Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (6)

6.

Усещаше как гневът у него се надига, докато жената се отдалечаваше; положи усилия да го контролира, както контролираше всичко. Не беше моментът да покаже изблика си; нямаше да е подходящо. Всичко с времето си. Погледна надолу към формуляра за оплакване, попълнен от жената и се усмихна, докато четеше името й: Жаклин Шийте, „Кипарисови тераси“ номер 3311. Гаранцията за възмездие го изпълни с известно спокойствие. После, извръщайки се така, че да прикрие от погледа на Анет действията си, пъхна формуляра за оплакване в джоба, за да го изхвърли по-късно. Само глупак би го оставил да се подмята наоколо и да даде възможност на някого да го види и да се сети, а Карол Джейнс не се смяташе за глупак. Всъщност — точно обратното. Гордееше се, че внимателно обмисля всяка подробност.

— Представа нямам как оставате така спокоен, когато хората ви говорят по този начин, господин Джейнс — отбеляза Анет зад гърба му. — На мен ми идеше да я ударя по лицето.

Изражението му бе съвършено спокойно.

— О, някой ден ще си получи заслуженото — отвърна той. Харесваше Анет; тя се сблъскваше със същите неща и винаги проявяваше съчувствие, когато някой му създаваше проблеми. Повечето хора бяха приемливо любезни, но винаги се срещаха и онези малко на брой, на които трябваше да се даде урок. Анет обаче бе неизменно любезна, наричаше го „господине“. Оценяваше нейното поведение. Тя бе симпатично дребно същество, нисичко, тъмно и обикновено, но като цяло дружелюбна. Не го дразнеше с глупави превземки и дребнавости, както правеха толкова други жени.

Карол Джейнс имаше изправената стойка на военен. Често си бе мислил, че е напълно подходящ за военна кариера — като офицер, естествено. Щеше да е начело на класа си във всяка академия, ако имаше възможност да постъпи. За жалост не разполагаше с необходимите връзки, за да влезе в която и да е от военните академии, а връзки определено бяха необходими; който ги нямаше, не го приемаха. Така по-горните класи държат редиците си затворени. Да влезе в академия като редник или сержант бе немислимо. Отхвърли и военните училища, защото не можеха да се мерят с академиите. Вместо бляскава военна кариера, каквато му се полагаше, попадна на тази унизителна работа да приема оплаквания от клиентите в тежкарски универсален магазин, но това не означава, че ще допусне личният му стандарт да спадне.

Беше висок един и седемдесет и пет, но изправената му стойка често лъжеше хората да го смятат за по-едър. И като цяло го възприемаха като привлекателен мъж, смяташе той: в добра форма, благодарение на двукратните седмични посещения в гимнастическия салон; гъсти, къдрави руси коси; правилни черти. Обичаше да се облича добре и винаги ходеше спретнат. Внимателното изпипване на детайлите обозначава разликата между успеха и провала. Никога не го забравяше.

Чудеше се какво ли би казала Анет, ако открие каква мощ прикрива, как я държи под пълен контрол, докато не настъпи моментът да я отприщи. Но никой не го подозираше — най-малко Анет. Да излъже всички така умело го изпълваше с огромно задоволство; ченгетата бяха толкова тъпи, толкова недосетливи!

Прояви достатъчно търпение да изчака Анет да вземе следобедната си почивка, преди да провери в компютъра дали Жаклин Шийте разполага с кредит в магазина. За негова радост се оказа, че има. Винаги е несравнимо по-лесно, когато получаваше този първоначален достъп до информацията. Не се интересуваше от платежоспособността й обаче. Информацията за искания кредит от всеки клиент стоеше в началото на файла и включваше името на съпруга и работата му. Жаклин Шийте беше разведена.

Той цъкна с език. Колко жалко, че не е успяла да задържи връзката си.

Разбира се, това не означава, че живее сама. Не е изключено да има деца или да живее с гадже или съквартирантка лесбийка. Или да съжителства с майка си. Всеки от тези сценарии би направил задачата му по-трудна, но в никакъв случай невъзможна. Почти се надяваше да се яви подобно усложнение, понеже би поставило на по-голямо изпитание нервите и интелигентността му. Беше необичайно да направи правонарушение така скоро след предишното. Проявяваше известно любопитство дали няма да е по-нащрек, като атлет, повишил натоварването на тренировките си, или ще се окаже вярно обратното. Надяваше се да е по-силен и по-бърз, с по-бистър ум, а усещането за мощ да е по-осезаемо.

Когато напусна работа, вече усещаше обзелото го нетърпеливо очакване. Подчини се на рутината си и игнорира приятното чувство — не биваше да му се посвещава сега; не бе настъпил моментът. Удоволствието ще бъде по-пълно, ако изчака. Затова отиде с колата до апартамента си, прочете вестника, постави готова вечеря в микровълновата печка. Докато яденето се топлеше, подреди масата: подложка за чинията, салфетка, всичко както трябва да бъде. Само защото живее сам не означава, че трябва да принизява стандарта си.

Едва когато навън се стъмни напълно си позволи да извади картата на територията на Орландо и да открие „Кипарисови тераси“; отбеляза пътя от своя апартамент дотам с жълт флумастер и внимателно запамети завоите. Оказа се по-близо, отколкото очакваше; не повече от петнадесетина минути с кола. Доста удобно.

После отиде да се поразходи с колата и се наслади на мекото пролетно време. Това първо разузнаване бе само бавно преминаване покрай къщата, за да я фиксира в съзнанието си. Щеше да забележи също така и други подробности — например колко са близо съседните къщи, дали има много кучета в квартала, колко деца живеят наоколо. Има ли ограда около двора, колко коли са спрели на алеята, налице ли е гараж? Подобни дребни неща. Подробности. По-късно ще открие още; много повече. При всяко посещение ще узнава нови неща, докато накрая влезе в къщата, за да се запознае с разположението на стаите. Едва тогава ще си позволи да се наслади на удоволствието, защото има нещо великолепно да се разхожда из къщата й, когато тя отсъства, да докосва вещите й, да надникне в дрешниците, в шкафчето в банята. Той вече ще е проникнал в нея, а тя няма да го знае. Ще липсва единствено финалът.

Мина с колата покрай „Кипарисови тераси“ 3311; имаше тесен навес вместо гараж, колкото да побере една кола, и петгодишен понтиак бе паркиран там. Нямаше други коли, велосипеди, скейтбордове или друго, което да подсказва за присъствието на деца. В къщата светеше само една лампа — следователно или вътре има само един човек, или всички са се събрали в едно помещение. Обикновено е първото.

Заобиколи квартала и мина втори път; при всяко посещение си позволяваше само двукратно преминаване. Ако някой го наблюдава, което е малко вероятно, второто минаване ще говори за човек, който се е заблудил; ако мине трети път, това вече е подозрително. Вторият път забеляза оградата от лявата страна на къщата. Добре. Всяка ограда предлага укритие. Дясната страна на къщата бе по-открита, отколкото му се нравеше, но като цяло положението бе доста приятно. Много приятно наистина. Всичко си идваше на мястото.

 

 

Марли, свита на дивана, четеше не особено интересна книга; почувства как бавно започва да се отпуска. През целия ден усещаше напрежението и се питаше дали детектив Холистър ще я чака на паркинга пред банката, както направи предишния ден. Не бе сигурна, че ще издържи още един враждебен сблъсък с него, но същевременно, когато излезе след края на работното време и него го нямаше, изпита чувството, че е изоставена.

Облегна глава върху гърба на дивана и затвори очи. Лицето му изплува зад клепачите й: насечените черти, счупения нос, лешниковото зелено на дълбоките му очи. Не особено изтънчено лице; дори чертите да бяха по-правилни, изразът в очите му винаги щеше да го откроява. Това бяха пронизващи очи на хищник, постоянно буден. Помисли си какъв късмет имат жителите на Орландо, защото е застанал на страната на закона и естествената му плячка са престъпниците, а не обикновените граждани. Подходящ за хищната му природа бе изразът на лицето му, характерен за всички ченгета: онзи всеобгръщащ цинизъм, хладната дистанцираност, стената, която служителите на реда издигат между себе си и хората, на които служат.

Познаваше доста ченгета и го бе забелязала у всички. Ченгетата се отпускат единствено между колеги; сред хора, видели същите неща, постъпвали по същия начин. Никой от тях не се прибира вкъщи, за да разказва на съпругата си за жестокостта и покварата, с която се сблъсква всеки ден. Абсурдна тема за масата по време на вечеря. Броят на разводите сред полицаите е доста висок. Живеят в невероятен стрес.

Ченгетата никога не знаеха как да се отнасят с нея. Първоначално, разбира се, всички проявяваха готовност да й се надсмиват. След като обаче се докажеше, всичките ставаха извънредно неспокойни в нейно присъствие, защото медиумните й способности проникваха и у тях. Само ченге може да разбере друго ченге. Това е даденост. Но тя бе долавяла техните емоции, гняв, опасения и отвращение. Не успяваха да издигнат онази стена пред нея и се чувстваха уязвими.

А после, преди шест години, се научи как да разчита емоциите на хората, както го правеха всички останали: долавяше почти невидимите жестове от езика на тялото, улавяше определен тон в гласа, разгадаваше израженията им. Беше като дете, учещо се да говори, защото никога дотогава не се бе позовавала на външно видимото. Известно време дори не желаеше да се учи; искаше само да я оставят на мира в блажената тишина. Но пълната изолация не е присъща на човешката природа; дори отшелниците започват да разговарят с животни. Инстинктивно, когато най-после се почувства в безопасност, се престраши да наблюдава хората и да ги разгадава. Трудно й бе обаче да разчете детектив Холистър. Устните й се свиха в мрачна усмивка. Вероятно трудността идваше от усилието, с което си налагаше да го погледне. Не че бе отблъскващ — независимо от изсечените му черти, не беше такъв. Вероятно по-скоро защото бе така настойчив. Наблюдавайки я изпитателно, я караше да се чувства неловко; предизвикваше я, докато я насили да извлече спомените си, които би предпочела да забрави.

Не се страхуваше от него; колкото и да се опитва, няма да успее да я свърже с убийството на Надин Виник, защото подобна връзка не съществува. Не е в състояние да открие улики, каквито няма. Но безпокойството, което тя изпитва…

Марли замръзна, очите й се отвориха светкавично, но не се фокусираха върху нещо определено — опита се да определи обзелото я чувството. Не бе видение или нещо също толкова завладяващо. Но определено усещаше някаква бегла, студена злост, някаква заплаха.

Изправи се отривисто на крака, закрачи напред-назад и се насили да подреди мислите си. Какво става? Знанието наистина ли се връщаше, или просто изживява напълно нормална реакция от струпалото се количество стрес?

Мислеше за Холистър и внезапно се почувства неспокойна и заплашена. Би било лесно за разбиране, ако самият Холистър е източникът на заплахата. Повечето хора щяха да го възприемат точно така, но Марли отново анализира чувството и не откри нищо заплашително от страна на Холистър, което да е свързано с начина на провежданото разследване.

Отново усети нещо злокобно, този път по-силно. Марли едва не се задави от внезапното желание да повърне. Нещо става. Господи, нещо става. Какво? Свързано ли е с Холистър? Той ли е в опасност?

Спря; ръцете й се свиха в юмруци. Защо да не му се обади да провери дали всичко е наред? И какво ще му каже? Нищо. Не се налага да казва каквото и да било. Ако вдигне слушалката очевидно е добре. А тя просто ще затвори.

Детински номер. Повдигаше й се от неоформената заплаха. Изпоти се, разкъсвана от нерешителност; внезапно старите й инстинкти я завладяха. Слепешком се взря в съзнанието си и затърси Холистър, опита се да улови този неясен облак от зло. Сякаш се луташе в мъгла; не успяваше да се фокусира върху нищо.

Изстена и отново се свлече на дивана. Какво очаква всъщност? Не успяваше да го направи от шест години, а дори и преди това й бе трудно. Да не би да си въобразява, че само защото изневиделица в съзнанието й изплува някакво видение и усети неясна заплаха, старите й дарби са се възвърнали? Ха, та тя така се бе надявала никога повече да не се случи, по дяволите! В момента обаче имаше нужда от тях; нуждаеше се от нещо, за да успокои обзелата я паника.

Но ако той е в безсъзнание — прогони думата мъртъв, преди да се оформи — тогава няма да е в състояние да улови менталните му сигнали. Почувства се още пообезумяла и призова образа на партньора му, Алекс Трамел. Не му обърна особено внимание, но беше достатъчно наблюдателна, за да си припомни лицето му. Затвори очи, концентрира се и дочу собственото си учестено и затруднено дишане, докато се опитваше да улови един определен човек. Мисли, заповяда си тя свирепо. Мисли за Трамел.

Нямаше полза. Нищо не се появи.

Като ругаеше под носа си, грабна телефонния указател и плъзна пръст по имената с буквата „X“. Откри Холистъровците. Защо, да ги вземат дяволите, са толкова много?

А, ето го. Дейн Холистър. Вдигна слушалката и натисна цифрите, преди да се е отказала.

И изведнъж осъзна, че при него всичко е наред.

Не беше както преди. Не се бе настроила на неговите емоции; не съществуваше никаква ментална преграда. Тя просто знаеше. Виждаше го как седи бос и без риза пред телевизора, загледан в бейзболен мач, и отпива от бирата си. Изруга, когато посегна към телефона…

— Ало.

Марли подскочи. Думата изкънтя в ухото й точно както си го представяше в съзнанието си.

— Ъ… Извинете — промълви тя и бързо постави слушалката обратно.

Остана загледана в апарата така потресена, че не знаеше какво да прави. Определено бе доловила като фон шум от бейзболна игра.

Дейн сви рамене леко раздразнен и затвори. През краткото време, докато вниманието му бе отвлечено от екрана, пропусна промяната в резултата на играта. Седна отново, изпухтя, вдигна босите си крака и ги отпусна кръстосани върху масичката пред него. От доста време не се бе чувствал така удобно; беше без риза, без обувки, а студената бира в ръката му го съблазняваше да отпие отново.

Бе позвънила жена. Знаеше го инстинктивно, въпреки ниския и необичайно дрезгав глас. Глас на пушач.

Замисли се за Марли Кийн. И нейният глас е дрезгав; само като го чуеше и се възбуждаше. Рефлекторно погледна скута си. Ето пак!

Посегна към слушалката.

— Ти ли звънна току-що? — попита той сопнат, след като взе номера й от „Справки“.

— Аз… Да. Извинявай.

— И поради каква причина?

Чуваше дишането й — забързано и плитко. Нещо я бе разстроило.

— Притеснявах се — призна тя накрая.

— Притеснявала си се? За какво?

— Помислих, че си изпаднал в някаква беда. Сгрешила съм. Извинявай — повтори тя.

— Сгрешила си — съгласи се той с умишлено преувеличено недоверие. — Представи си ти да сгрешиш.

Тя затръшна слушалката в ухото му. Той се намръщи, посегна да натисне копчето за повторно набиране, но се отказа. Вместо да се бе държал саркастично, да беше се опитал да разбере повече какво я е разстроило; може Надин Виник да тежи на съзнанието й? Ами ако се е готвила да си признае? Полицай Юан потвърди алибито й, макар тя още да не го знаеше, но Дейн беше все така готов да се обзаложи, че тя знае самоличността на престъпника. Сега, заради голямата си уста, пропусна възможността да разбере, защото тя определено няма да му позвъни повторно.

В следващия миг си даде сметка, че и двамата не се представиха. Тя знаеше кой е насреща, точно така както и той знаеше.

И тя бе права по отношение на едно, да я вземат дяволите. Той наистина беше в беда. Отново погледна към скута си. В огромна беда.

Изкушението го разяждаше. Така силно тръсна бирата на масичката, че от кутийката изскочи пяна. После, като се проклинаше заради собствената си глупост, вдигна слушалката и натисна копчето за повторно набиране.

— Какво искаш? — сряза го тя още преди първото иззвъняване да е свършило.

— Какво става? Поговори с мен.

— И какво точно искаш да ти кажа? — попита тя с меден тон.

— Ами например истинската причина, поради която се обади.

— Нали ти казах — мислех, че си в беда.

— Откъде ти хрумна такава идея?

Колкото и да се стараеше, не успяваше да попречи на сарказма си да се прокрадне в гласа му.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Виж какво — изпитах някакво безпокойство за теб и се разтревожих. Очевидно съм сгрешила.

— Кое те накара да си помислиш, че е нещо свързано с мен?

Мъртва тишина. Той изчака, но тя не обели и дума. От пълното мълчание, ненарушавано дори от дишането й, го полазиха тръпки по гърба.

— Добре ли си? — попита той остро. — Марли? — Тишина. — Хайде, бейб, отговори ми, иначе тръгвам към теб.

— Не! — Гласът й звучеше напрегнато. — Не… Недей да идваш.

— Добре ли си?

— Да, да. Добре съм. Просто… ми хрумна нещо.

— Какво по-точно?

— Сигурно не е било свързано с теб. Вероятно се е отнасяло за друг. Трябва да помисля. Дочуване.

— Недей затваря — предупреди той. — За бога, Марли, недей да затваряш… По дяволите!

Чуваше свободния сигнал в ухото си. Затръшна слушалката и се изправи на крака. Ще отиде там, ще провери…

И какво очаква да открие? Дълбоко се съмняваше, че тя ще му отвори вратата. А и той няма истинска причина да постъпи така, защото офицер Юан потвърди алибито й. Именно това го разяждаше цял ден; ако не изскочи нещо ново — а фактите определено не са в тази посока — няма причина да разговаря с нея отново. А и разгадаването на убийството на Надин Виник изглежда все по-неосъществимо. Страшно се дразнеше, че този случай като че ли щеше да се превърне в истинска мистерия; убийство, извършено от непознат срещу непознат, от вида, които почти никога не се разкриват. Госпожа Виник заслужаваше по-добра съдба.

А и той не желае да стане така, че никога отново да не види Марли Кийн. Ако не е замесена в случая, а официално трябва да се примири, че е така, тогава ще се наложи да уреди нещо друго. Не му харесваше онова, което изпитва, но бе прекалено силно, за да не му обърне внимание.

 

 

Марли крачеше напред-назад и редуваше ругатните с бърсането на сълзи. Дяволите да го вземат Холистър. Толкова я вбесяваше, че с радост щеше да го удари, ако беше пред нея в момента. Но Холистър бе най-малкият й проблем сега. Знанието определено се възвръщаше, макар и по-различно от преди. И дори може би по-силно от някога; изглежда придобиваше по-остра проницателност. Как иначе щеше да знае, че Холистър гледа бейзболен мач? Как щеше да знае точно в коя секунда ще й отговори? Никога преди това не й се бе случвало.

Мислеше за него, макар и неволно, но определено той запълваше съзнанието й, когато безпокойството, усещането за опасност, я обзе. Машинално прие, че е нещо, свързано с него, но се оказа грешка; поради интензивното си съсредоточаване върху него просто не си даде сметка за липсата на връзка между двете неща. Следователно е изправена пред два проблема. Не. По-скоро — три. Първо: екстрасенсните й способности се възвръщат, макар засега разбъркано. Не желаеше това да се случи, но то ставаше и й предстоеше да се занимае с тях. Отмина това прозрение, защото макар проблемът да заплашваше в най-голяма степен начина й на живот, другите бяха по-неотложни.

Второ: детектив Холистър се очертава като голям проблем. Той вече се превърна в такъв. Караше я да се ядосва повече, отколкото всеки друг, срещнат досега, и го правеше без никакво съзнателно усилие. Беше снажен неандерталец, саркастичен и скептичен; тя долавяше вълните на гняв, с които я обливаше. Неговата настойчивост почти я подчини на импулса да крие лицето си всеки път, когато се сблъскваше с него. У него бушува онази мъжка сила, която привлича погледите на всички жени, и те го зяпат неприкрито. Марли съзнаваше липсата си на особен опит с мъжете, но това не означава, че е глупава. Реагираше му прекалено отзивчиво, загубвайки всякаква мярка. В момента най-малко се нуждаеше от сексуално привличане, с което да се справя, особено след като нищо няма да излезе. Изпъшка, но осъзна, че Холистър изпитва същото нежелано привличане. Нарече я „бейб“. Вероятно единствено подозрението му към нея го възпира, а това няма да трае дълго при пълната липса на улики. Мъже като него не се колебаят, желаят ли някоя жена; щом се убеди, че тя няма нищо общо с убийството на Надин Виник, ще трябва да го прогони от живота си.

Което я довеждаше до проблем номер три, който толкова я безпокоеше, че избягваше да мисли за него: усети същия вид злоба и изпита същото безпокойство сякаш от… същата личност; точно както ги усети в нощта при убийството на Надин Виник. Ставаше въпрос за същия мъж. Той все още е там, навън, и злобата му се насочва към някой друг. Засега е неоформена; тя долови само ехо от нея. Но той се готви да действа отново и тя е единствената надежда на полицията — а и на предопределената му жертва — за да го спре навреме.

Няма на какво да стъпи. Не вижда лице или име. Но постепенно ще успее да се съсредоточи върху него, да остане с него, а той ще допусне някаква грешка, която ще й подскаже неговата идентичност.

Ще й се наложи да работи с полицията, което означава контакт с Холистър. Не се съмняваше, че ще бъде неловка, трудна ситуация, но не разполага с никакъв избор. Забърка се в тази каша и няма начин да се измъкне.