Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (4)

4.

— По дяволите, Холистър! — изръмжа Бонес. — Защо се държа като задник? Жената дойде тук да ни помогне, за бога. Каза ни страхотни неща…

— Глупости — никак не са страхотни! — прекъсна го Дейн, обзет вътрешно от гняв, макар сега поне половината да бе насочен срещу самия него. — Ако не го е извършила, най-малкото е била там по време на убийството. Или го е извършила, или е съучастничка и ни предизвиква да я заловим, като ни пробутва налудничавия си разказ на медиум.

— Знаеше неща, които никой освен, убиеца или убийците, не може да знае — отбеляза Трамел. — По дяволите, всички сме чували какви глупости говорят така наречените медиуми, когато описват така наречените си видения. „Виждам буквата «с» — изимитира той подигравателно. — Нещо свързано с буквата «с» е… И е мокро… Да, да. Определено имам усещане за мокро. Тялото е близо до вода“.

— Което свежда нещата до територията на целия шибан щат — завърши Дейн. — Тя не ни описваше видение на медиум. Тя говореше като очевидец на престъплението. Тази жена е била там, когато е станало и току-що оглави моя списък от заподозрени.

— Не е могла да го извърши — възрази Бонес, видимо разочарован.

— Сама — не — съгласи се Дейн. — Не е достатъчно силна.

— Определено трябва да проверим тази жена — отбеляза Трамел.

Лейтенантът въздъхна.

— Знам, че смятате идеята за глупава, но медиуми наистина са помагали да се разрешат някои случаи, по които съм работил.

Дейн изсумтя.

— Според мен медиумите са си чисти психари.

— Добре, добре. — Бонес продължаваше да изглежда нещастен и им направи знак с ръка да си вървят. — Вижте какво ще откриете за нея.

Трамел го следваше по петите докато вървяха към бюрата си.

— Какво, по дяволите, ти стана? — промърмори той зад гърба на Дейн.

— Какво? Нима искаш да кажеш, че трябваше да се престоря, че й вярвам?

— Не. Искам да кажа, че така се надърви, че оная ти работа стърчеше като кол и беше застанал толкова близо, сякаш се готвеше да й го забучиш в корема — сряза го Трамел.

Дейн се извърна и изгледа партньора си свирепо, но не му хрумна никакво оправдание. Представа нямаше какво се случи, но от мига, когато тя извърна тъмносините си очи към него, наистина силно се възбуди. Слабините още го боляха.

— Наистина нямам представа — призна той.

— Ако толкова ти се иска, партньоре, по-добре да си задоволен следващия път, когато си близо до нея. Или дамата е много веща при боравенето с нож, или дружи с някой, който е вещ. Не бих желал части от моето тяло да стърчат и така да привлекат вниманието й.

— Престани да се тревожиш за сексуалния ми живот — посъветва го Дейн мрачно. — Трябва да открием всичко за Марли Кийн.

 

 

Никога досега не се бе ядосвала. Марли бе свикнала със смесицата от недоверие и присмех, но винаги бе изпитвала отчаяна потребност да накара хората да й повярват, да ги убеди, че е в състояние да помогне, че говори истината. Не изпитваше никаква подобна потребност, когато ставаше въпрос за детектив Холистър. Хич не й пукаше какво си мисли онзи неандерталец, ако се приеме, че е способен на подобна висша човешка дейност.

Дали имаше връзка с ожесточената й принципна съпротива да се яви в участъка, понеже предвиждаше как това напълно ще разбърка грижливо изградения й живот? Или просто се бе променила? Ала когато той така обидно демонстрира своята незаинтересованост, тя изпита гняв. Естествено, че нямаше да стои там и да го моли да й повярва. И без това закъсняваше за работа, по дяволите, и макар да бе предупредила в службата, й стана неприятно, че си даде толкова много труд за нищо. Подложи се на изпитанието отново да разкаже какво е преживяла, а онзи снажен мерзавец го нарече глупости!

Пробиваше си път през натоварения трафик с резки движения и само с усилие на волята си наложи да се успокои, преди да предизвика катастрофа. И преди се бе сблъсквала с мерзавци. Многократно. Той не представляваше нещо ново за нея, ако изключим начина, по който я приближи и се опита да я сплаши с едрата си физика. Цялата се напрегна, за да издържи погледа му, да изтърпи близкото му присъствие. Използва своята мъжественост като оръжие; съзнаваше, че всяка жена ще се почувства заплашена от непознат мъж, надвиснал така над нея, особено ако прилича на човек, издялан от дърво, който яде пирони за закуска. В рутинната игра на доброто и лошото ченге неговият вид автоматично му определяше ролята на лошото ченге. Никой, който проявява здрав разум, не би очаквал снизхождение или загриженост от този мъж.

Тя за малко да се паникьоса, когато той се приближи така близо. В съзнанието си продължаваше да усеща излъчваната от тялото му топлина, която изпълваше тясното пространство помежду им. Гневно се запита дали щеше да постъпи така, ако тя бе мъж. Инстинктите й отговориха отрицателно. Това е тактика, която мъжете прилагат единствено спрямо жените: заплахата от докосване. Странно, че нещо така просто, може да е и толкова плашещо.

Потрепери. Нямаше да понесе, ако я бе докоснал. Щеше да се отдръпне като пълна страхливка.

Не стига, че закъсня, но се оказа и трудно да намери място за паркиране при банката, където работеше. Наложи се да обиколи квартала три пъти, преди някакъв клиент да освободи място, което тя зае, преди друг да се намъкне там. Остана в колата няколко минути, вдишваше дълбоко и се опитваше някак да се успокои. Загледа се в сградата на банката и изпита утеха от нейната солидност. Службата й в счетоводството бе хубава, безопасна и безстрастна. Нарочно я избра, когато се премести тук. Цифрите не бомбардират мислите и чувствата й, не изискват нищо от нея. Същността им никога не се променя; нулата винаги си е нула. От нея се изискваше само да ги подрежда в колони, да ги въвежда в компютъра и да следи кредитите и дебитите. Цифрите винаги са спретнати, а не те объркват като човешките същества.

Пък и се чувстваше добре да се издържа сама, въпреки че не се налагаше. Малката къща, която превърна в свой дом, бе купена за нея, когато тя реши, че иска да живее във Флорида — в противоположния край на страната от щата Вашингтон. При желание от нейна страна доктор Юъл щеше да уреди всеки месец да й изпращат чек; тя обаче отказа. Предпочете да стъпи сама на краката си, без подкрепата на всички там системи на Асоциацията. Дори сега бе достатъчно просто да вдигне телефона и да заяви на доктор Юъл, че има нужда от помощ и той щеше да й я осигури. Макар да не бе виновен — никой не носеше вина — доктор Юъл все още изпитваше угризения за онова, което се случи преди шест години.

Въздъхна. Плащаха й на час. Всяка минута, която прекарваше тук, щеше да бъде отразена в заплащането. Решително изхвърли детектив Холистър от съзнанието си и излезе от колата.

 

 

— Е, кукло, откри ли нещо интересно?

Детектив Фредерика Браун — тук всички я наричаха само „Фреди“ — погали Дейн по главата, докато минаваше зад стола му. Високата, стройна, миловидна, невзрачна жена, обикновено бе весела и забавна, сякаш приканваше и другите да се усмихват. По принцип е трудно за жена да е ченге, особено детектив, но Фреди добре се справяше. Беше щастливо омъжена за училищен треньор по футбол, изключително едър, с вид на човек, готов да разкъса всеки, разстроил и най-малко Фреди. Фреди имаше обичая да се отнася към останалите детективи като че ли са тийнейджъри от отбора на съпруга й, с непринудена смесица от флирт и майчинска грижа.

Дейн я изгледа намръщено.

— Случаят трябваше да е твой. През уикенда ни се падаше почивка.

— Съжалявам — отвърна тя игриво и се усмихна за поздрав на Трамел, когато той вдигна поглед от телефона, чиято слушалка не се бе отделяла от ухото му почти цялата сутрин.

— Как е абсцесът? — попита Дейн.

— По-добре. Натъпкана съм с антибиотици и обезболяващи. Сега ще ми чистят канала.

— Лоша работа — отбеляза той с искрено съчувствие.

— Ще го преживея, но ще се наложи само Уорли да шофира, докато гълтам тези неща. — Уорли бе партньорът й. — Може ли да ви помогнем с нещо? Да проверим някои предположения? Имаме си работа, разбира се, но чух, че гледката в събота сутринта сякаш е била извадена от филм на ужасите.

— Не беше красива.

Меко казано. Фреди го погали отново, този път по рамото, и се отдалечи, за да си гледа работата. Дейн също се съсредоточи в своята.

Детективската работа като цяло е отегчителна; свързана е с доста телефонни разговори, преглед на документи или разговори с хора лице в лице. Дейн посвети последните няколко часа на първите две занимания. Трамел обикновено се справяше с тази част от задълженията им по-добре от него, защото бе по-търпелив, но този път Дейн си наложи с мрачна решителност да я свърши сам. Трагедията с Надин Виник не биваше да се случва на никого, но наистина се вкисна, когато Марли Кийн само дето не му натри носа с онова, което знаеше.

— Докопа ли се вече до нещо? — попита Трамел с неприкрито раздразнение, докато затваряше телефона. — Аз не открих нищо нито в пицарията, нито при кабелната компания. Цялата улица е имала проблем с кабела и поправката е извършена по линията на една пряка от дома на Виник. А пицата е била доставена от шестнадесетгодишно момиче. Самият господин Виник я е получил и платил. Нищо в тази посока.

— И при мен нищо — промърмори Дейн. — Засега.

Марли Кийн никога не е била арестувана, дори не е била глобявана за неправилно паркиране, доколкото успя да констатира. Не се остави това да го обезкуражи. Защо например „Марли Кийн“ да не е псевдоним? Тогава все някога ще попадне на необходимата му информация. Хората могат да бъдат засечени по номерата на социалните застраховки, по данъчните декларации, по редица начини. Знаеше къде работи и каква кола кара. Вече разпрати различни искания — най-напред списък на телефонните й разговори. Когато свърши с нея, ще знае дори номера на сутиена й.

Готов бе да се обзаложи, че още сега е в състояние да го определи. Най-вероятно С. Първоначално не допускаше чашката да е по-голяма от размер В, но монашеската бяла блуза го бе подвела. Едва после забеляза приятната закръгленост…

По дяволите! Трябва да престане да мисли за секс; поне по отношение на нея. Всеки път, когато си припомняше как тя разказа зловещата мрачна история, само дето не се задавяше от гняв. Надин Виник бе преживяла неописуем ад, преди да умре, а Марли Кийн, ако това бе истинското й име, се опита да го превърне в представление. Няма да се изненада, ако местните медии се заинтересуват дали има истина в слуха, че полицията в Орландо работи с медиум, за да открие убиеца. Ако по независимо каква налудничава причина Марли Кийн копнее за публичност, следващата й стъпка ще бъде да уведоми лично медиите.

Наглостта й го смая. Напълно отхвърляше бръщолевенето й, че е медиум. Единственият начин да знае нещата, които разказа, е да е била там. Единствената причина да прояви дързостта да се появи пред тях, е сигурността й, че няма никакви улики, които да я свържат с престъплението. Убийството е извършено изключително методично: от криминалната лаборатория не откриха дори косъмче, доказващо чуждо присъствие. Следователно го е направила заради тръпката да цъфне в полицията и да им изреди всички подробности, защото е наясно, че не са в състояние да я обвинят в нищо.

Не тя бе действала с ножа; за това бе почти сигурен. Значи истинският убиец е някой, когото познава, някой, с когото е близка. Може би брат, или гадже. Някой достатъчно близък, с когото да споделя жаждата за мъчения и убийство. Представи си я в леглото с копелето, което е разфасовало госпожа Виник и стомахът му се сви.

Беше допуснала грешка, присмехулно споделяйки видението си. Тя е нишката, която ще ги отведе до убиеца и той няма да се откаже, докато не стигне до края на този случай.

Изправи се и посегна за сакото си.

— Хайде да вървим — подкани той Трамел.

— Някъде специално ли?

— Да поговорим със съседите на госпожица Кийн. Да разберем дали има гадже.

 

 

Нямаше. Съседите отляво, пенсионери от Охайо, бяха сигурни. Бил и Лу, както се представиха, описаха Марли като тиха, дружелюбна и неизменно услужлива, ставаше ли въпрос да се прибират вестника и пощата им, когато отиваха на гости при дъщеря им в Масилон, както и да храни котката им. Не са много съседите, които проявяват толкова отзивчивост.

— Забелязали ли сте някой да влиза или излиза от къщата? Често ли има гости?

— Не съм забелязала такова нещо, но ние, разбира се, не седим по цял ден вторачени в къщата на Марли — отвърна Лу с възмущението, характерно за човек, който постъпва именно така. — Не, не съм забелязала някой да я посещава. А ти, Бил?

Бил се почеса по брадичката.

— Май не. Тя е почти идеалната съседка, ако мога така да се изразя. Винаги ни заговаря, когато се видим, а не си вири носа като някои. А и поддържа двора си чист.

Дейн се намръщи, записвайки нещо в тефтерчето, което всички полицаи неизменно носят.

— Никакви посетители? — натърти той. — Никога ли?

Лу и Бил се спогледаха безпомощно и поклатиха глава.

— Някакви роднини? Братя, сестри?

Ново поклащане на глава.

— Приятелки? — грубовато продължи той.

— Не — отвърна Лу сприхаво. — Никой. Дори се грижи сама за двора, вместо да наеме момче от квартала. Не съм виждала никого, с изключение на пощаджията.

Отново удариха на камък. Остана откровено озадачен. Погледна към Трамел и забеляза лекото намръщване — сигурен знак, че партньорът му е не по-малко объркан. Мъжете може и да са самотници, но това рядко важи за жените. Опита нов подход.

— Самата тя излиза ли често?

— Не — отвърна Лу. — Определено не. От време на време ходи на кино, мисля. Не ми се вярва да е извършила нещо нередно. Ха, когато преди две години Бил си счупи крака, тя му правеше компания винаги, ако се налагаше да изляза.

Погледна го враждебно. Дейн забеляза, че отношението й е насочено единствено към него и не насочва грубостта си към Трамел.

Затвори тефтера.

— Благодаря ви за помощта.

Голяма помощ, няма що.

Съседите отдясно казаха горе-долу същото, макар жената да бе с протези на краката и не можеше да се очаква да знае особено за влизанията и излизанията от съседната къща. Но не — не е забелязвала някой да посещава Марли.

Върнаха се при колата, влязоха и мълчаливо се загледаха към къщата на „Хейзълуд“ 2411. Спретната, солидна къщурка, типична за строените през петдесетте години, въпреки освежаването с жълтеникава боя и оживена. Някои архитектурни елементи бяха боядисани в цветове, на които само жените и хомосексуалистите знаеха точните названия. Папрати и розови цветя, все в саксии, увиснали на кукички, красяха предната веранда. Е, какво откриха току-що? Че заподозрян №1 по поведение прилича по-скоро на монахиня.

— Нищо не открихме — отбеляза Трамел.

Дейн свъси вежди, но нямаше начин да го отрече. Чувстваше се раздразнен и ядосан, но и донякъде… облекчен. По дяволите, какво става с него? Изпитваше облекчение, въпреки перспективата разследваното убийство да им създаде силно главоболие; не бяха открили нищо за основната следа, по която работеха в момента.

— Трябва да е била там — промърмори той. — Знаеше прекалено много подробности.

Трамел сви рамене.

— Има и друга вероятност.

— Каква?

— Наистина да е медиум — подхвърли той.

— Не ме занимавай с това, ако обичаш.

— Тогава ми го обясни по друг начин. Аз самият не съм в състояние. Мислех по въпроса и нищо, което открихме във връзка с нея, дори не загатва, че може да е замесена. Колкото и странно да звучи, вероятно наистина е медиум.

— Да. И вероятно извънземни ще кацнат на моравата пред Белия дом.

— Погледни нещата такива каквито са, друже. Съседката е от онези, дето се лепва за прозореца всеки път, щом кола за доставка на пица мине по улицата. Ако Марли Кийн е излизала или някой я е посещавал, можеш да се обзаложиш, че това нямаше да остане незабелязано.

— Още не сме проверили приятелите й от службата, онези с които обядва.

— Добре. Дръж ме в течение, ако попаднеш на нещо. Аз самият разбирам кога съм стигнал до задънена улица.