Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (7)

7.

На следващата сутрин Марли току-що се облече, когато силно изтропване на входната врата я накара да подскочи, а после да се намръщи — и от раздразнение, и от тревога. Не се съмняваше кой думка в седем и двадесет сутринта на вратата й, нито се нуждаеше от някакви специални дарби да се досети кой е.

Най-добрият начин да се справи с него обаче е да не му позволи да разбере, че реагира по някакъв начин на поведението му. На гнева й ще погледне като на слабост, а Господ да й е на помощ, ако незнайно как му подскаже за невъздържаното привличане, което изпитва към него. Той е прекалено агресивен, за да допусне някое от въпросните обстоятелства да отмине незабелязано.

Нямаше намерение да го покани вътре. Трябва да стигне до банката и не смяташе да закъснява заради него. Взе чантата си и с ключовете за колата в ръка се отправи към входната врата. Отвори я и той се оказа едва ли не в лицето й: едната му мускулеста ръка облегната върху рамката, другата — вдигната, за да потропа отново по вратата. Близостта на тялото му я накара да затаи дъх; прикри реакцията си, като пристъпи навън и се извърна да затвори вратата. За жалост той не се отмести и тя се озова още по-близо до него; целият излъчващ топлина и с яки мускули. Почти попадна в ръцете му — бе достатъчно само да я обгърне и щеше да я хване.

Мрачно съсредоточена, тя заключваше вратата, стараейки се да пренебрегне създалото се положение. Беглият поглед към лицето му й подсказа, че тази сутрин е в лошо настроение, а ето — вече долавяше и тревожно мъжко неспокойство зад гнева. Беше раздразнителен като жребец, надушил кобила.

Не биваше да прави подобно сравнение, но то се оказа изключително подходящо и сърцето й се разтуптя лудо. Докато се бореше с упоритата ключалка гърбом към него, изведнъж си даде сметка, че тялото му се е притиснало към таза й. Безпогрешно усети голямата твърда подутина, крещяща в намеренията си.

Езичето на ключалката най-после попадна на място. Тя остана неподвижна, замръзнала от нерешителност. Ако помръдне, ще се отърка в него; ако не го стори, той сигурно ще го приеме като покана. Затвори очи, за да прогони коварното изкушение просто да се обърне с лице към него и да му даде мълчаливото си съгласие. Само увереността, че няма да постигне нищо, че ще застине на място от пристъпа на ужас, обзел я преди шест години, й попречи да се подчини. Не може да си позволи отново да преживее това.

Насили се да проговори:

— Какво искаш, детективе?

В следващия миг й идеше да си прехапе езика. При създалите се обстоятелства не бе избрала подходящи думи. Ерекцията му очевидно правеше каквото иска.

В продължение на две секунди не й отговори. Тя усети повдигането на гърдите му, докато той бавно си поемаше въздух. След това, слава богу, той отстъпи назад.

— Не съм тук като детектив. Дойдох да видя дали си добре.

Тежкото сексуално напрежение се поразсея в малкото разстояние помежду им и тя изпита чувството, че се е освободила от окови. От облекчението тя усети известно замайване, но потисна реакцията с действие.

— Добре съм. — Припреният отговор прозвуча, докато тръгна бързо надолу по стълбите, преди той да успее да я задържи. О, по дяволите. Колата му бе блокирала нейната на алеята. Спря. Самоконтролът й се бе възвърнал достатъчно; само след миг колебание се обърна с лице към него. — Налага се да тръгна, за да не закъснея за работа.

Той хвърли поглед към часовника си.

— С кола си там след петнадесет минути. Разполагаш с предостатъчно време.

— Предпочитам да тръгвам рано, защото понякога възниква по нещо непредвидено.

Обяснението й не го накара да помръдне. Скритите под тежките клепачи лешникови очи я изучаваха съсредоточено.

— Нещо друго изплаши ли те снощи?

— Не бях изплашена.

— Не съм на същото мнение.

— Не бях изплашена — повтори тя, този път през стиснати зъби.

Упорството му започваше да възпламенява гнева й. Трябва да се махне от него сега.

— Разбира се, че беше изплашена. И сега си изплашена. — Очите му отново се спуснаха по нея. — Макар и не по същата причина — добави той тихо.

Този път, когато клепачите му се повдигнаха, тя долови издайническия блясък на мъжко желание.

Марли се напрегна; през тялото й премина студена тръпка. Самият той може и да не беше медиум, но мъжките му инстинкти бяха изострени. Щеше да бъде по-трудно да го избягва, отколкото си представяше, защото той усещаше, отклика й, който пък тя не успяваше да маскира. Спусна се по стъпалата към нея и тя бързо отстъпи към колата си. Рязко отвори вратата и се настани вътре — използва я като барикада срещу него.

Погледна я над отворената врата остро и пронизващо.

— Успокой се — промърмори той.

Тя го стрелна свирепо с очи, беше неимоверно раздразнена. Ако не си тръгне скоро, тя ще загуби самоконтрол и ще каже нещо, за което положително ще съжалява. Хвана се за вратата и кокалчетата й побеляха.

— Премести колата си, детективе. Ако нямаш призовка, повече не идвай в къщата ми.

 

 

Страхотно се справи, Холистър. Дейн беше бесен на себе си и се проклинаше. Вторачи се свирепо в бюрото си, глух за постоянния шум от гласове и неспирни телефонни позвънявания наоколо. Беше силно раздразнен — и сексуално, и професионално. По случая Виник нямаше никакви улики, никаква насока. Разследването вървеше към задънена улица, а изглежда и интересът му към Марли Кийн бързо върви нататък.

Та какво друго очакваше той? Че тя няма да забележи ерекцията му, опряна в дупето й? Истинско чудо е, че не се разкрещя.

Трябваше да отстъпи незабавно при излизането й от къщата, но не го стори. Първото случайно докосване до тялото й го прикова на място, а всичките му сетива болезнено се фокусираха върху този контакт. Чувстваше се така блажено, че едва го изтърпяваше, но същевременно му бе крайно недостатъчно. Искаше още. Искаше да я съблече гола, да проникне в нея. Искаше да усети краката й обвити около бедрата си, да почувства потреперванията й под него, когато свърши. Искаше да доминира над нея, да я притежава, така пълно да я подчини на волята си, че да я обладава когато и където се породи желанието му… Но искаше и да я защитава от всичко и всеки. Именно затова се озова на предната й веранда днес сутринта. Не успя да заспи цялата нощ, почти сигурен, че нещо я е изплашило, но и напълно уверен в неодобрителната й реакция към тревогата му, ако отново й звънне. Когато утрото настъпи, не издържа. Трябваше лично да се увери, че е добре.

И какво постигна? Отчужди я още повече. Още от самото начало не знаеше как да се държи в нейно присъствие; нямаше и най-бегла представа какво да предприеме по отношение на нея. Офицер Юан гарантираше алибито й и нямаше начин тя да е била на местопрестъплението при убийството на Надин Виник, но очевидно знаеше нещо за престъплението и бе дошла в полицията. Тогава какво е тя — заподозряна или свидетел? Според логиката — първото, но някакъв неясен инстинкт говореше за второто, а на члена му определено не му пукаше.

— В доста скапано настроение си — отбеляза Трамел провлачено.

Облегнат назад в стола, той изучаваше изражението на Дейн.

Партньорът му само изсумтя. Нямаше смисъл да отрича.

— Разговарял ли си с Марли наскоро?

Раздразнен, Дейн му хвърли кос поглед.

— Днес сутринта — отвърна той лаконично.

— И?

— Нищо.

— Нищо ли? Тогава защо й се обади?

— Не се обадих. — Дейн неспокойно завъртя молива между пръстите си. — Отбих се при нея.

— Охо… Имаш тайни от партньора си, значи.

— Нямам тайни.

— Тогава защо отиде?

По дяволите, целият този разпит го караше да се чувства неспокоен. За миг Дейн изпита състрадание към заподозрените, които той и Трамел разпитват часове наред. За много кратък миг.

— Без особена причина — отвърна той лукаво, но без да му пука, че Трамел го забелязва.

— Без особена причина, значи.

Трамел явно се забавляваше. В тъмните му очи се долавяха злоради пламъчета. Никога не бе очаквал да доживее деня да види своя добър приятел Дейн така хлътнал по жена и възнамеряваше да се наслади на всеки миг. Дейн никога не бе имал проблеми с жените; те винаги държаха на него много повече, отколкото той на тях, което му даваше страхотно преимущество във връзките му. Никога не се бе отнасял зле към тях, но те имаха съвсем слабо влияние върху него. Ако не им допадаха нередовните му часове на работа, това си бе техен проблем. Ако по някаква причина той не се явяваше на среща — какво от това? Никога не бе давал на жена нещо повече от физическото си присъствие — за него работата бе винаги на първо място. Дейн бе дяволски добро ченге; едно от най-добрите. За разлика от другите, които се опитваха да разрешат конфликта между служебния ангажимент и връзките си, досега той плуваше невредим в бурните води на океана на любовните отношения, затова бе приятно да го гледа човек как се гърчи.

Трамел продължи да разпитва звяра.

— Тя какво каза?

Дейн се намръщи и хвърли още един раздразнен поглед към партньора си.

— Защо проявяваш такова любопитство?

Трамел разпери ръце в привидно невинен жест.

— Мислех, че двамата заедно работим по този случай.

— Нямаше нищо общо със случая.

— Тогава защо си ходил там?

— Просто исках да проверя как е.

Трамел не успя да удържи смеха си. В този момент иззвъня телефонът.

Дейн вдигна слушалката.

— Детектив Холистър — гневно обяви той.

— Най-после открих нещо за онази жена Кийн, за която питаше — обяви лаконичен глас в ухото му. — Интересно е. Дяволски е интересно.

Дейн се стегна още при споменаването на името й и цялото му тяло застана нащрек.

— Така ли? Какво например?

— Ще те оставя сам да си го прочетеш, друже. Изпращам ти го по факса. Не знаех, че си падаш по такива глупости. Но трябва да призная — жената си я бива на вид.

— Да — отвърна Дейн механично. — Благодаря ти, Баден. Длъжник съм ти.

— Ще го запомня — увери го Баден весело. — Ще се видим.

Дейн затвори телефона и установи, че Трамел го наблюдава с огромен интерес, който вече нямаше нищо общо с предишното му веселие.

— Какво става?

— Баден ще ми прати по факса някаква информация за Марли Кийн.

— Така ли? — Веждите му се стрелнаха нагоре. — Не мислех, че ще се появи нещо за нея.

— Да, но се е появило.

Факсът в ъгъла започна да бълва хартия. Дейн стана и отиде при машината с мрачно изражение. Не беше сигурен, че желае да види това. Преди два дни с радост щеше да приеме всякаква информация за Марли, но не и сега. Откакто му се обади предишната вечер, дори престана с опитите да отрича въздействието, което му оказваше. Желаеше я, по дяволите. И искаше тя да е невинна. Искаше да има някакво обяснение за нещата, които им наговори в понеделник. Трамел се приближи до него; тъмните му очи бяха неразгадаеми, докато наблюдаваше Дейн.

Изпълзя първият лист — копие от вестникарска статия. Хвърли бърз поглед на заглавието: „Медиум тийнейджър открива изчезнало дете“.

Трамел подсвирна леко.

Следваха лист след лист. И всичките съдържаха една и съща тема: медиумните способности на Марли Кийн. Някои от статиите бяха от списания по психология или статии за парапсихологията. Имаше и няколко снимки — виждаше се една по-млада, Марли, почти дете. Но повечето бяха вестникарски статии, които съобщаваха как „известният медиум“ Марли Кийн е работила в сътрудничество с полицията по изясняването на различни случаи. Всички статии бяха от северозападната част на страната, забеляза той. Предимно от Орегон и Вашингтон, макар да имаше две от Айдахо, една от северната част на Калифорния и една от Невада.

Понякога я описваха като „младата ясновидка“, веднъж твърдяха, че е „прекрасна“, два пъти — „изключителна“. Във всички статии се отбелязваше, че в началото местните полицейски власти са били и скептични, и иронични към нейните таланти, докато тя не е направила точно онова, което е казвала, че ще направи. Обикновено ставаше въпрос за откриването на изчезнал човек, а в два от случаите е помогнала за залавянето на похитителите. Споменаваше се, че когато не работи по разследването на някой случай, госпожица Кийн живее в Болдър, Колорадо, в Института по парапсихология. Някой си доктор Стърлинг Юъл, професор по парапсихология в Института, се цитираше многократно.

Трамел стоеше до него и четеше информацията заедно с Дейн. И двамата мълчаха. Макар и предупредени, и то от самата Марли, някак обезпокоително бе да го четат черно на бяло.

После едно едро заглавие ги стъписа: „Убиец напада медиум“. Дейн сграбчи листа, опъна го още докато излизаше от факса, и двамата започнаха да четат.

В отдалечена част на щата Вашингтон имало серия от отвличания на деца; едно от децата открили мъртво; други две все още ги смятали за изчезнали. Местният шериф, с когото Марли работила преди в друг град, я довел, за да помогне в издирването на децата. Поредното дете било отвлечено точно преди пристигането й. Още същия ден вестникът публикувал голяма статия за нея.

Вечерта Арно Глийн отвлякъл и Марли от мотелската й стая. Завел я на същото място, където укривал последното изчезнало дете — петгодишно момченце. Някой обаче видял похитителя и уведомил шерифа. Градчето било малко; успели да идентифицират Глийн и да го открият. Но когато полицията пристигнала, момченцето било вече мъртво; независимо че се оказали навреме на мястото, за да спасят поне живота на Марли, намерили я сериозно наранена.

Следващата статия описваше състоянието й като „тежко“. После нямаше нищо. Абсолютно нищо. Дейн провери датата на последната публикация. Малко повече от шест години. В продължение на шест години Марли Кийн буквално бе изчезнала от погледа на света. Защо се е заселила във Флорида? Щом си зададе този въпрос, мислено си представи картата на Щатите и си отговори. На атлантическото крайбрежие Флорида се намира най-далеч от Вашингтон; затова се е заселила да живее тук. Но защо след шест години анонимност и напълно нормален живот влезе в кабинета на лейтенанта и им разказа за убийството на Надин Виник?

— Не й е било лесно — промълви Трамел; явно мислите му течаха в същата посока. — Да се намеси след онова, което й се е случило последния път.

Дейн прокара ръка през косата си. Част от него ликуваше — и последното съмнение се разсея. Имаше обяснение за нейните умения. Дори още да не е в състояние да повярва напълно, сега поне трябва да се откаже от подозренията си. Вече няма никаква причина да страни от нея. Може да започне да я преследва по начина, по който тялото му желаеше да го стори от самото начало. Но друга част от него изпитваше перверзна съпротива да приеме прочетеното. До голяма степен то му се струваше невероятно, защото изцяло влизаше в противоречие с разбиранията му, така стабилно стъпили върху реалностите и фактите. А се намесваше и тревога. По дяволите, ами ако всичко това е истина? Негодуваше срещу възможността някой да проникне в съзнанието му. След като поразмисли обаче призна — само пред себе си — колко собствено е удобно една жена да знае какво точно изпитваш — така изобщо не се налага да говориш за чувствата си.

Ала не беше само това. Той е ченге. Беше виждал, чувал и правил неща, които не желаеше да бъдат известни на жената до него. Само друго ченге би ги разбрало. Службата им слагаше особен отпечатък и завинаги ги отделяше от останалите хора. Някои случаи, приживе неизменно стояли в съзнанието му, щяха да отидат с него в гроба. Няма да престане да вижда и лицата на някои жертви.

Възразяваше някой да наруши уединението на съзнанието му. Не желаеше това да е дори Марли. Неговите кошмари са си само негови. Събра листата.

— Ще проверя някои от данните тук — каза той. — Ще поговоря с този доктор Юъл, ще разбера какво е станало през последните шест години.

Трамел изглеждаше малко странен: някак развеселен, но проявяваше и съчувствие. Дейн се намръщи насреща му. Да имаш партньор понякога е все едно да живееш с медиум — опознавате се взаимно до краен предел. У Трамел, да го вземат дяволите, имаше достатъчно садистична жилка — позволяваше му да се забавлява, наблюдавайки как Дейн се гърчи по някаква жена.

— Какво е толкова смешно? — изръмжа той.

Трамел сви рамене.

— Явно ще се наложи да работим с нея и просто си представих как ще се опитваш да й покажеш добрата си страна, след като и двамата така добре си паснахте. Или по-скоро — не си паснахте.

Дейн се върна до бюрото и хвана телефона. Неохотно си спомни кога реши да стане детектив. Представяше си много работа по местопрестъпленията, подреждането на странни парченца от загадка, подобно на Шерлок Холмс. Вместо това прекара безброй часове в телефонни разговори и откри пряката зависимост между добрите информатори и добрата работа на детектива. Умните детективи култивират активни връзки с хората от улицата, с отритнатите от обществото, които с готовност биха насадили друг. Жалко, че не разполагаше с информатори в квартала на Надин Виник.

От „Справки“ получи номера на Института по парапсихология в Болдър. След по-малко от минута го свързваха с доктор Стърлинг Юъл.

— Доктор Юъл, обажда се детектив Дейн Холистър от полицейския участък в Орландо.

— Да?

Дейн леко се намръщи. В тази една-единствена думичка се прокрадна огромна предпазливост.

— Бих искал да ви задам някои въпроси относно Марли Кийн. Някога е сътрудничела на Института.

— Съжалявам, детективе — отвърна професорът хладно. — Не давам никаква информация за моите колеги по телефона.

— Госпожица Кийн не е в беда…

— Не ми е хрумвала подобна мисъл.

— Просто ми е нужна малко информация за нея.

— Казах ви, детективе: съжалявам. Как да бъда сигурен, че сте онзи, за когото се представяте. Репортери от таблоидите често са се опитвали да измъкнат информация, представяйки се за служители от един или друг полицейски участък.

— Звъннете в участъка в Орландо — настоя Дейн суховато. — Попитайте за мен.

— Не. Ако желаете информация за госпожица Кийн, трябва да се явите лично. С необходимите документи за самоличност, разбира се. Довиждане, детективе.

Слушалката тракна в ухото му и Дейн затвори с ругатня. Трамел попита:

— Не извади ли късмет?

— Отказа да разговаря с мен.

— Изтъкна ли някаква причина?

— Не давал информация по телефона. Ако искам да узная нещо за Марли, трябва да отида до Болдър и лично да се срещнем.

Трамел сви рамене.

— Е, какво толкова? Отскочи до Болдър.

Дейн го стрелна раздразнено с очи.

— Лейтенантът ще припадне от радост, че тя наистина е медиум, но няма начин да отпусне пари за билет и за проверка на някой, който не е заподозрян.

— Не можеш да си сигурен, преди да опиташ.

След десет минути разполагаше с очаквания отговор.

Бонес наистина се зарадва, защото хрумването му за Марли се бе оказало удачно и дори изрази предположение, че самият той вероятно разполага с някакви способности на медиум. Дейн едва се въздържа да не забели очи при това изявление. Нямало начин обаче лейтенантът да оправдае разходите, свързани с изпращането на Дейн в Колорадо за проверка на нещо, което не се нуждае от проверка. Нали вече разполагат с всички необходими уверения? Белите петна за липсващите шест години били без особено значение. Бюджетът е ограничен и всички налични пари са им нужни, за да издирват престъпници, а не да се врат в частния живот на хора, които не вършат нищо незаконно. Ала тези шест години бяха важни за Дейн.

— Възразяваш ли утре да си взема свободен ден и да отида?

Бонес изглеждаше смаян.

— Готов си сам да платиш пътя?

— Точно така.

— Ами добре. Няма проблем, предполагам, освен ако изключим, че си насред разследване на убийство.

— Точно това имах предвид.

— Но информацията не е свързана със случая. Искам да кажа — случаят не се разплита. Нямаме улики, мотив или заподозрени.

Дейн мълчеше. Бонес въздъхна:

— Заминавай. Но само за един ден. Искам те обратно тук в петък сутринта.

— Дадено.

Дейн се върна при бюрото си и съобщи на Трамел какво е намислил; после отново взе телефона. Наложи се да звъни на три авиокомпании, докато открие подходящ полет. След като си запази билет, пак се свърза с професор Юъл и суховато го информира по кое време ще пристигне.

 

 

Без своята „Берета“ Дейн се чувстваше гол, но понеже не пътуваше служебно, макар и неохотно, трябваше да остави пистолета у дома. Не можеше да си позволи обаче да пътува напълно невъоръжен; затова си взе джобно ножче — на външен вид съвършено обикновено, малко по-голямо от нормалното, но острието му бе изработено от сплав, по-твърда от стомана. Ножът имаше идеален баланс — основно изискване при нож за мятане. Да мята нож бе едно от тайните му умения — усвои го, верен на теорията, че не е изключено един ден да му потрябва. Ножът не можеше да се сравнява с пистолета, но бе по-добре от нищо.

Трудно понасяше летенето; не самото пребиваване във въздуха го притесняваше, а фактът, че е затворен в толкова малко пространство с толкова непознати. Не му бе лесно да се отърси от придобитите навици, не успяваше да разграничи кога е на работа и кога не. Винаги ставаше въпрос за един и същ човек. И този човек автоматично наблюдаваше всички, подсъзнателно отбелязваше всяко необичайно поведение, изучаваше външния им вид, постоянно преценяваше ситуацията. А ситуацията бе отегчителна, но това не означаваше, че може да се спре. Изключено беше да свали гарда и да не се случи нещо лошо. Беше неписан закон.

Взе най-ранния възможен полет. Поради двата часа разлика във времето между Орландо и Колорадо пристигна в Денвър доста преди обяд. Не носеше багаж; отиде направо до бюрото за коли под наем и взе една за деня. Болдър се намираше в северозападна посока на около четиридесет километра; дотам водеше хубав междущатски път.

Пристигна в града и потърси адреса на Института. Озова се пред вратите му в дванадесет и половина. Нямаше нито ограда, нито портал. Окото му на ченге прецени мерките за сигурност в най-добрия случай като оскъдни. На вратата висеше аларма — едва ли би затруднила и треторазреден обирджия. Върху двете стъклени крила се четеше надпис с големи печатни букви: ИНСТИТУТ ПО ПАРАПСИХОЛОГИЯ. Бутна едното и отбеляза, че не се разнесе никакъв звуков сигнал, оповестяващ влизането му. Изглежда, всеки от улицата можеше да влезе безпрепятствено.

На около шест-седем метра вляво по коридора видя отворена врата на офис. Дейн тръгна натам и застана за миг на прага — мълчаливо разгледа спретната жена на средна възраст, седнала пред компютър, на който пишеше нещо, съсредоточена върху информацията от слушалките на ушите й. Дейн прочисти гърло и тя вдигна глава — върху лицето й разцъфна лъчезарна усмивка.

— О, здравейте. Отдавна ли чакате?

— Не, току-що влязох.

Хвана се, че отвръща с усмивка на веселото й лице. Тук явно липсваше каквато и да е официалност, каквито и да са мерки за сигурност.

— Аз съм Дейн Холистър, от полицейския участък в Орландо. Дойдох, за да се срещна с професор Стърлинг Юъл.

— Ще съобщя за пристигането ви. Очаква ви; донесе си обяд, за да не излиза.

Непосредствеността на обяснението й отново го накара да се усмихне. Кафявите й очи го гледаха игриво.

— Той ми е съпруг — довери тя. Вдигна телефона и натисна два бутона.

— Стърлинг, детектив Холистър е тук. Добре.

Остави слушалката.

— Идете отзад в неговия кабинет. Бих ви отвела лично, но днес съм затрупана с работа. Тръгнете по следващия коридор вдясно, неговият кабинет е последният в дъното, пак вдясно.

— Благодаря — каза той и й намигна на тръгване. За негова изненада тя също му намигна.

Професор Юъл, висок, широкоплещест мъж с гъста бяла коса и набраздено от бръчки лице, имаше благороден вид. Подобно на съпругата си изглеждаше весел и очевидно не държеше на официалностите. Старите му кадифени панталони бяха съвсем подходящи за избелялата памучна риза и износените ботуши. Дейн мигом надуши сродна душа — в ценностната система на професора дрехите определено не стояха на първо място. Ясните му сини очи — интелигентни и игриви — изучаваха Дейн внимателно в продължение на минута, преди част от ненатрапливото му подозрение да се стопи.

Изведнъж Дейн разбра:

— Приказките за репортери от таблоидите са чиста глупост — заговори той. — Вие сте…

Млъкна, понеже не желаеше да обяви професора за нещо, в каквото на практика не вярваше.

— Медиум — подсказа професор Юъл любезно. Посочи с ръка удобен на вид фотьойл. — Седнете, седнете. — Дейн се настани, а той се върна на мястото си. — Не особено силен — уточни той. — Не мога да се сравнявам с някои от тези, с които работя. Но моят малък талант е, че съм страшно добър да преценявам хората, когато ги срещна лично. Поради това не съобщавам информация по телефона. Инстинктите ми на далечни разстояния не действат.

Усмихна се унило.

— Значи не четете чужди мисли или нещо подобно?

Професорът се ухили.

— Не, успокойте се. Телепатията определено не е сред дарбите ми, както с радост ще ви съобщи и съпругата ми. А сега — разкажете ми за Марли. Как е тя?

— Надявах се вие да ми дадете информация за нея — отбеляза Дейн суховато.

— Но вие още нищо не сте ме попитали — напомни професорът, — а аз вече го сторих.

Дейн се разкъсваше между нетърпение и повишено настроение. Симпатичният лекар силно му напомняше с нещо за дръзко шестгодишно дете. Реши да се подчини на доброто си настроение и се предаде на очаквателното изражение на професора.

— Представа нямам какво да ви кажа. А и не съм сред любимците й — призна той и разтърка брадичка. — Когато я видях вчера сутринта, ми заяви никога повече да не стъпвам в дома й, без да имам призовка.

Професорът въздъхна блажено.

— Такава си е Марли. Опасявах се травмата да не я е увредила завинаги. Реши ли, проявява огромно търпение, но понякога има доста остър език.

— Разкажете ми — подкани го Дейн. — Травмата, за която споменахте, настъпи след като Глийн я отвлече, така ли?

— Да. Истински кошмар. Цяла седмица Марли бе в тежко състояние, а после в продължение наблизо два месеца не проговори. Всички, включително и тя, мислехме, че е загубила всичките си медиумни способности. — Ясните му сини очи изпитателно изгледаха Дейн. — Интересът ви към нея ме кара да предполагам, че тези способностите са се възстановили.

— Може би.

Дейн не желаеше да се ангажира с мнение.

— А, разбирам — проявявате скептицизъм. Но сте достатъчно заинтригуван от думите й, щом долетяхте да ме видите. Всичко е наред, детективе. Скептицизмът не само е очакван, но и здравословен. Бих се разтревожил за вас, ако безрезервно приемате всичко, което ви се казва. Като начало — би се отразило катастрофално на службата ви.

Дейн се намеси решително, за да върне разговора към темата.

— Относно отвличането — в една от вестникарските статии пише, че е била бита. — Положи неимоверни усилия да не си представи подробности. Беше виждал прекалено много жертви на побои и не желаеше да си представи Марли в подобно състояние. — След това не се споменава нищо за нея. Да не би нараняванията да са били така съществени…

— Не, не. Нищо подобно — прекъсна го професор Юъл. — Не омаловажавам нараняванията й, но тя се възстанови напълно доста преди да проговори отново. В нейния случай менталната травма й нанесе най-силни поражения.

— Какво точно се случи?

Професорът изглеждаше замислен.

— Какво знаете за парапсихологията?

— Как правилно да изпиша думата.

— Ясно. Значи имате информация, натрупана от телевизионни предавания и гадатели по селските панаири.

— Горе-долу е така.

— Е, забравете всичко, което си въобразявате, че знаете. Винаги съм смятал базата за доста проста: електрическа енергия. Всяко действие и всяка мисъл изисква електрическа енергия. Тази енергия може да бъде открита. Някои хора са чувствителни към ужилвания на пчели, други са чувствителни към енергията. Степените на чувствителност са различни — някои хора са слабо чувствителни, а една още по-малка група — свръхчувствителни. Не виждам защо това трябва да се преплита с разни фокуси-мокуси. Има, разбира се, шарлатани, които не биха различили медиумните способности, дори те да се изправят пред лицето им… — Професорът млъкна и погледна сконфузено. — Извинявайте. Съпругата ми твърди, че често се увличам на тази тема.

И има право, помисли си Дейн, но се усмихна.

— Разбирам. А сега — за Марли…

— Марли е изключителна. Повечето хора с някакви екстрасенсни способности ги наричат предчувствия, вътрешно чувство, майчински инстинкт — както решат. Тяхната степен на чувствителност е слаба. Други имат способност по-определено да долавят импулсите; още по-малко са чувствителните до степен, когато могат да бъдат изследвани. Но има и буквално единици, като Марли. Тя е най-чувствителният рецептор, който съм срещал. Ще ви предложа едно сравнение: повечето хора са като бипланите, по-малко — като „Чесна“-та, Марли е като голям реактивен изтребител.

— Вие сте я изследвали, разбира се.

— За бога, Марли я изследват постоянно от четиригодишна възраст! Още тогава имаше частични видения — уточни той с ласкав тон.

— Какви точно са нейните… таланти?

— Преди всичко тя е емфатична.

— Какво значи това?

— Подчертано възприемчива. Улавя емоциите на другите и то изключително силно — едно просто действие като шофирането по натоварена улица например може да предизвика желанието й да закрещи от раздразнение. От всички посоки я бомбардират всевъзможни чувства. Според едно нейно описание все едно улавя всякаква смесица от викове и писъци, с най-различна честота. Най-големият й проблем беше да се научи да ги контролира, да ги блокира, за да може самата тя да функционира нормално.

— Казахте „преди всичко“. Какво друго прави тя?

— Говорите все едно е циркаджийско животинче — отбеляза професорът разочарован.

— Не исках да я засегна. Няма да ви лъжа и да ви уверявам, че вярвам на всяка ваша дума, но ме заинтригувахте.

Мъчеше се да се изкаже по-сдържано.

— Това ще отпадне — пророкува професор Юъл с известно злорадо задоволство. — С всички ви така става, след като прекарате известно време с Марли.

— Кои са тези „всички“?

— Полицаите. Вие сте сред най-циничните хора на планетата, но накрая няма как да отречете онова, което тя е направила. Но да се върна на въпроса ви: тя е и малко ясновидка, но определено не в степента на емфатичност. Необходимо е да се съсредоточи, за да блокира способностите си да улавя чувствата — а така и не се научи да го прави съвършено — за да се съсредоточи и да използва способностите си на ясновидка.

— Искате да кажете, че предсказва какво ще се случи?

— Не. Това е прозрение.

Дейн разтърка чело — главата започваше да го боли.

— Не ми стана много ясно. Винаги съм смятал, че ясновидецът седи пред кристална топка и предсказва бъдещето.

Професор Юъл се засмя.

— Това е шарлатанин.

— Добре. Значи емфатичният човек улавя и чувства емоциите на другите.

Професорът кимна и обобщи:

— Ясновидецът усеща далечни предмети и си дава сметка за неща, които стават в отдалечени места. Прозорливите долавят неща от бъдещето. Телекинетиците местят един физически предмет само със силата на мисълта си.

— Като онези, които извиват лъжици по панаирите ли?

— Повечето от тях също са шарлатани. Типовете, огъващи лъжици, бяха отхвърлени с лека ръка. — Не казвам, че един-двама от тях не разполагат с телекинетични дадености, но в повечето случаи е само номер. Никои от екстрасенсните способности не могат да бъдат класифицирани точно, защото способностите при различните хора са различни.

— И особената смесица от таланти на Марли са я направили добра при откриване на изчезнали хора, така ли?

— М-м-м-м… Доста е забележителна в това отношение. Емфатичността й е толкова силна, че когато се концентрира върху даден човек, може да… Тя ги нарича „видения“, но съм я наблюдавал, когато те протичат и бих избрал по-силна дума. Видението може лесно да бъде прекъснато. А при нея сякаш прекъсваше съзнанието й. Това, разбира се, не ставаше. Казвам го за сравнение. Но събитието изцяло я завладяваше; до такава степен се идентифицираше с обекта, че не си даваше сметка за нищо друго наоколо. Страшно изтощително за нея, естествено. След това буквално се сриваше. Но докато се намираше във връзка, забелязваше достатъчно от заобикалящата среда, за да определи местонахождението и винаги успяваше да надмогне за известно време изтощението, за да може да съобщи подробностите на местните представители на реда.

— Какво друго стана при Арно Глийн?

Изражението върху лицето на професор Юъл се промени — сега там се четеше едновременно болка и омраза.

— Глийн беше чудовище. Педофил, садисти убиец. Предпочиташе малките момчета. Отвличаше ги, завеждаше ги на отдалечено място, гавреше се с тях ден-два, после ги убиваше. За жалост в малкото градче няма никакви тайни и когато шерифът повика Марли на помощ, новината се разнесе преди залез-слънце. На следващия ден имаше дълга статия в местния вестник — изреждаха се успехите й и кога точно пристига. Глийн я изчака. Веднага щом остана сама, я отвлече.

— Но ако е така чувствителна, както я описвате, защо не е уловила присъствието му?

— По това време вече се бе научила да блокира; при пристигане в непознат град го правеше автоматично. Това бе единственият начин да функционира. А има и толкова хора, които съвсем естествено блокират собствените си излъчвания; не е изключено Глийн да е бил от тях. Просто е бил социопат и не е чувствал нищо, което тя да долови. Никога не го е споменавала. Всъщност — винаги отказваше да се говори за това.

У Дейн се надигна грозно предчувствие.

— Изнасилил ли я е? — попита той с тих дрезгав глас.

Професорът поклати глава.

— Не е могъл.

Дейн издиша и за миг затвори очи.

— Но се е опитал. — Професорът погледна към ръцете си, а устните му се свиха. — Завел я на мястото, където държал последната си жертва. Момченцето било ужасно малтретирано. Глийн го бил вързал за леглото. Доколкото си спомням било е петгодишно. Глийн бутнал Марли на пода, съблякъл я и поискал да я изнасили. Тя обаче не била момченце и той не стигнал до нужната ерекция. При всеки несполучлив опит й нанасял удари; бесът му ставал все по-силен. Вероятно си е въобразявал, че причинявайки болка, ще се възбуди достатъчно. Но не се получило; разгневен, се насочил към детето. Убил момченцето с нож пред очите й. По тялото му — по лицето, гърдите и корема — имало двадесет и седем прободни рани. И през цялото време Марли е била свързана с детето. Тя е усетила как то умира.