Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (13)

13.

В далечината проблесна светкавица и разкри надвисналите ниско лилаво-черни облаци. Щеше пак да завали, преди утрото да настъпи. Дейн шофираше механично, разчистил съзнанието си от всякакви мисли. Не можеше да си позволи да мисли за Надин Виник, защото това щеше да го накара да види сходства с предстоящия случай, каквито не съществуват. Не биваше да мисли и за Марли, защото тогава съсредоточаването му щеше да изчезне напълно. Опита се да не си представя нищо около предстоящата сцена, да не си припомня как я описа Марли. Не биваше да бъде предубеден. Трябваше да види всичко ясно.

Все още бе достатъчно рано и уличното движение продължаваше да е относително натоварено. Нетърпелив да стигне отбивката от магистралата, застана прекалено близо до някаква камионетка. Задният капак на камионетката избра точно този миг да се отвори и за малко не удари предницата на колата му. Изруга и изостана на по-безопасно разстояние, но случилото се му помогна да откъсне съзнанието си от всичко, за което се опитваше да не мисли.

До „Кипарисови тераси“ 3311 стигна за малко повече от десет минути. Улицата бе задръстена от обичайните служебни коли и неизбежните зяпачи. Дейн слезе и с подчертан интерес огледа тълпата — търсеше лице, което би му се сторило познато. Ако един и същи тип е убил и двете жени, може да е бил и сред зяпачите пред дома на семейство Виник. Но нещо не се получи. Никой от хората не събуди някакъв спомен.

„Кипарисови тераси“ бе малко по-луксозен квартал от този на семейство Виник. Къщите не бяха по-големи, но бяха поне с десетина години по-нови. Повечето униформени полицаи стояха струпани пред вратата, където пазеше техен колега; Дейн се надяваше, че има пазач и на задната.

Фреди Браун и партньорът й Уорли — дежурните детективи през този уикенд — вече бяха пристигнали. Фреди се откъсна от групата полицаи още щом го зърна.

— Здравей, готин — поздрави тя и го хвана под ръка, спирайки го на място. — Няма закъде да бързаме. Поговори с мен за минутка.

Ако бе друг, а не Фреди, Дейн щеше да се освободи от хватката. Но ставаше въпрос за Фреди и за престъпление, по което тя работи. Не би го отвела настрана, ако нямаше основателна причина. Погледна я и вдигна въпросително вежди.

— Чух за желанието ти да те уведомят, ако бъде открита убита с нож жена — подметна тя.

Той кимна леко — надяваше се да не е раздразнена, че се намесва в неин случай. Потупа го по ръката.

— Реших, че не би го направил без дяволски добра причина и затова не допуснах никой на местопрестъплението. Смятай го за подарък за рождения си ден от мен.

— Не си допуснала никого? — повтори той изумен. — Искаш да кажеш, че никой не е влизал?

— Точно така. Полицаят, открил тялото, заслужава медал. Излязъл е веднага след като я е открил и не е пипал нищо, освен дръжката на вратата, а после отцепил района. Това вероятно е най-чистият терен, на който някога ще попаднеш. Иван вече пътува насам.

— Ще го изчакаме — реши Дейн. — Благодаря ти, Фреди. Полицаят как е открил тялото?

Тя се загледа в бележките си.

— Името на жертвата е Жаклин Шийте; разведена, без деца. Бившият й съпруг живее в Минесота. Работила е като старша секретарка в голяма адвокатска кантора и е била доста добра. Имала среща с приятелка за вечеря — също старша секретарка от фирмата. Когато не се явила, приятелката й позвънила, но никой не отговорил. Шийте по принцип била изключително точна, а напоследък имала някакъв здравословен проблем, затова приятелката се разтревожила. Дошла с колата си тук да провери какво става. Колата на Шийте е в гаража, лампата свети, телевизорът гърми с всичка сила, но никой не й отваря. Отишла в съседска къща и набрала 911. Патрулиращите полицаи Чарлс Марбак и Пери Палмър били наблизо и пристигнали преди изпратения екип. Затропали по вратите, но никой не се обадил. Офицер Марбак насилил предната врата, видял жертвата още с влизането и веднага отстъпил. — Тя затвори бележника. — Името на приятелката е Елизабет Клайн. В момента седи в полицейската кола отпред. Зърнала е тялото за миг и е направо разтърсена.

Още една кола се появи и се присъедини към насъбралите се. Дейн погледна и разпозна Трамел. И Фреди стори същото, после погледна Дейн кисело.

— А сега имаш ли нещо против ти да ми кажеш какво става?

— Искаме да видим дали има сходство със случая Виник — отвърна той тихо. — Опасяваме се, че става въпрос за един и същ извършител.

Очите й се разтвориха широко и върху обсипаното й с лунички лице се изписа ужас, когато асимилира чутото.

— По дяволите — промълви тя под нос. — Дори денят от седмицата е същият.

— Не мисли, че не го забелязах.

Направо си представяше крещящите заглавия в пресата.

Трамел пристъпи към тях бляскав в кремавите си ленени панталони и небесносиня копринена риза. Косите му бяха идеално сресани, екзотичното му лице — наскоро обръснато и не се забелязваше и най-малка драскотинка. Дейн се запита как ли успява да го постигне.

Съобщи на Трамел за случилото се до момента. Фреди попита:

— Искате ли да поговорите с приятелката?

Дейн поклати глава.

— Случаят е твой. Ние искаме само да огледаме местопрестъплението.

— Нали знаете, че може и да не дочакате Иван?

— Знам, но искам да влезе колкото е възможно по на чисто.

— Готова съм да се обзаложа, че никога няма да получи толкова чист терен.

Тя потупа и двамата по лицата с майчинския си маниер и се върна към групата полицаи.

— Това тук е къща — отбеляза Трамел ненужно. — Няма кипарисово дърво, но адресът е „Кипарисови тераси“. Значи сме били на вярна следа. Ще бъде интересно да се види дали телевизорът е от широкоекранните модели, на поставка.

Дейн напъха ръце в джобовете.

— А ние имаме ли някакви съмнения?

— Аз — не.

— Нито пък аз. Дяволска работа.

— Звъннах на лейтенанта. Всеки момент ще дойде.

Иван Шафър пристигна с лабораторната кола. Измъкна дългото си слабо тяло иззад волана. Дейн и Трамел тръгнаха да го посрещнат.

Иван не беше в добро настроение. Погледна ги навъсено.

— Не разбирам защо лично трябва да се занимавам с този случай. Дежурните ми хора се съвсем кадърни. Защо Фреди настоя аз да дойда?

Очевидно Фреди бе усетила нещо необичайно в цялата тази история. Бог да я благослови. Дейн се запита дали съпругът й ще му счупи носа, ако я целуне.

— Този е специален — обясни той на Иван и му помогна да разтовари оборудването си. — Първо — местопрестъплението е недокоснато. Ти ще влезеш пръв.

Иван се спря на място.

— Будалкаш ме. — Очите му засияха. — Такива неща просто не се случват.

— Но този път се случиха. Не очаквай да се повтори през живота ти.

— На какво ти приличам — на оптимист ли? Добре. А какво е второ?

Трамел спокойно изучаваше мърморещите помежду си зяпачи.

— Второто е, че според нас го е извършил същият, който е убил Надин Виник.

— Господи. — Иван въздъхна и поклати глава. — Господи, ще ми се да не ми го бяхте казали. Очертава се като тежък случай, но вие вероятно вече го знаете.

— Минавало ни е през ума. Това ли са всичките ти неща?

— Да. Добре — да видим с какво разполагаме.

Дейн повика офицер Марбак да влезе заедно с тях. Патрулиращ полицай, свършил такава добра работа, заслужава да бъде включен. Марбак бе млад, наскоро приключил обучението си, и блед под загара на лицето. Но се държа овладяно, докато им описваше действията си — дори им съобщи приблизително на какво разстояние от вратата се намира тялото.

— Тялото вижда ли се от улицата, когато отворим вратата? — попита Фреди, присъединила се заедно с Уорли към тях.

Марбак поклати глава.

— Има малко антре, а всекидневната е вдясно. Бях направил една крачка навътре, преди да я видя.

— Добре. Иван, ти си.

Иван отвори вратата и влезе. Останалите го последваха, но спряха в антрето и затвориха вратата след себе си. На екрана на телевизора, включен на канал, който излъчва само филми, в момента течеше филм с Фред и Джинджър. Звукът беше прекалено висок, сякаш Жаклин Шийте е имала проблеми със слуха. Или това, или звукът е бил усилен, за да заглуши писъците й. Иван натисна копчето и екранът почерня, като изпълни стаята с блажена тишина. Дейн и Трамел, застанали в антрето, погледнаха телевизора — беше широкоекранен, много модерен, на поставка.

Нито единият, нито другият каза нещо. Иван мълчаливо започна ритуала по събиране.

От мястото, където стояха, се виждаше само горната половина на тялото. Беше гола и трупът й все едно бе разкъсан от диво животно. Локва кръв напълно заобикаляше дивана; имаше кръв по стените и по килима. Дейн неволно си спомни странната фраза, която Марли използва: около и около черницата. Но не е ставало въпрос за дърво, а за дивана. Защо бе произнесла тези думи? Да не са били нещо, което убиецът да е изрекъл или да си е помислил? Нима негодникът е бил развеселен от борбата на Жаклин Шийте да спаси живота си и му е хрумнало това стихче от детската песен?

Вратата зад него се отвори и лейтенант Бонес влезе. Погледна към съсирената кръв и пребледня.

— Господи…

Предишното местопрестъпление бе по-отвратително, но те бяха решили, че е само за себе си, несвързано с друго. Този път обаче не смятаха вече така. Сега го разглеждаха като творение на луд, който ще продължи да постъпва така; луд, който няма да спре да убива невинни жени и да разбива живота на семействата и на приятелите им, докато не успеят да го спрат. А знаеха, че шансовете не са на тяхна страна; серийните убийци са ужасно трудни за задържане.

Но този път, помисли си Дейн мрачно, те разполагат с нещо, за което убиецът не се досеща. Разполагаха с Марли.

Уорли предложи:

— Дейн, огледайте се наоколо с Трамел. Знаете какво търсите.

— Именно затова вие с Фреди го направете — отвърна Трамел. Мислите му бяха потекли в същата посока, като тези на Дейн, но това почти винаги им се случваше. — После ще ни кажете какво сте открили и чак тогава ще погледнем ние.

Уорли кимна. Той и Фреди започнаха бързо методичното оглеждане на къщата. Иван извика екипа по вземане на отпечатъци и те започнаха да посипват всички твърди повърхности с черен прах. Скоро къщата се претъпка с хора — повечето просто стояха, малцина работеха. Накрая поставиха тялото на Жаклин Шийте в торба и го изнесоха. Дейн дочуваше шума от гласовете на репортерите отвън, виждаше блясъка на телевизионните прожектори. Няма да успеят да държат нещата потулени още дълго, но прецени, че втори случай на убийство с нож в рамките на една седмица едва ли ще възбуди духовете. Ако се стигне до трето обаче, никой уважаващ себе си репортер няма да го приеме просто за съвпадение. Дори между отделните случаи да няма много сходства, ще се събуди достатъчно интерес, за да се вдигне адска врява.

Бонес дръпна Дейн и Трамел настрана.

— Ако изглежда, че го е извършил същият…

— Същият е — прекъсна го Дейн.

— Всичко е точно, както го описа Марли — добави Трамел. — Дори какъв вид е телевизорът.

— Има ли начин да е знаела предварително? Добре, де, добре… — Бонес вдигна безпомощно ръце. — Съзнавам, че именно аз първоначално допуснах възможността тя да ни помогне, а вие двамата я взехте за съучастничка. Но се налага да задам този въпрос.

— Не — отвърна Дейн. — Установихме, че няма начин да е присъствала на първото местопрестъпление, а снощи бях при нея. Обади ми се, когато видението започна и отидох направо в дома й.

— Добре. Искам да се съберем в кабинета ми утре сутринта в десет. Ще видим с какво вече разполагаме, ще чуем, ако Иван е открил нещо, ще сформираме екип за действие. Ще се обадя на шефа и той ще реши кога и колко да се каже на градската управа.

— Надявам се да реши да поизчака — отбеляза Дейн. — Информацията изтича от сградата на градската управа като през решето.

Бонес изглеждаше нещастен.

— Това не е нещо, за което той може да мълчи. Ще му струва службата, ако историята се появи в медиите, а той не е информирал началниците.

— Тогава се опитай да ни издействаш поне два дни. И двете убийства са извършени в петък вечер или рано в събота сутринта; при такъв модел онзи тип няма да нападне поне още седмица. Колкото по-дълго работим, без той да подозира, че го дебнем, толкова по-големи са шансовете ни да го заловим.

— Ще поговоря с шефа — бе всичко, което Бонес обеща.

Дейн всъщност не бе очаквал нещо повече.

Уорли и Фреди дойдоха при тях.

— Убийството е извършено с кухненски нож, вероятно собственост на жертвата — докладва Уорли. — Прилича на останалите в кухнята. Влязъл е през прозореца на стаята за гости, като е срязал мрежата.

— Снощи валя — отбеляза Дейн. — Имаше ли отпечатъци от стъпки под прозореца?

Фреди поклати глава.

— Нищо. Бил е изключително внимателен.

— Или е проникнал, преди да започне да вали и е изчакал в спалнята — предположи Трамел.

Идеята накара Фреди да пребледнее.

— Господи, тръпки ме побиват, като си помисля, че е прекарал часове наред заедно с нея в къщата и тя не е подозирала.

— А какво ще кажете за после? — попита офицер Марбак. Леко поруменя, когато всички се извърнаха към него. — Имам предвид — сигурно е валяло, когато е тръгвал. Няма ли вероятност тогава да е оставил отпечатъци?

— Само ако е излязъл по същия път, по който е влязъл — отвърна Дейн. — А няма причина да постъпи така. Сигурно е излязъл през входната врата, което го е направило и по-малко подозрителен, ако някой случайно го е мярнал, в което се съмнявам. Тротоарът, а и алеята са от бетон; никакви отпечатъци.

— Очевидно е била облечена в пижама при нападението — продължи Фреди, поглеждайки към записките си. — Открихме пижама с кръв, пусната в коша за пране. Взимаме проба от кръвта, за да сме сигурни, че е на жертвата.

— А съпруг или гадже? — намеси се Бонес.

— Нищо. Според приятелката й отвън има бивш съпруг, който живее в Минесота, но са разведени от двадесет години и оттогава Шийте няма връзка с него. В момента няма и приятел. Хайде, момчета, бъдете откровени: прилича ли на онзи тип, който е убил и Виник?

— Опасявам се, че да — отвърна Дейн. — Шийте ходила ли е често по заведения, гимнастически салони, места, където да е била в контакт с много мъже?

— Не знаем. Не бяхме стигнали чак дотам при разпита на приятелката, когато вие се появихте. Защо не поговорите с нея, докато ние приключим тук? И без това после ще сверяваме бележките си — предложи Уорли.

От тона му личеше, че с радост би прехвърлил цялото разследване на Дейн и Трамел.

Ниска стена от циментови блокове, по два един върху друг, опасваха открития гараж. Елизабет Клайн седеше сгушена върху стената и гледаше невиждащо сновящите наоколо полицаи. Беше висока стройна блондинка, с късо подстригани коси и дълги обици, които опираха почти в раменете й. Независимо от обиците, не бе облечена официално. Носеше сандали, жълт клин и дълга бяла туника с жълто лилав папагал отпред. По ръцете имаше няколко пръстена, забеляза Дейн, но не и венчална халка.

Седна до нея на оградата, а Трамел, както винаги, предпочете място по-настрана — облегна се небрежно върху колата на Шийте на метър от тях.

— Вие ли сте Елизабет Клайн? — попита Дейн, за да е сигурен.

Погледна го леко сепнато, сякаш не бе забелязала, че е седнал до нея.

— Да. Вие кой сте?

— Детектив Холистър. — Посочи Трамел. — А това е детектив Трамел.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна тя възпитано, но после в очите й се появи ужас. — Господи, как мога да говоря така? Не ми е приятно да се запознаем. Вие сте тук заради Жаки…

— Да, мадам. Съжалявам. Знам какъв шок е за вас. Имате ли нещо против да ни отговорите на още няколко въпроса?

— Вече разговарях с другите двама детективи.

— Знам, мадам. Но се сетихме за някои неща и всичко, което ни кажете, ще ни помогне да открием убиеца й.

Тя с мъка си пое въздух. Потрепери и обгърна раменете си с ръце. Нощта бе топла и задушна, но шокът й влияеше. Дейн не беше със сако, което да метне върху раменете й, затова помоли минаващ наблизо полицай да донесе одеяло. След няколко минути се появи одеялото и той го метна на гърба й.

— Благодаря — промълви тя и се сгуши в гънките.

— Няма за какво.

Инстинктите му го караха да я прегърне и да се опита да я утеши, но се чувстваше смутен и се задоволи само да я потупа нежно по ръката. Единствената жена, която бе в състояние да държи вече в прегръдките си, бе Марли. Някак, след като я облада, се отдалечи завинаги от останалите създания от нежния пол. Стана му неловко от новопоявилата се промяна в него, но изтласка тази мисъл от съзнанието си, за да я анализира по-късно, когато има време.

— Казали сте на детектив Браун, че в момента госпожа Шийте няма приятел. Разделила ли се е наскоро с някого, или да е имала някоя и друга случайна среща?

Тя поклати глава.

— Не.

— Никой ли? Нямала ли е някакъв постоянен приятел след развода?

Елизабет се стегна достатъчно, за да вдигне глава и да му се усмихне плахо, но смразяващо.

— Разбира се. — Изрече думата с доста горчивина. — Имаше дванадесет годишна връзка с един от адвокатите във фирмата. Обеща й, че ще се оженят, когато се разведе, но моментът не бил подходящ, докато изгражда кариерата си. После моментът стана подходящ, той се разведе и моментално се ожени за двадесет и три годишна красива глупачка. Жаки бе покрусена, но прекалено отдавна работеше за фирмата и не можеше да си позволи да започне наново. Той желаеше връзката им да продължи, но тя скъса. Доста дискретно. Той поне не се захвана със задачата да я уволнят, но и всъщност нямаше причина да го направи. Връзката им не бе тайна. Всички в службата знаеха за нея.

— Кога стана това?

— Чакайте да помисля. Някъде преди четири години.

— С кого е излизала от тогава?

— Не знам да е излизала с някого. Вероятно един-два пъти, веднага след като връзката приключи, но със сигурност знам, че не е излизала с никого от година. Появиха й се здравословни проблеми и нямаше сили за срещи. Вечеряхме заедно веднъж седмично или на две седмици. Това й помагаше да поддържа настроението си.

— Какъв вид здравословни проблеми?

— Няколко неща. Преди около година й извадиха матката. Получи язва, високо кръвно налягане. Нищо фатално, но като че ли всичко се струпа наведнъж и това я депресираше. Напоследък припадала на два-три пъти. Затова се разтревожих толкова, когато не се появи в ресторанта навреме.

Бяха попаднали на глуха линия при търсенето на бивше гадже, но пък и Дейн всъщност не бе очаквал друго. Просто покриваше всички възможни сфери.

— Споменавала ли е за някого, когото е срещнала наскоро? Да не се е скарала с някого или да е споделила, че някой я преследва?

Елизабет поклати глава.

— Не, Жаки бе много уравновесена, разбираше се с всички. Дори не избухна, когато Дейвид се ожени за кукличката си. Всъщност най-близкото до това да се нервира напоследък бе, когато новата й копринена блуза се разпрала по шевовете още при първото пране. Жаки обожаваше дрехите и бе доста придирчива към тях.

— Посещаваше ли редовно някое място, където просто е могла да срещне някого?

— Не се сещам за друго такова място, освен за бакалницата.

— Всеки следва някаква рутина — настоя Дейн. Трябваше да открият как убиецът подбира жертвите си. Надин Виник и Жаклин Шийте са имали нещо общо помежду си. Нещо, което е привлякло вниманието на убиеца. Живели са в различни квартали, значи ставаше дума за нещо друго и да напипа това „друго“ бе жизненоважно. — Редовно ли си правеше косата, посещавала ли е библиотеката? За такива неща питам.

— Жаки имаше изумителна червена коса. Подрязваше я на всеки две седмици в малък салон до службата. „Хеърпорт“, а името на фризьорката е Кати, май. Може би Катлин или Катрин. Нещо такова. Библиотека ли? Не. Жаки не четеше много. Обожаваше филмите. Взимаше под наем доста касети.

— Откъде ги вземаше?

— От щанда в супермаркета. Твърдеше, че имат хубав избор от видеокасети, а и така си спестявала време и не се налагало да се отбива на още едно място.

— В кой супермаркет пазаруваше?

— „Филипс“, на около километър от тук.

Местен магазин, а не такъв, от който и Надин Виник би пазарувала. Но Дейн си записваше всичко. Нямаше да знаят с какво точно разполагат, докато не сравнят всеки детайл със случая Виник.

— Ами вие? — попита той. — Омъжена ли сте?

— Вдовица съм. От преди седем години. Жаки ми помогна в труден период и именно тогава станахме близки приятелки. Преди това бяхме дружелюбни, тъй като, нали разбирате, работехме на едно и също място от дълго време, но именно след това я опознах по-добре. Тя беше… наистина добра приятелка.

Сълзи се стекоха по бузите на Елизабет.

Дейн я потупа по ръката още веднъж, като отчете, но пренебрегна озадачения поглед на Трамел. Трамел въобще не си отвори устата и остави Дейн да зададе всичките въпроси. От време на време постъпваше така, когато поради някаква причина решаваше, че Дейн ще измъкне по-подходящите отговори.

— Съжалявам — изхлипа Елизабет, все така обляна в сълзи. — Съзнавам, че не ви помогнах особено.

— Напротив — увери я Дейн. — Помогнахте ни да елиминираме някои посоки и сега знаем върху какво да се концентрираме, а не да губим време по погрешни следи.

Като цяло това бе лъжа. Единственото, с което разполагаха, бяха все погрешни следи. Но тя имаше потребност от цялата утеха, която би могла да получи — независимо дали е лъжа или не.

— Нужно ли е да идвам в участъка, или нещо подобно? Странно — заяви тя, избърса очи и патетично се опита да се усмихне. — Знам как действа законът накрая, в съда, но не и какво се прави преди това.

— Не, не се налага да идвате в участъка — увери я той спокойно. — Детектив Браун взе ли адреса и телефонния ви номер?

— Да, мисля. Да. Спомням си, че й ги дадох.

— Тогава няма причина да не се приберете, ако желаете. Искате ли някой да ви откара? Или да повикам някого — приятел или роднина — да прекара с вас нощта?

Тя се огледа безпомощно наоколо.

— Не мога да оставя колата си тук.

— Ако желаете някой да ви откара, ще извикам полицай да шофира вашата кола, а друг да го последва със служебна, за да го върне. Става ли?

Но тя изглежда не бе в състояние да вземе решение, все още прекалено замаяна и потресена, за да разсъждава трезво. Дейн взе решението вместо нея, изправи я на крака, извика полицай и нареди да я откара вкъщи, като я инструктира да звънне на приятелка или съседка да прекара нощта при нея. Тя кимна прилежно, като дете, което си записва задачите за домашно.

— Моя племенница живее наблизо — обяви тя. — Ще й се обадя.

Погледна го, сякаш чакаше разрешение да звънне на племенницата си, вместо на приятелка. Той я потупа по ръката, за да я увери колко е добре това и я изпрати с полицая, който бе схванал по поведението на Дейн какво се иска от него и я пое под грижите си така нежно, като че бе изгубило се момиченце.

Когато Дейн се обърна, Трамел все още гледаше загадъчно като котка.

— Какво? — попита Дейн начумерено.

Трамел вдигна вежди.

— Нищо не съм казал.

— Но мислиш нещо. Имаше самодоволно изражение.

Обичаше този човек като роден брат, но Бог му бе свидетел, че понякога на Дейн му идеше да цапардоса привлекателното му лице. Ала когато Трамел бе в подобно настроение, никой не бе в състояние да изкопчи информация от него. Дейн се замисли дали да не го почерпи две бири, за да развърже езика му, но се отказа. Ще запази бирата за специален случай.

Не им оставаше друго, освен да помогнат на Фреди и Уорли да досъберат уликите: да проверят дали е прибран боклукът, за да бъде проверен по-късно, да претърсят къщата за лични неща като дневник, телефонно и адресно тефтерче, застрахователни полици. След смъртта си Жаки Шийте щеше да загуби цялото си уединение. Щяха да претърсят дрешниците й, чекмеджетата, в издирване на онова дребно съвпадение, което я свързваше с Надин Виник. Онова, което е било общо между двете жени, бе ключът към разкриването на убиеца. Ако клетият Ансел Виник не се бе самоубил, вероятно би им помогнал да уловят издайническата критична брънка и сигурно щеше да намери причина да продължи да живее, като помага за залавянето на убиеца на съпругата си.

Иван беше отнесъл намерените оскъдни следи обратно в лабораторията, за да ги изследват; съдебният лекар разполагаше с тялото на Жаклин Шийте, но едва ли щяха да добавят нещо ново, освен приблизителния час на настъпването на смъртта. Можеха да му спестят труда и времето. Дейн знаеше часа, защото Марли му се обади.

Грижите бяха прибавили нови бръчки по лицето на лейтенанта, докато той мрачно оглеждаше тебеширения контур, където бе лежала Шийте.

— Всички да сте в кабинета ми утре в десет — нареди той. — А сега се прибирайте да поспите.

Дейн погледна часовника си. Беше почти един и изведнъж си даде сметка, че и предишната нощ не бе спал особено много.

— При Марли ли ще отидеш? — попита Трамел.

Господи, как му се искаше. Страшно му се искаше.

— Не. Няма да я безпокоя — отвърна той. — Нужно й е да се наспи.

— Така ли мислиш?

Сети се как изглеждаше, когато я остави: втрещеното изражение на изопнатото й лице. Даде си сметка, че дори не я целуна. Мислите му бяха вече заети с убийството и напълно бе изключил Марли. Просто я люби, откъсна се от топлото й тяло, за да отговори на иззвъняването на пейджъра и изчезна, без да я целуне.

— По дяволите — промърмори той уморено.

Трамел се обади:

— Ще се видим сутринта — и влезе в колата си.

Грейс Рог вероятно още го чака, помисли си Дейн. Нали и тя е ченге? Разбрала е, че му се налага да тръгне веднага.

Но Марли не е ченге. Тя е жена, прекарала прекалено самотно целия си живот; жена, преживяла достатъчно болка за десет живота. Беше силна; невероятно силна. Не се бе пропукала, но белезите си личаха; и физически, и душевни. Нужно й е било силно самообладание и смелост, за да му позволи да я люби, а той какво направи? Първият им път заедно, а той го бе превърнал в чукай-и-бягай. Дори не й благодари.

Ако можеше да го достигне, бе готов да ритне собствения си задник.

Нямаше да е заспала. Ще седи на дивана, неподвижна и смълчана, и ще чака връщането му. Не може да я пощади, като не й казва какво е станало, защото тя знаеше повече от него. Тя е очевидец, вътре в убиеца, и бе наблюдавала през неговите очи, докато онзи настървено бе нанасял ударите си.

Дейн караше бързо — сега уличното движение бе по-слабо. Започна да вали, защото бавно придвижващата се буря най-после бе стигнала до града. Имаше чувството, че петъчната вечер, когато бе бързал към Марли, отново се повтаря.

Както очакваше, във всекидневната светеше когато зави по алеята и загаси мотора. Преди още да слезе от колата, тя отвори входната врата и застана на прага; силуетът й се очертаваше на фона на светлината. Чакаше го.

Все още беше облечена в тънката роба и той различи очертанието на тялото й под фината материя. Затича се под дъжда и наведнъж взе двете стъпала на верандата. Тя не каза нищо, само отстъпи, за да му направи път да влезе. Не се налагаше да пита какво са открили, защото знаеше.

Беше уморена, лицето й бе изопнато, а под очите имаше черни кръгове. В тези очи се четеше изтощение несравнимо по-голямо от физическото; лекото усещане за отчужденост отново я бе обгърнало.

Възнамеряваше да й предложи утеха, стига тя да приеме. Възнамеряваше да се грижи за нея, да й осигури оздравителното безсъзнание на съня. Тя можеше да се отпусне, ако съзнаваше, че е в безопасност. Възнамеряваше да я държи в обятията си цялата нощ и да й предложи примитивната животинска утеха на близостта си.

Това възнамеряваше да направи. Но когато застанаха мълчаливи един срещу друг, а дъждът отвън следваше внезапното учестено пулсиране на сърцето му, той забрави всичките си благородни пориви. Само преди няколко часа я облада и я направи своя физически, но ги прекъснаха. Сексуалният акт приключи, но не бяха стигнали до сливане на плътта. Истинската интимност не се състоеше в проникването и оргазма, а в спокойното време след това, в дребните начини, по които два живота се преплитат. А той остави това недовършено и инстинктите му бяха прекалено силни и сигурни, за да ги пренебрегне.

Затвори вратата и я заключи, без за миг да откъсва поглед от нея. После, без да бърза, я взе на ръце и я отнесе в спалнята, като по пътя спря само колкото да загаси лампата.

От нея не се чуха гневни упреци, не прояви никаква съпротива. Лежеше неподвижно върху леглото, където я положи и го изчака да се съблече нетърпеливо. Свали робата й за втори път тази вечер. Голото й тяло неясно проблесна в тъмнината. Усети вкусната й мекота под себе си, как бедрата й се отварят, за да го приемат. Обрамчи лицето й с ръце и я целуна бавно и жадно, докато напираше, търсеше влажния й отвор, за да потъне в него. Горещината й го обгърна и членът му набъбна така, че простена с устни, прилепнали към нейните.

— Накарай ме да забравя — помоли тя шепнешком. Проникна още по-дълбоко в нея и я взе в обятията си, когато тялото й се изви под неговото, за да й помогне да се нагласи към неговото. Тя тихо простена, а щръкналите зърна на гърдите й го боднаха в гръдния кош.

Притежаваше умението да й даде единствено забравата, породена от страстта, да изпълни сетивата й, да й достави наслада с тялото си. Беше безсилен да направи така, че нощта да изчезне, но можеше да превърне тъмнината в тяхното лично убежище; да се отдаде на раздиращата го страст и да е сигурен, че тя го следва този път, а после, когато лежат в топлата тишина, ще я прегърне така, че през цялата нощ да усеща топлината му и стабилното биене на сърцето му, за да знае, че не е сама.