървяха по алеята към входната врата. Повдигна ограничителната полицейска лента и минаха под нея. — Поради липса на ток, когато се е прибрала, електрическата ключалка на гаража не се е отворила. Оставила колата на алеята и влязла през предната врата. Заради повредата в захранването и алармената система не е работила, но дори да функционираше, не би помогнало: не е била свързана с вратата от гаража към къщата. Понякога хората вземат невероятно глупави решения поради най-глупави причини. По обясненията на господин Елрод не били свързали въпросната врата, за да не им се налагало да се занимават с кода на алармената система. По-добре да бяха поставили обява: „Престъпници — заповядайте“.

Отключи входната врата и й помогна да влезе. Алармената система беше изключена — вчера бяха влизали и излизали огромен брой хора.

Марли си пое дълбоко въздух. Къщата изглеждаше измамно нормална, ако се изключи черният прах, посипан по всички лъскави повърхности. Доскоро е била красив луксозен дом. Зачуди се дали някой някога отново ще живее тук; дали господин Елрод ще се реши да спи тук, а ако не — дали ще успее да я продаде. Има вероятност да я пробута на някой нищо неподозиращ, наскоро пристигнал от северните щати кандидат за заселване в града. По нейно мнение къщата трябваше да бъде срутена със земята.

Огледа просторните, открити, с високи тавани помещения. Имаше простор. Сигурно е било много приятно да се живее тук. Подовете на долния етаж бяха или от излъскано дюшеме, или красиви декоративни теракотни плочи. Мълчаливо обходи стаите. Опитваше да си наложи да се отпусне и да разтвори съзнанието си, но така и не успяваше да се отърси от ужаса да се качи горе. Никак не й се искаше, но знаеше, че се налага.

Не е ли по-добре да изчакат още ден? Още не се е възстановила напълно от видението. Вероятно затова не успява да отвори съзнанието си и да допусне появата на впечатления. Хвърли поглед към Дейн и се отказа от хрумването, което се готвеше да сподели. Той не вървеше по петите й; оставаше на прага на всяка стая, докато тя я обхождаше. Лицето му бе сурово, изражението му — така затворено, както никога не го бе виждала досега. Имаше нещо странно отдалечено у него, сякаш се е затворил за всяка молба, която би му отправила.

— Откри ли нещо? — попита той, забелязал, че го поглежда.

Тя поклати глава.

Не я насили, не й каза да се постарае повече. Не я припираше, не я подкани да се качи горе на местопрестъплението. Просто стоеше там и чакаше непреклонно.

Но когато постави ръка на перилата и крак на първото стъпало, я улови за ръката. Очите му се впиха в нейните и в тях се таеше израз, който тя не успя напълно да разгадае.

— Добре ли си?

— Да. — Пое си дълбоко въздух. — Не може да се каже, че се забавлявам, но ще го сторя.

— Запомни — промърмори той, — и на мен никак не ми е забавно.

Погледна го въпросително:

— Никога не ми е минавало подобно нещо през ума. Качи се горе. С тихи стъпки той вървеше точно зад нея, а присъствието му бе стабилно като скала.

Къде ли се бе крил убиецът в очакване Марилин да се прибере? Видението не й го показа напълно. То започна, когато тръгна да я преследва из тъмната къща. Не е изключено, когато електричеството е загаснало, да е излязъл от укритието си и да се е настанил някъде удобно, откъдето да вижда кога ще се появи колата. Застана в коридора и затвори очи, съсредоточавайки се да улови някоя остатъчна енергия. Предпазливо отвори менталната врата и в главата й моментално се появи жужене. Затвори тази врата и отвори очи. Бе доловила представа за много хора, за голямо движение; прекалено много хора бяха идвали тук от убийството насам и образът беше неясен.

Вратата в края на коридора беше отворена. Там бе спалнята на Марилин. Марли решително се отправи натам и Дейн отново я улови за ръка.

— Промених решението си — обяви той внезапно. — Не е необходимо да влизаш там.

— Не беше нужно и Марилин Елрод да умира — отвърна тя. — Нито пък Надин Виник, Жаки Шийте или която и да е от другите жени, убити преди да се засели тук. — Усмихна му се хладно и освободи ръката си. — Освен това, вече бях вътре, не помниш ли? Бях там, когато се случи.

Четири бързи крачки и се озова в стаята. Спря. Нямаше как да продължи напред, без да стъпи върху тъмнокафявите кървави петна. Беше невъзможно да ги избегне: кръв имаше по килима, стените, леглото, макар най-голямото петно да бе до леглото, където животът на Марилин Елрод най-после бе свършил. Но тя му се бе съпротивлявала из цялата тази стая и бе оставила собствената си кръв като свидетел. Около десетина ароматизирани свещи в малки стъклени чашки продължаваха да стоят върху тоалетката. Именно в огледалото там Марли видя убиеца през собствените му очи, загледан в себе си.

Налагаше се отново да отвори менталната врата и евентуално да събере още откъслеци информация. Марилин заслужаваше усилието.

— Не ми говори за минутка — помоли тя Дейн, а гласът й бе тих и почти беззвучен. — Искам да помисля.

Енергията сигурно е на пластове — последната най-отгоре. Затвори очи и си представи пластовете, оцвети ги в различни цветове, за да ги различава по-лесно. Трябваше да изключи горния, онзи населен от детективи, униформени полицаи, фотографи, патолозите; тълпите, които бяха нахлули в къщата след смъртта на Марилин. Те се опитваха да помогнат, но всъщност й пречеха. И господин Елрод присъства и прибавя нов пласт енергия.

Определи синьо за полицаите и свързаните с тях сътрудници, червено за господин Елрод. Цветът на убиеца беше черен — зъл и плътен, съпротивляващ се на всякакво проникване на светлина. Марилин… Цветът на Марилин ще е чисто, полупрозиращо бяло.

Оформи картината в главата си, видя пластовете, съсредоточи се и забрави всичко останало. Съществуваше единствено в себе си и се взираше навътре, за да не накърни уменията си. Деликатно отстрани синия слой и го измести настрана. Последва го червеният: много тънък — господин Елрод не бе допринесъл много — и затова по-трудно боравеше с него. И той замина настрана.

Оставаха един черен и един бял, но така преплетени, че тя се чудеше как ще ги отдели. Убиец и жертва бяха вкопчени в схватка на живот и смърт. Марилин бе загубила.

Съвсем ясно видя, че при опит да отдели пластовете един от друг има опасност да ги увреди; да унищожи информацията, която съдържат. Трябва да ги остави в този вид.

Сега е моментът да отвори вратата. Позволи на съзнанието си да стъпи в пластовете като че ли пристъпва в мъгла, която отвсякъде я обгръща с енергиите. Остави ги да я заобиколят, да проникнат в порите й. И после отвори вратата.

Ударната вълна на злото бе зашеметяваща, но не й се случваше за първи път. Наложи си да не отстъпи, а да я изследва, борейки се да не й позволи да я порази, както стана първия път. Не бива да се отдава на възстановяване на убийството, защото въздействието ще я омаломощи и ще й попречи да продължи.

Злият пласт се обви около нея, но частици бяло също я докосваха, разсейваха я. Тя отблъсна този контакт, твърдо решена да прочете всяка вълна на черната енергия.

Нямаше нищо ново, никаква следа как е избрал Марилин за своя жертва. Отново я докосна частица бяло. Тя съдържаше непреодолима сила, настойчивост да привлече вниманието на Марли.

Марли се отдръпна. Не можеше да преживее смъртта на Марилин. Просто не бе в състояние.

Но белият слой се притисна по-силно. Злината на убиеца бе изместена настрана. Марли виждаше всичко ясно в съзнанието си и остана смаяна, защото не тя го направи. Погледна отново към белотата и това нарушаване на съсредоточаването й бе достатъчно, за да попие бялата енергия.

Паника скова сърцето й и тя изпита див ужас. А после последва усещане за спокойствие и едно тихо облекчение.

Стоеше потопена в прозрачната белота. Това не бяха енергиите от последните мигове на Марилин, от ужасната й, пълна с болка борба за живот. Това бе енергията от след това, и тя не бе в миналото. Тя бе тук. Тя бе сега.

Нямаше изговорени изречения, фактически думи. Марилин вече не страдаше. Изглеждаше в покой. Но витаеше и усещане за нещо недовършено; тя някак не бе готова да си тръгне. Не бе раздадена справедливост, везните още не бяха изравнени и Марилин нямаше да си отиде, докато убиецът й не престане да убива невинни жени в нощта.

Не се безпокой, прошепна Марли на ум. Той допусна грешка. Сега вече Дейн ще го залови.

Макар увещаването да бе добре дошло, то не промени нищо. Марилин щеше да витае наоколо до разрешаване на случая.

В съзнанието на Марли се появи някакъв шум — дразнещ и упорит. Инстинктивно разпозна източника и реагира механично.

Трябва да вървя сега. Той ме вика.

И въпреки това с неохота напусна заобикалящото я спокойствие. Поколеба се и се остави бялата енергия още веднъж да я докосне.

— … Марли! По дяволите — отговори ми!

Отвори очи и съзря напрегнатото, пълно със загриженост лице. Той я разклащаше и главата й се мяташе напред-назад. Затвори очи, за да не й се завие свят.

— Престани — промълви тя, едва поемайки си дъх.

Той я послуша и я придърпа в обятията си. Чувстваше как сърцето му силно бие в гърдите му. Държеше главата й притисната към себе си и така силно я стискаше, че почти премазваше гръдния й кош.

— Какво правеше? — попита, той вбесен. — Какво стана? Стоиш там като парцалена кукла от половин час. Не ми отговаряше, дори не отваряше очи.

Тя го прегърна.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не съм те чула. Съсредоточавах се.

— Не Приемам това за съсредоточаване, бейби. Ти изпадна в пълен транс и това никак не ми хареса. Никога повече да не правиш така, чуваш ли?

Разбра колко го е изплашила и подобно на всички силни мъже, това не му се нравеше. В гнева си дори я нарече „бейб“ — нещо, което не бе правил откакто му каза колко ненавижда обръщението.

Сведе глава към нейната и опря чело в косите й.

— Идеята не струва нищо — промърмори той. — Хайде да се махаме оттук.

Но понеже беше ченге, още по средата на стълбището неволно попита:

— Долови ли нещо?

— Не — отвърна тя тихо. — Нищо, което да е от помощ.

Не му разказа за присъствието на Марилин — спокойна, но решителна и неумолимо чакаща. Това нямаше нищо общо с разследването. Беше нещо лично между Марилин и нея — и двете жертви, но по различен начин — на същото зло.

Дейн отвори вратата и тя пристъпи навън. Яркото слънце блесна право в очите й, за момент я заслепи и тя неволно спря. Не видя забързалите се хора, докато не се струпаха наоколо.

— Аз съм Шери Воун от телевизия WVTM — обяви млада жена. — Научихме, че полицейското управление в Орландо ползва помощта на медиум на име Марли Кийн, за да заловят Съсеквача от Орландо. Вие ли сте Марли Кийн?

В следващия миг навря голям черен микрофон в лицето на Марли.

Потресена, тя се загледа в стройната, модно облечена млада жена и във върлинестия мъж в бермуди, застанал зад нея с камера на рамото. Броят на съседите, привлечени от присъствието на телевизията, чиято кола стоеше паркирана до бордюра, се бе увеличил неимоверно. Дейн отмести грубовато Марли и застана пред нея.

— Аз съм детектив Холистър — сопна се той. — Навлезли сте отвъд полицейския кордон. Трябва да напуснете — веднага.

Упоритата Шери Воун само застана пъргаво отстрана и отново натика микрофона пред Марли.

— Вие ли сте медиумът?

Объркващо множество от впечатления завладяха Марли. Не можеше да разчете Дейн — неговите ментални щитове бяха прекалено силни. Но Шери Воун, амбициозна и леко нервна, не представляваше никаква трудност за уменията на Марли. Дори не се налагаше да се старае: истината я заливаше с оглушителни вълни.

От шок коремът й се сви и тя почти се задави, когато жлъчта от предателството се надигна в гърлото й. Дали пък някой друг не бе пръснал новината за нейното съучастие — но не беше друг. Само един човек знаеше къде ще бъде тя точно в този момент.

Изпита студ; дяволски студ и изведнъж се почувства страхотно сама. Бавно, с безизразно изражение, погледна към Дейн. Върху лицето му продължаваше да е изписано същото сурово изражение, очите му бяха присвити и проницателни като на ястреб докато я наблюдаваше. Тя едва успяваше да диша, когато постави ръка върху микрофона и заяви на мъжа, когото обичаше и който я бе използвал:

— Устроил си ми капан.