Дийн Кунц
Пророчество (9)

9

Всичките ни отминали дни, грижливо подредени на рафтове, времето — разграфено в чекмеджета; новините — ронливи и крехки под библиотеката, в катакомби от хартия.

Убиецът беше разбрал, че повече от век остарелите издания на „Сноу Каунти Газет“ се съхраняват тук, в подземието, два етажа под градския площад. Наричаха го „безценния архив на местната история“. Запазени за поколенията, в моргата на „Газет“ се съхраняваха подробности за момичетата-скаути и техните сладкиши, изборите за училищно настоятелство и битката на „Шугър Таим Донътс“ да се разраснат.

Всяко издание от 1950 година и нататък може да бъде видяно на микрофиш. Ако търсенето ти те отведе в по-далечното минало, трябва да дадеш заявка за копие на „Газет“ в нормален размер; а после някой от персонала ще те надзирава, докато четеш вестника.

Но ако си от тези, които застрелват библиотекари за няма нищо, стандартните процедури не са за теб. Маниакът обиколи архивите и постави на маса за четене каквото му трябваше. Държеше пожълтелите вестници с такава грижа за запазването им, каквато би проявил към днешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“.

Мен и Лори Лин Хикс ни беше зарязал на два стола на другия край на огромната стая, в която работеше. От това разстояние не можехме да видим какво чете.

Седяхме под сводест таван, под двойна редица от свещници, разпръскващи светлина, която би могла да е достатъчна само за онези писари, които са живели във време, когато електричеството е било нещо ново, а спомените за газените лампи — все още пресни. Освен един за друг с втори чифт белезници бяхме заключени и за единия стол.

Понеже архивът не беше събран само в тази стая, нашият похитител отиваше от време на време в съседното помещение и ни оставяше сами. Отсъствието му съвсем не ни даваше възможността да избягаме. Заключени един за друг и влачейки стол, не бихме могли да се движим нито бързо, нито тихо.

— Имам пиличка за нокти в чантата — прошепна Лори.

Погледнах към заключената до моята ръка. Силна, но изящна ръка.

— Ноктите ти изглеждат чудесно — уверих я.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Харесва ми цветът на лака ти. Като карамелизирани череши е.

— Казва се Glacage de Framboise.

— Значи не е кръстен правилно. Не съм използвал такива малини.

— Ти използваш малини?

— Пекар съм, още не съм станал сладкар.

Тя беше разочарована:

— Изглеждаш по-опасен от сладкар.

— Големичък съм за размера си.

— А! Това ли било?

— И пекарите имат силни ръце.

— Не — каза тя. — Очите ти. Има нещо опасно в очите ти.

Това беше сбъдната младежка мечта от най-чист вид — да чуеш от красива жена, че имаш опасни очи.

Тя каза:

— Искрени са, хубаво синьо, но притежават нещо налудничаво.

Налудничавите очи са опасни, така е, но не са романтично опасни. Джеймс Бонд има опасни очи. Чарлс Менсън има налудничави очи. Чарлс Менсън, Осама бен Ладен, Уайл Е. Койот. За Джеймс Бонд жените се редят на опашка, но Уайл Е. Койот не може една среща да си уреди.

Тя каза:

— Споменах за пиличката, защото е метална и с остър край. Достатъчно остър за оръжие.

— О — почувствах се неловко и не можех да обвинявам за недосетливостта си само външния и вид, причиняващ оглупяване.

— Той ти взе чантата.

— Вероятно мога да си я върна.

Дамската и чанта беше на масата, на която той четеше стари издания на „Сноу Каунти Газет“.

Следващия път, когато излезеше от стаята, можехме да се изправим, доколкото столът ни позволява, и куцук-куцук, в синхрон и възможно най-бързо, да стигнем до целта си.

Или пък можехме да прекосим стаята тихомълком, което ще рече да се движим бавно, като сиамски близнаци през минно поле. Съдейки по това за колко време ни оставяше сами, нямаше как да стигнем до чантата, преди да се върне.

Тя сякаш беше усетила какво си мисля, както беше забелязала лудостта в очите ми.

— Нямах това предвид. Мисля, че ако кажа, че имам спешна женска нужда, той ще ми даде чантата. „Женска нужда.“

Може би заради сбъдването на предсказанията на дядо ми или може би от натрапчивия спомен за убития библиотекар, но не успявах да осмисля значението на тези две думи.

Разбрала объркването ми като че ли виждаше всяко размърдване на мозъчните ми клетки, Лори поясни:

— Ако му кажа, че съм в цикъл и спешно се нуждая от тампон, той със сигурност ще се прояви като джентълмен и ще ми даде чантичката.

— Той е убиец — припомних и.

— Да, но не изглежда да е от най-грубите убийци.

— Застреля Лайнъл Дейвис в главата.

— Това не значи, че не може да бъде любезен.

— Не бих разчитал на това.

Лицето и се изкриви от недоволство, но продължаваше да е все така ужасно красиво.

— Моля се на Бог да не си песимист по рождение. Това би било прекалено — в плен на убиец на библиотекар, прикована към песимист по рождение.

Не желаех да и противореча. Исках да ме хареса. Всеки мъж иска да бъде харесван от хубави жени. Въпреки това не можех да преглътна определението, което ми направи.

— Не съм песимист. Реалист съм.

Тя въздъхна:

— Така казват всички песимисти.

— Ще видиш — казах неуверено. — Не съм песимист.

— Аз съм неизтощим оптимист — информира ме тя. — Знаеш ли какво означава тази дума — „неизтощим“?

— Думите пекар и неграмотен не са синоними — уверих я. — Не си единствената в Сноу Вилидж, която чете и мисли.

— И какво означава неизтощим?

— Който не може да бъде изтощен. Неспиращ.

— Неуморим — натърти тя. — Аз съм неуморим оптимист.

— Оптимистът е само на крачка разстояние от безразсъден.

На петнайсет метра от нас убиецът, който беше напуснал стаята преди малко, се върна на масичката си с купчина жълти вестници.

Лори погледна към него. — Когато дойде подходящият момент — прошепна тя, — ще му кажа, че имам женска нужда и ми трябва чантата.

— Остра или тъпа, пиличката няма да свърши работа срещу пистолета — не се съгласих аз.

— Ето пак. Песимист по рождение. Това не е добре дори и за пекар. Ако очакваш всичките ти торти да не станат както трябва, няма и да се получат.

— Всичките ми торти се получават.

Тя повдигна вежда.

— Така смяташ ти.

— Значи мислиш, че можеш да го прободеш в сърцето и да го спреш, както се спира часовник? — попитах с леко пренебрежение, за да разбере отношението ми, но без да прекалявам със сарказма, за да си оставя вратичка за вечеря заедно, ако преживеем този ден.

— Да му спра сърцето? Не, разбира се. Бих могла да се насоча към врата и да му прекъсна сънната артерия. Най-добрият вариант обаче е да му извадя окото. Изглеждаше като блян, а говореше като кошмар. Усетих се, че пак съм я зяпнал.

— Да му извадиш окото? — усетих, че говоря прекалено бързо.

— Ако задълбая, мога да стигна и до мозъка му — каза тя, поклащайки глава, сякаш се съгласяваше със себе си. — Той ще получи внезапен гърч и ще изпусне пистолета, а ако не го изпусне, ще бъде толкова втрещен, че лесно ще му го отнемем.

— Боже Господи, ти ще ни убиеш!

— Ето пак — каза тя.

— Слушай — опитах се да я вразумя, — когато дойде критичният момент, няма да събереш смелост да направиш такова нещо.

— Ще събера, за да си спася живота.

Притеснен от спокойната и увереност, продължих:

— Ще се изплашиш в последния момент.

— Нищо не може да ме изплаши.

— Изваждала ли си око досега?

— Не. Но вече си представям как го правя.

Не можех да потискам сарказма си повече:

— Каква си всъщност — наемен убиец?

Тя се намръщи.

— По-тихо! Инструктор по танци съм.

— И преподаването на балет те подготвя за изваждането на очи.

— Разбира се, че не, глупчо. Не преподавам балет. Давам уроци по бални танци, фокстрот, валс, румба, танго, ча-ча, суинг, каквото се сетиш.

Ето това е късмет: аз, непохватният, да съм окован за красива жена, която се оказва и учителка по бални танци.

— Ще се изплашиш — настоях, — няма да му уцелиш окото и той ще ни убие.

— Дори и да не успея — каза тя, — а аз ще успея, той няма да ни убие. Не го ли чу? Има нужда от заложници.

— Не и такива, които искат да му извадят очите — не се съгласих аз.

Тя забели очи, сякаш отправяше молба към небесата:

— Моля те, кажи ми, че не съм окована за песимист и страхливец.

— Не съм страхливец. Просто съм отговорно предпазлив.

— Така твърдят всички страхливци.

— Така твърдят и всички отговорно предпазливи — отговорих, надявайки се да не звучи като оправдание.

В другия край на стаята маниакът започна да блъска с юмрук по вестника, който четеше. После започна да блъска и с двата юмрука. Блъскаше и блъскаше, като разгневено бебе.

Издаваше нечленоразделни звуци и лицето му се кривеше. Някакво грубо неандерталско съзнание, останало в гените му като че ли се беше изтръгнало от оковите на времето и ДНК. Ярост изпълни гласа му, после безсилие, после нещо като необуздана мъка и после пак ярост — нарастваща. Това беше представлението на виещо, изгубено животно, чиято скръб се коренеше в мръсната почва на нещастието.

Той бутна стола назад и взе пистолета. Прицели се във вестника и изпразни пълнителя в него.

Всеки изстрел избумтяваше от сводестия таван, иззвъняваше от месинговия мрак на извитите свещници и се разбиваше в металните рафтове с каталози. Всяко разтърсване отекваше с бръмчене в зъбите ми.

Два етажа под земята тази бомбардировка в най-добрия случай би се усетила на улицата като немощен пукот.

Разхвърчаха се трески от старата дъбова маса, късчета хартия се завъртяха в торнадо, няколко куршума разцепиха въздуха, носейки нишки дим. Мирисът на стара хартия беше допълнен от пиперливия мирис на използвано оръжие, плюс този на сурово дърво, идващ от раните на масата.

За момент, когато той натисна спусъка няколко пъти без ефект, се зарадвах, че амунициите му са свършили. Разбира се, имаше допълнителен пълнител, вероятно няколко.

Докато зареждаше оръжието, изглеждаше сякаш има намерение да изпразни още десет пълнителя в омразния вестник. Вместо това, преминал на друг вестник, гневът му внезапно отслабна. Започна да хлипа. Опитваше се да сподави риданията си.

Свлече се още веднъж на стола и остави пистолета. Наведе се към масата и сякаш искаше да събере страниците, които беше разпилял, като съдържащи много ценна за него история.

Все още достатъчно лимонова, за да смекчи вгорчения от стрелбата привкус, Лори Лин Хикс наведе глава към мен и прошепна:

— Виждаш ли? Уязвим е.

Чудех се дали прекаленият оптимизъм може да бъде квалифициран като форма на лудост.

Взрях се в очите и и отново видях страха, който тя непреклонно отказваше да изрази. Тя примигна.

Както бях уплашен от упоритата и съпротива на паниката, толкова безразсъдна и ирационална, така вече я обичах заради това.

Неусетно през мен, като духа на черния кон на Смъртта, премина предчувствието, че тя ще бъде застреляна. Това усещане беше последвано от отчаяние, защото бях безсилен да я защитя.

По-късно това наистина се случи и нищо от това, което успях да направя, не беше в състояние да промени траекторията на куршума.