Дийн Кунц
Пророчество (36)

36

При втория опит моторът запали. Включих фаровете. Лори увеличи парното, за да разчупи ледения въздух, който нахлуваше от счупения прозорец.

Разстоянието между вековните дървета, заклещили джипа, беше достатъчно тясно, за да не ни позволи да тръгнем назад; но може би прегръдката на тези дървета не беше достатъчно силна, за да устои на напъна на машината напред.

Натиснах газта и моторът изръмжа. Гумите се завъртяха, запънаха се, пак се завъртяха. Експлорърът изскърца, съпротивлявайки се на грубата хватка на дърветата.

Натиснах по-силно газта и машината изпищя. Гумите изскърцаха и дрънченето се засили, без да мога да разбера какво го беше предизвикало.

Експлорърът започна да се тресе като уплашен кон, когато кракът му е попаднал на търкалящи се камъни.

Чу се силен звук на стържещ метал. Не ми хареса особено.

Когато отпуснах газта, експлорърът се дръпна четири-пет сантиметра назад. Не мисля, че се бях придвижил с толкова напред.

Започнах последователно да натискам и да отпускам газта. Експлорърът се движеше бавно напред-назад, като стържеше кората на дърветата.

Завъртях волана леко надясно, но нямаше полза. Когато го завъртях наляво, се придвижихме десетина сантиметра напред и пак спряхме.

Върнах волана надясно и натиснах педала. Силно „бум“ се разнесе около нас, сякаш бяхме в камбана и само след миг бяхме вече на свобода.

— Надявам се и бебето да излезе така лесно — каза Лори.

— Ако нещо се промени, искам да знам на момента.

— Да се промени?

— Да ти изтекат водите например.

— О, скъпи, ако ми изтекат водите, ще разбереш и без да ти казвам. Ще си нагазил до глезените.

Заради височината не вярвах, че джипът ще стигне далеч в директна битка с хълма. И все пак трябваше да опитам.

Наклонът не беше толкова голям тук долу, колкото ставаше нагоре и стигнахме по-далече, отколкото очаквах, отклонявайки се от движението нагоре само за да избегнем дърветата и скалите. Може би бяхме изминали стотина метра, когато стана по-стръмно и задавеният двигател започна да кашля.

Оттук нататък смятах да се изкачвам зигзагообразно, което щеше да е по-лесно за двигателя. Да продължа само на север или само на юг, прекосявайки хълма под деветдесетградусов наклон, щеше да е самоубийство; прекалено стръмно беше и експлорърът рано или късно щеше да се преобърне. Но ако лавирам наляво и надясно под внимателен ъгъл, нямаше нито да затрудним мотора, нито да се преобърнем, а щяхме да си проправим път, все едно се движим по стълби. Тази стратегия изискваше предпазливост и пълна концентрация. Всеки път, когато завивахме, трябваше да изчислявам само чрез инстинкт ъгъла на изкачване, който би ни позволил да се придвижим най-много при най-малък риск.

Теренът се оказа невъобразимо неравен. Много пъти, когато тръгнех малко по-бързо, джипът започваше да се тресе върху набраздената земя, друсайки ни върху седалките, набирайки допълнителна сила, която при този наклон можеше да ни обърне. Неведнъж виждах как се озоваваме на дъното на долината, отскачайки от дърво на дърво, като пинбол във флипер.

Няколко пъти забавях, за да се стабилизира колата. На моменти даже спирах, уплашен от начина, по който воланът се движеше в ръцете ми. Тогава оглеждах неприветливия пейзаж, осветен от фаровете, и премислях траекторията.

Бяхме изминали половината от пътя и аз дръзнах да си помисля, че ще успеем.

И Лори трябва да се бе поуспокоила малко, защото наруши напрегнатото мълчание, в което преминаваше изкачването:

— Има нещо, което ще съжалявам, че не съм ти казала, ако умрем тази вечер.

— Че съм невероятен любовник?

— Мъжете, които се мислят за невероятни любовници, са арогантни тъпаци. Ти… ти си обичливо кученце, но това не е нещо, за което бих съжалявала, че не съм ти казала.

— Ако бях умрял, без да го чуя, и на мен нямаше да ми е зле.

— Знаеш — каза тя, — че родителите, децата и любовта могат да са свързани в странна комбинация. Имам предвид, че родителите ти може да те обичат и ти да знаеш, че те обичат, ти също да ги обичаш и въпреки това да растеш толкова самотен, че да се чувстваш… празен.

Не очаквах такова сериозно откровение. Знаех, че е искрена, и се досещах какви ще са следващите и думи.

— Любовта не е достатъчна — каза тя. — Родителите ти трябва да знаят как да се отнасят с теб и един с друг. Трябва да искат да са с теб повече, отколкото с който и да е друг. Трябва да обичат дома си повече от всички други места по света и трябва да се интересуват от теб, повече, отколкото от…

— Змии и торнада — предположих аз.

— Господи, как ги обичам. Те са мили, Джими, наистина, и ми мислят доброто. Но живеят вътре в себе си и държат вратите затворени. Можеш да надникнеш само през прозорците. Гласът и трепереше все повече.

— Ти си съкровище, Лори Лин — казах аз.

— Ти си израснал, заобиколен от всичко, за което съм мечтала. Твоето семейство живее заради теб и заради всеки един от него. Уина по свой начин, също. Това е истинското щастие, Джими. И аз съм толкова благодарна, че ме допуснахте при вас.

Под неподражаемата сила, под бронята на красотата и остроумието съпругата ми е нежна душа и можеше да е срамежлива дама, ако вместо това не беше избрала да е борец; борец със стил при това.

Под моята не толкова твърда фасада аз съм мекушав. Известно е, че плача, като видя убито животно на пътя.

Признанието и ме остави без думи. Ако се опитах да говоря, щях да заплача. Направлявайки експлоръра по хребета, не можех да си позволя да имам замъглен поглед. За щастие тя издърпа следващата си нишка от мисли и с по-стабилен глас продължи:

— Не можеш да си представиш какво щастие ще е за мен, Джими, да отгледаме децата си, както ти си бил отгледан, да им дадем подаръка на Мади, на Руди и на Уина, да пораснат в такова сплотено семейство, че да могат да открият смисъла на живота си в него.

Бяхме на два-три завоя от върха.

— Никога не сме обсъждали колко деца ще имаме. Сега съм на мнение да са например пет. Ти какво мислиш? Пет добре ли е?

Най-накрая бях в състояние да отговоря:

— Винаги съм си мислел за три, но след тази кратка реч смятам, че трябва да са двайсет.

— Пет и си стискаме ръцете. Засега.

— Съгласен — казах аз.

— Едно на път да излезе от фурната, четири ще имаме да печем.

— Две момичета и три момчета — замисли се тя, — или три момичета и две момчета?

— И за това ли можем да вземем решение?

— Вярвам, че формираме собствената си реалност чрез позитивно мислене. Сигурна съм, че ние можем да създадем, каквато комбинация решим, макар че за идеален баланс трябва да имаме две момичета, две момчета и един хермафродит.

— Това може би ще е прекален баланс.

— О, Джими, тези деца ще са най-обичаните на света.

— Но няма да са разглезени — казах аз.

— Разбира се, че няма да са, малките проклетии. Може прабаба им Роуина да им чете приказки. Това ще ги държи във форма.

Тя говореше и скоро осъзнах, че мъдро беше разведрила ужасното и опасно катерене до върха.