Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (9)

9.

От прилив на жизненост почти го болеше. Карол Джейнс усещаше как се зарежда с радостно предчувствие, как се надига мощта му; изпитваше сигурност и направо сияеше. Винаги оставаше смаян как околните не виждат тази мощ, но пък като цяло хората бяха изключително глупави.

Щеше да бъде тази вечер. Необичайно бе да изчака само една седмица — от предишния случай в петък, но този бе така лесен, че нямаше смисъл да го отлага. И беше приятно — това натрупване на мощ почти веднага след като предишното бе избледняло. Не можеше, разбира се, да разчита, че ще се случва всяка седмица; истински грубите и невъзпитаните не се срещат така често. А и обикновено той предпочиташе да изважда на показ мощта си през по-големи интервали от време — например месец — но само защото почти винаги възникваха трудности за преодоляване, усложнения, които да се разрешат. При Жаклин Шийте не съществуваха такива. Живееше сама, а рутината й бе задушаваща в своята повторяемост. Не, няма никаква причина да отлага.

Странно бе, че обикновено жените бяха невъзпитаните и грубите, макар един-два пъти да имаше и мъже, които той бе длъжен да накаже. Не му допадаше, ставаше ли въпрос за мъж. Не че мъжката сила правеше нещата по-сложни; презираше това схващане. Можеше да се справи силово с всекиго и ревностно работеше, за да поддържа тази си способност. Мъжете просто не предлагаха същото удоволствие, възможността за продължително разиграване, докато мощта стигне самия си връх. Мъжете бяха почти скучни. А и той, разбира се, не бе обратен, така че се губеше поне половината удоволствие. Нямаше никакво намерение да чука мъж. Е, понякога вероятно проявяваше по-голямо снизхождение към невъзпитанието на мъжете, но пък какво от това? В края на краищата той взимаше решението, не някой друг. И ако предпочита жените, това си е негова работа.

Цял ден си тананика и накара Анет да отбележи, че е в изключително добро настроение.

— Сигурно имате грандиозни планове за уикенда — подметна тя и той долови несъзнателната завист в тона й.

Това му хареса. Той, естествено, знаеше, че Анет си пада по него — сякаш щеше да види добро от това. Тя просто не бе неговия тип.

— Страхотна среща — увери я той, без да го е грижа дали тя долавя трепетното очакване в гласа му.

Ха, та така само ще пообогати фантазиите й.

Представи си как Жаклин Шийте го чака. Беше прониквал в къщата й и точно виждаше всичко. Знаеше къде седи, когато гледа телевизия — това бе горе-долу единственото, което вършеше. Знаеше как изглежда спалнята й, какво облича, когато си ляга: удобна пижама. Не се изненада. Той предпочита нощниците, но и панталоните на пижамата не представляват проблем. Тя сама щеше да ги свали за него; всички го правеха, когато острието на ножа е опряно в лицето им.

Бе проверил в кухнята й. Ножовете й бяха в окаяно състояние — с изтъпени остриета, едва ли годни да разрежат и банан. Очевидно не е особено добра готвачка, иначе ножовете й щяха да бъдат по-добре поддържани. Подбра месарски нож и го отнесе в дома си, където прекара последните две вечери във внимателното му подостряне — търкаше го по ръба с бръснач. Ненавиждаше да работи с долнокачествени инструменти.

Нямаше търпение да настъпи нощта, когато ще започне ритуала, както го е учил баща му: невъзпитан ли си, ще бъдеш наказан.

 

 

Дейн позвъни на Марли в седем сутринта, за да й каже „здравей“ и да разбере дали е спала добре. Раздразнението в тона й го накара вътрешно да се усмихне. Тя все още му се съпротивляваше ментално, но физически мина доста по-добре, отколкото бе очаквал. Целуна я и тя не само не се изплаши, но дори изпита наслада. Като се има предвид какво бе преживяла, това бе огромна крачка напред.

Хилеше се като идиот през цялото време, докато пътуваше към службата. Беше я целунал! Какво от това, че целувката бе така стандартна — би накарала всеки тийнейджър да заспи от скука? Какво знаеха въобще тези тийнейджъри? Те не се интересуват от друго, освен да мачкат гърдите на момичетата и да проникнат бързо и дълбоко няколко пъти. Той, слава богу, е достатъчно възрастен, за да знае, че колкото е по-бавно, толкова е по-хубаво. Може да се побърка от желание, докато Марли стане негова, но след снощи не се съмняваше, че това ще се случи. Беше замаян от удоволствие, а радостното очакване бълбукаше из него като мехурчета на шампанско.

При влизането на Дейн Трамел вече бе там и тъмните му очи сънливо го наблюдаваха. Колегите им сновяха нагоре-надолу, приказваха и ругаеха; телефоните не преставаха да звънят, а факсът и ксероксът жужаха безспирно. Типичен ден, но Дейн не се чувстваше типично. Продължи да се усмихва, когато отиде при кафе машината и наля две чаши. Отпи от едната, връщайки се при бюрото си, и подаде другата на Трамел.

— Имаш вид на човек, който се нуждае от това. Лошо ли спа?

— Благодаря. — Трамел предпазливо отпи и продължи да наблюдава Дейн над ръба на чашата. — Дълга нощ беше, но не и лоша. Е? Откри ли нещо интересно вчера?

— Доста неща. Като начало ще кажа: вече не съм така скептичен както преди.

Трамел ококори очи.

— А Марли? Какво е правила през последните шест години?

— Опитвала се е да се съвземе — отвърна Дейн бързо. — Арно Глийн я пребил, опитал да я изнасили и понеже не успял, убил хлапето пред очите й. Според доктор Юъл травмата от преживяното сериозно увредило, дори може би унищожило, паранормалните й способности. Видението във връзка с убийството на госпожа Виник очевидно е първото медиумно раздвижване, което е имала оттогава.

— Значи ли това, че медиумните й способности започват да се възвръщат?

Дейн сви рамене.

— Кой знае? Нямаме друг инцидент. — И слава богу. — Говорих с нея снощи, зададох й някои въпроси какво е видяла и тя си припомни някои детайли.

— Какви?

— Онзи тип е висок около метър и осемдесет, в отлична физическа форма е и не е южняк.

Трамел изсумтя.

— Това наистина силно стеснява кръга.

— Все пак е повече от онова, с което разполагахме преди.

— Съгласен съм. Нещо е повече от нищо. При положение, че приемем видението на медиума, защото никой съд няма да я приеме като свидетел.

— Какъв избор имаме? Не разполагаме с нищо друго. Този тип не е оставил никаква улика. Готов съм да тръгна по всяка следа, а ще мисля за доказателствата, когато го заловим.

— Всъщност — отбеляза Трамел провлачено, — вече разговаряхме с човек, който отговаря на това описание.

— Да, знам. Ансел Виник. Як е като бик и макар да живее във Флорида повече от двадесет години, все още има среднозападен акцент. — В това нямаше нищо изненадващо. Малцина, които не са израснали на юг, успяваха да овладеят точно акцента. Киноиндустрията и телевизията също не бе успяла. — Но вътрешното ми чувство подсказва, че не той е извършил убийството.

— Разполагал е с възможността.

— Но не и с мотива. Не става въпрос за извънбрачна връзка или застраховка. Нищо.

— Ами ако са се скарали и се е поувлякъл?

— Съдебният лекар не откри натъртвания по нея, които да говорят за побой. А и тя не просто е била убита; нарязана е на парчета.

— Според учебниците при наличието на толкова много прободни рани, убиецът е бил истински разгневен на жертвата си. И ако прекара дълго време в извършването на убийството, вероятно живее в квартала. Знаеш статистиката не по-зле от мен: в осемдесет на сто от случаите, когато жертвата е жена, убийството е извършено от съпруга или гаджето. И в редица от случаите именно убиецът съобщава в полицията за „откриването“ на трупа. Виник попада във всичките категории.

— Като се изключи първата. Ако са се карали, никой не го спомена. Съседите не са чули нищо; изглеждали като хора, които чудесно се спогаждат и Виник не се е държал необичайно на работното си място същата вечер. Освен това тя е била изнасилена, но няма следи от сперма. Марли каза, че престъпникът е бил с презерватив. Защо Виник ще си дава толкова труд? За бога — та тя е била негова съпруга. Да се открие спермата му в нея не е изобличаващо. Онова, което истински ме тормози — сподели той, дълбоко замислен, — са пръстите й. Защо е отрязал пръстите й? А и не сме ги открили. Нямало е причина да отреже пръстите й, освен…

— Ако не го е одрала — завърши Трамел, а тъмните му очи блестяха. — Тя го е драскала, а той е знаел, че може да се направи ДНК профил. Отрязал е пръстите й, така че съдебните лекари да не открият следи от кожата му под ноктите й.

— Въпросната сутрин Виник беше облечен в риза с къси ръкави — припомни си Дейн. — Забеляза ли драскотини по ръцете му?

— Не. Възможно е да са по гърдите или раменете, но е по-вероятно да са по ръцете и китките му.

— И не забравяй изрязаното парче стъкло в спалнята. Ако е дело на Виник, за да изглежда като насилствено влизане, нямаше ли да го направи по-очевидно? Той не ми направи впечатление на особено интелигентен. И всичко казано от Марли приляга на онова, което открихме на местопрестъплението. Не го е извършил Виник.

— Почакай малко — сети се Трамел. — Марли не спомена нищо за пръстите, нали?

Дейн се замисли, после поклати глава.

— Не, а такава подробност човек не би забравил.

Пропускът да спомене пръстите го тревожеше и той си отбеляза наум да я попита довечера.

— Независимо от всичко, ще се чувствам по-добре, ако отново поговорим с Виник — настоя Трамел.

Дейн сви рамене.

— Нямам нищо против, но продължава да ми се струва само загуба на време.

Между стотиците други работи, които трябваше да свършат, Трамел направи няколко опита да влезе във връзка с господин Виник през деня, но никой не му отговори. Обади се в транспортната компания, където работеше Виник; отговориха му, че ще отсъства цялата седмица, а като имаха предвид какво му се е случило, очакваха да не се яви на работа още по-дълго.

— Погребението беше вчера — отбеляза Дейн. — Не е чудно да е отишъл при приятели. По дяволите, няма да стои в къщата, я! Хората от лабораторията приключиха работата си там, но ти би ли спал в къщата?

Трамел направи гримаса.

— Май не. И все пак, как ще се свържем с него?

— Ще попитаме съседите. Сигурно знаят.

Спряха пред дома на семейство Виник късно следобед. Къщата беше затворена; имаше необитаем вид. Жълтата лента, отцепваща местопрестъплението, бе махната, но постройката продължаваше да изглежда някак откъсната; завинаги бе придобила по-различен вид заради извършеното вътре насилие. Дейн разпозна паркирана в алеята кола — същата бе видял да стои там и миналата събота сутринта.

— У дома си е.

Потропаха на предната врата. Никой не отвори, вътре не се чу шум от движение. Трамел отиде при задната врата, но отново нищо. Всички завеси бяха спуснати — нямаше откъде да надзърнат през прозорците.

И двете врати бяха заключени. Отново потропаха.

Дейн отиде до съседната къща. След като почука, на верандата излезе жена.

— Аз съм детектив Холистър — представи се той и показа значката си. — Виждали ли сте господин Виник? Колата му е тук, но никой не отваря.

Тя се замисли и отметна кичур коса от челото си.

— Не. Не съм го виждала от погребението. Аз самата присъствах. Почти всички от нашата улица отидохме. Тя беше такава приятна жена. Не знам кога е паркирал колата на алеята. Късно следобед вчера я нямаше, но днес сутринта, когато станах, я видях там.

— Да сте видели някой да идва?

— Не. Е, не си бях целия ден вкъщи, но никого не съм видяла да идва.

— Благодаря. — Дейн кимна за довиждане и се върна при къщата на семейство Виник. — Тази работа не ми харесва — отбеляза той, след като разказа на Трамел какво е казала съседката. — Какво ще кажеш да се опитаме да проникнем насила?

— Май ще е най-добре — съгласи се Трамел. — Ако грешим, ще се разкаем, ще се извиним и ще заплатим за щетите.

Отидоха отзад. Горната половина на кухненската врата бе с малки, ромбоидни стъкла. Дейн измъкна „Беретата“ и използва дръжката на пистолета, за да избие най-близкото до бравата стъкло. Винаги се изненадваше колко трудно всъщност е да счупиш стъкло. Вътре парченцата издрънчаха по покрития с теракота под. Внимателно обви ръката си с носна кърпа, пресегна се и отвори вратата.

В къщата беше горещо и се носеше миризмата на смърт. Тишината бе почти болезнена.

Дейн размота кърпата от ръката си и я постави пред носа си.

— Дяволска работа! — измърмори той, а после повиши глас: — Господин Виник? Тук са детектив Холистър и детектив Трамел.

Нищо.

Вонята се просмука през кърпата. Не беше предишната сладникава миризма на разлагаща се плът, от която ти се повдига, а силната миризма на похабен човешки живот, премесена с металния аромат на кръв — и нова, и стара. Стомахът на Дейн се сви. Тихо изруга отново и пристъпи навътре.

Всекидневната беше празна; това и очакваше. По стените все още се виждаше разплисканата кръв на госпожа Виник, но петната вече бяха станали кафяви. Господин Виник беше в спалнята.

Тя не беше разчистена. Тебеширената линия очертаваше положението на трупа, там в ъгъла. Господин Виник лежеше до тази черта. До главата му имаше малък пистолет.

Не бе рискувал да остане жив. Всеки, натикал дулото в устата си, се отнася сериозно към задачата си.

— О, господи — възкликна Трамел уморено. — Ще съобщя в участъка.

Дейн приклекна до тялото — внимаваше да не докосне нищо. Всичко наоколо ясно говореше за самоубийство, но му бе навик да не пипа, преди да са пристигнали хората от лабораторията.

Огледа се наоколо и видя лист хартия върху леглото. Чаршафите бяха махнати и се виждаше само голият дюшек, затова белият лист не личеше много върху светлия фон. Можеше да прочете написаното, без дори да се наведе:

„Сега, след смъртта на Надин, нямам семейство, затова предполагам, че няма особено значение. Просто не желая да продължа да живея.“

Беше поставил не само дата и подпис, но дори бе отбелязал часа. Единадесет и половина вечерта, горе-долу по същото време, по което е била убита съпругата му.

Дейн разтърка врата си, а устните му бяха стиснати мрачно. Гадна работа. Човекът е погребал съпругата си, после се е върнал на мястото, където е била убита и е пуснал куршум в главата си.

Трамел влезе в стаята, застана до Дейн и също прочете бележката.

— Дали е от чувство за вина или от депресия?

— Кой знае?

— Лоша работа — отбеляза Трамел.

Нещо в тази къща на смъртта правеше всякакъв коментар върху думите му излишен. Беше много тъжно.

Докато отцепят къщата, отнесат тялото и приключат с писмените доклади, стана почти девет. Дейн си помисли да се обади на Марли, но се отказа. Не беше в добро настроение и не му бе до ухажване. Трамел имаше среща, но бе също толкова навъсен, колкото и Дейн; звънна и я отложи. Двамата отидоха в предпочитания от ченгетата бар и изпиха по две бири. Много техни колеги изпиваха по някое питие, преди да се приберат вкъщи. Това бе най-лесният начин да се отпуснат и възможност да прехвърлят цялото напрежение върху хора, които разбират точно за какво им се говори, преди да се приберат при съпругите и децата си и да се преструват, че всичко е чудесно и прекрасно.

— Ако той е бил убиецът, сега вече никога няма да го разберем — недоволно изсумтя Трамел и облиза бирената пяна от горната си устна.

Дейн винаги бе харесвал Трамел, защото пие бира, а не някоя префърцунена марка вино. Приемаше италианските костюми, копринените ризи, обувките „Гучи“, но щеше да му е трудно да контактува с пияч на вино. Не знаеше защо Трамел изведнъж реши, че Ансел Виник е най-вероятният извършител, но на всеки се случва от време на време да му се завъртят бръмбари в главата.

— Според мен не го е извършил той. Ако ме питаш, клетият човечец просто не е бил в състояние да си представи живота след смъртта на съпругата си.

— Не твърдя, че той го е извършил — уточни Трамел недоволно. — Просто исках да сме сигурни, че няма да побегне, докато се лутаме в преследването на фантоми.

Дейн допи бирата си.

— Е, невинен или виновен, той така и не побягна. Искаш ли още една?

Трамел прецени количеството в чашата си.

— Не, това ще ми стигне. — Направи пауза, все така загледан в кехлибарената течност. — Слушай, Дейн…

Замлъкна и Дейн вдигна вежди въпросително, изчаквайки го, преди да попита:

— Какво?

— Това вътрешно чувство, дето го имаш… Инстинктите ти почти никога не те лъжат и всички го знаем. Минавало ли ти е през ума… че не си много по-различен от Марли?

Ако Дейн вече не си бе изпил бирата, то обезателно щеше да я разлее по цялата маса. Задави се и си личеше, че е бесен.

— Какво? — едва успя да прошепне той.

— Замисли се. — Трамел се оживи от темата. Наведе се напред и облегна лакти върху масата. — Всички имаме хрумвания, всички се доверяваме на вътрешно чувство. В повечето случаи не прибягваме към него, защото престъпникът просто сам се издава и изпява всичко като добро пиленце, но от време на време се сблъскваме с мистерия. Тогава защо нашето вътрешно чувство да е по-различно от онова, което Марли има?

— Не е точно така. Нашите хрумвания се базират на несъзнателно забелязани неща, върху които съзнанието ни още не се е съсредоточило.

— Но нали така постъпват и медиумите?

Дейн го погледна навъсено.

— Според мен две бири са ти малко в повече. Нашите хрумвания са въз основа на нещо, което виждаме, на обстоятелства, които премисляме. Ха, та медиумът няма нужда да ходи никъде или да знае нещо за ситуацията, а просто улавя тези вибрации или каквото са.

Трамел се почеса по главата и разчорли косата си. Дейн започна леко да се безпокои: дали две бири наистина не са множко за Трамел. Господ му е свидетел, че никога не е виждал Трамел и с едно косъмче от косата му не на място, ако не се брои когато попаднаха в престрелката, но тогава имаше смекчаващи вината обстоятелства.

— Не знам на кое да вярвам — промърмори Трамел. — Според логиката и средностатистическите данни Ансел Виник е най-вероятният извършител. Но Марли знаеше всичко; без пръстите. Ако й повярвам, Виник е невинен и ние сме там, откъдето тръгнахме — в квадратче номер едно.

Вдигна чашата, пресуши я и я тропна по масата.

— Точно там сме — в квадратче номер едно. Започвам да се чувствам като глупак, защото определено нищо не постигаме.

— Нямаме доказателства, свидетели или мотив. Знаеш ли какво?

Изящното източено лице на Трамел имаше такова погребално изражение, че Дейн прехапа устна, за да не се захили:

— Не. Какво?

— Метаболизмът ми не се справя много добре с алкохола — обяви елегантният му партньор с достойнство.

— Нима? — Дейн постави ръце на лицето си. — Никога нямаше да се досетя.

Всъщност си мислеше, че всеки, способен да изрече „метаболизъм“ без запъване, е в чудесна форма.

— Обикновено съм по-внимателен. Просто отпивам съвсем малки глътки.

— Значи си най-добрият пияч на малки глътки в света.

— Благодаря. Но все пак е по-хубаво ти да шофираш.

— И аз така мисля. Готов ли си да тръгваме?

— Щом кажеш. Не се налага да ми помагаш да си легна или нещо подобно, но наистина не искам да карам.

— И аз не бих ти позволил да караш, приятелче. Хайде да вървим.

Трамел здраво стъпваше на краката си, но си тананикаше под носа и на Дейн му идеше отново да прихне. Тананикането на „Скъпа Клементина“ не подхождаше на имиджа на Трамел.

— Ще имаш ли махмурлук? — попита той с любопитство.

Според него махмурлук след две бири е немислим.

— Никога не съм имал — отвърна Трамел. Вече бяха излезли от задименото помещение и той вдиша дълбоко чист въздух. — А и не ми се случва често. Всъщност — не ми се е случвало от колежа.

— Това е добре.

— Няма да кажеш на никого, нали?

— Не. Обещавам.

Изкусително е, но няма да си отвори устата пред никого. Макар и по-конфузни неща да се смятаха за честна игра, това не зависеше от Трамел, а колегите щяха да го скъсат от майтап до края на живота му. От друга страна приятно е да има с какво да държи Трамел в ръцете си и да не му позволява от време на време да му се качва на главата. Засвирука си весело, докато влизаха в колата — доброто му настроение се бе възвърнало.

 

 

Ритуалът му действаше успокоително. Обичаше всичко да става в един и същи ред всеки път, без изключение, защото той командваше. Не го правеше достатъчно често, че да се е превърнало в рутина — а и това щеше да отнеме от мощта — но имаше известно преосигуряване в еднаквата методичност на подготовката. Съзнанието, че именно подготовката лишава полицията от възможността да го залови някога, го изпълваше с чувство на злорада мощ. Те хващат само глупавите хора, които допускат глупави грешки, а той никога не прави грешки. Нито една.

У него се надигаше радостното очакване от предстоящата нощ, но той строго го контролираше. Искаше да се съсредоточи върху подготовката.

Първо свали къдравата руса перука. Много хубава перука. Даде сума пари за нея, но си струваше всеки цент. Никой не подозираше, че е перука. Не само, че бе естествен блондин — следователно цветът му подхожда — но и хората обикновено запомнят русите къдрици. Той ставаше различим.

С неговите коси нямаше проблеми, помисли си той, внимателно оглеждайки слепоочията за издайнически следи на оредяване на косата. Но би било глупаво да даде на полицията някое случайно косъмче, по което да го идентифицират. Внимателно обръсна главата си — никак не бързаше, макар косата му да бе едва набола, защото за последен път я бръсна съвсем наскоро.

Обожаваше бръсненето. Цялата тази мокрота, мазното усещане от гела, приплъзването на бръснача по скалпа. Беше почти като секса.

После се насочи към брадата. Няма да е джентълменско да я драска с набола брада. Следваха гърдите. Имаше спретнато петно косми по гърдите и доста се гордееше с него, но и то трябваше да изчезне.

Следваха ръцете и краката. Така мазно… Нищо чудно, че жените си бръснат краката. Усещането наистина е великолепно.

Най-накрая — слабините. Няма да допусне някое къдраво косъмче да падне, да го открият, изследват и да тържествуват. Прояви особено внимание в тази част, защото и най-малкото порязване заплашваше да остави издайническа капчица кръв. А това в никакъв случай не биваше да се случва. И, разбира се, винаги слагаше презерватив, за да не остави от семенната си течност. Разполагаше и с допълнителен план, ако презервативът се скъса; досега не му се бе налагало да го прилага.

Някои мъже, прочете някъде, не могат да бъдат идентифицирани по семенната им течност; един от всеки пети е такъв. Щеше да е добре да знае дали спада към тези двадесет процента, но не вървеше да отиде в лаборатория да се изследва попада ли в тази група. Нямаше нищо против да използва презерватив; и без това не желае спермата му да попада в тези правонарушители.

Идваше ред на дрехите. Кожени. Няма да остане нишка или влакънце, няма да им остави следа. Държеше кожените си дрехи внимателно сгънати в картонена кутия, далеч от всички останали. Имаше найлонова постелка и за седалката, и за пода на колата. Винаги внимаваше краката му да стъпват единствено върху постелката, за да не полепнат нишки по ботушите. Подробности. Вниманието към подробностите е най-важно. Нямаше начин полицията да го идентифицира, защото след себе си не оставяше нищо, освен субекта, комуто бе дал урок.

 

 

Въпреки очакванията на Марли, детектив Холистър не звънна, нито цъфна направо, каквато тенденция се забелязваше у него. Беше напрегната, опасяваше се, че ще звънне или ще намине, а после се ядоса, че не го направи. Напълно успя да унищожи замислената спокойна вечер, която да прекара в дома си.

Мина й през ума да отиде на кино, отчасти и за да осуети плановете на Холистър, ако звънне, но се отказа. Не успяваше да се избави от спомена за предишния петък вечерта. Нима бе минала само седмица? Струваше й се като цял месец. Другия петък може и да отиде на кино, но не и тази вечер.

Легна си по-рано от обикновено, преди десет; дори не изгледа последните новини. Чувстваше се умора. Изпълнената с напрежение седмица си казваше думата. Изпита истинско облекчение да затвори очи и да знае, че сутринта няма да ходи на работа; че може да остане в леглото колкото иска. Настани се удобно върху дюшека, усети как мускулите й се отпускат, а съзнанието й се унася в сън…

Той се движи безшумно из къщата. Звукът на телевизора кънти и прикрива присъствието му. Остава на прага за момент и се заглежда в жената, която седи с гръб към него, зазяпана в някакъв стар филм, и се изпълва с презрение. Тя е такава лесна плячка. Пристъпва напред, без да бърза, и се наслаждава на напрежението. Трепкащата светлина от телевизора се отразява в острието на ножа, който държи в ръка, и то проблясва.

Гърлен, животински звук се надигна в гърдите на Марли, докато тя се опитваше да изпищи, да изпрати отчаяно предупреждение през стегнатото си гърло. Господи! О, господи! Изхленчи и се опита да се пребори със завивката, за да скочи от леглото. Видението бе така реално, че очакваше да го види, тръгнал към нея в тъмнината, а сребърното острие да проблесне.

Застава точно зад нея и поглежда надолу. Глупавата кучка дори няма представа, че е тук. Това му допада. Защо да не остане зад нея до края на филма и през цялото време тя няма да знае.

Успя да се надигне от леглото и падна, препъната от чаршафа, замотал се в краката й. Освободи се, изправи се и със залитащи стъпки се отправи към вратата. Паниката я заслепяваше, смразяваше мозъка й… Не, беше тъмно, защото светлините са изгасени. Облегна се на стената и твърдата повърхност някак я стабилизира. Започна шепнешком да търси ключа на лампата, но него го нямаше.

Не, това е скучно. Усмихна се, протегна ръка и докосна шията й.

Марли залитна и се удари в друга стена. Стена, която въобще не трябваше да е там. Стоеше и трепереше, напълно дезориентирана. Къде се намираше?

Светлини от фарове на преминаваща кола за миг осветиха стаята. Всекидневната. Как е стигнала дотук? Спомни си как тръгна към вратата на спалнята, но не и как стигна дотам. Е, сега поне знаеше къде има лампа.

Едва не събори лампата, докато се опитваше да напипа ключа; внезапната ярка светлина за миг я заслепи. Телефонът. Апаратът е там, на масичката.

Номерът му. Какъв е, по дяволите, неговият номер? Не бе в състояние да си спомни, да мисли… Бутонът за повторно набиране. Звъняла ли е на друг от онази нощ? Нямаше представа и не я интересуваше. Все ще се свърже с някого. Вдигна слушалката, болезнено се удари по главата с нея, докато се опитваше да я задържи към ухото си със силно трепереща ръка, и натисна онова, което се надяваше да е бутона за повторно набиране. Зрението й се замъгляваше и не беше сигурна дали го е уцелила.

Първото позвъняване отекна в ухото й. Затвори очи и се насили още малко да остане в съзнание.

Второ позвъняване. Побързай. Моля те, побързай.

Третото иззвъняване бе прекъснато по средата и плътен, сънлив, недоволен глас съобщи:

— Холистър.

— Д-дейн…

Гласът й бе изтънял и треперещ.

— Марли? — Всякаква сънливост бе изчезнала. — Марли, какво има?

Искаше да отговори, но се оказа невъзможно. Гърлото й бе прекалено стегнато. Пое си дълбоко въздух.

— Марли, по дяволите, кажи нещо! — изкрещя й той.

То идваше. Тя нямаше сили да се пребори повече с него.

Потреперванията преминаха в конвулсии, светлината се замъгли, зрението й я предаде. Направи отчаян опит, крещеше, но гласът й всъщност бе сведен до шепот:

— Той… го прави… отново.